Отец Йоан



altИз книгата „Несветите светци и други истории“. София, 2013 г., изд. на Подворието на Московската патриаршия в София.

За пръв път видях архимандрит Йоан (Крестянкин) през 1982 г. по време на първото ми идване в Печорския манастир. Тогава той не ми направи особено впечатление: едно такова благо старче, доста здраво (по онова време той беше само на 72 години), вечно бързащо за някъде, дори суетливо, неизменно заобиколено от тълпа богомолци. Другите обитатели на манастира изглеждаха много по-строго, по-аскетично и дори по-солидно.

Обикновено преди началото на вечерната служба от жилищната постройка на Печорския манастир изхвръкваше странна процесия. Младият манастирски иконом отец Филарет хващаше под ръка отец Йоан и го влачеше почти бегом със себе си, така че отецът едва успяваше да догонва своя събрат по килия. Веднага зад тях се носеше тълпата поклонници, които бяха причаквали отеца отвън. Така, всички заедно, те се носеха през манастирския двор. Монашеските мантии и була се развяваха, отецът се препъваше, задъхваше се от тичане, опитваше се в бързината да благослови някой-друг богомолец и едва ли не да отговори на един или друг въпрос. Отец Филарет се сърдеше страшно на това, крещеше със своя пронизващ фалцет ту на отеца, ту на богомолците, понякога дори ги изблъскваше с чадъра си. Най-после той замъкваше отец Йоан в храма и час по-скоро го вкарваше в олтара.

Трябва да се каже, че отец икономът правеше всичко това не от пакостливост, а защото в студеното време на годината отец Йоан бързо се разболяваше. Когато пък беше топло, той рискуваше изобщо да не стигне до храма: хората не го пускаха буквално с часове.

Наблюдавайки ден след ден тази картина, аз и моите приятели послушници се кикотехме от сърце, докато постепенно не започнахме да разбираме, че толкова комично влачещият се след сърдития манастирски иконом отец Йоан всъщност е един от малкото хора на земята, пред които падат границите на пространството и времето – и Господ им дава да видят миналото и бъдещето като на длан. С голямо учудване и не без страх се убедихме от собствен опит, че за това старче, което недоброжелателите наричаха иронично «доктор Дулитъл», човешките души са открити с всичките им съкровени тайни, с най-вътрешните им кроежи, с най-потайните и прикривани мисли и дела. В древни времена тези хора са били наричани пророци. У нас в Православната църква ги зоват старци.

Самият отец Йоан никога не наричаше себе си старец. А ако му кажеха нещо такова, той само ужасено плясваше с ръце: «Абе какви старци?! Ние сме в най-добрия случай опитни дядовци». Той беше толкова невероятно смирен, че до края на живота си остана искрено уверен в това, – също както и мнозината, които го познаваха, бяха уверени, че в негово лице Господ им праща истински старец, познаващ волята Божия.

Да, това беше главното: Господ откриваше на отец Йоан волята Си за хората. Ние, младежите, далеч не веднага разбрахме това. В началото ни се струваше, че отецът е просто стар и много мъдър човек. И че тъкмо заради тази прословута «мъдрост» хора от цяла Русия се стичат при него. И едва по-късно открихме с голямо изумление, че всички тези хиляди хора идват при отец Йоан съвсем не заради някой мъдър съвет.

Не са малко съветниците на този свят, които черпят мъдрост от човешкия си опит. Но хората, които идваха при отец Йоан обикновено в най-трагичните, преломните моменти на живота си, искаха да чуят от него не съвет как да постъпят мъдро, а как да постъпят единствено правилно. Всъщност тъкмо с това – с познаването на волята Божия – старецът се различава от другите хора, дори от най-прославените мъдреци, интелектуалци, богослови, даже от най-добрите опитни свещеници.

Помня, че по времето, когато бях още съвсем млад послушник, до мен се доближи един богомолец московчанин и ми разказа история, чийто свидетел той бе станал току-що. Заобиколен от множество хора, отец Йоан бързал през манастирския двор към храма. Изведнъж към него се хвърлила плачеща жена с тригодишно момченце в ръце.

– Отче, благословете детето за операция! Лекарите казват – незабавно, в Москва…

Отец Йоан се спрял и казал на жената думи, които потресли московчанина:

– В никакъв случай! То ще умре на операционната маса. Моли се, лекувай го, но операция не прави в никакъв случай. Ще оздравее.

И прекръстил детенцето.

Седяхме си с московчанина и сами се ужасявахме на това, което мислехме. Ами ако отецът греши? Ами ако детето умре? Какво ще направи майката с отец Йоан, ако това се случи?

Ние, разбира се, не можехме да заподозрем отец Йоан във вулгарно противене на медицината, което се среща, макар и рядко, в църковна среда. Той нееднократно благославяше, а понякога и настояваше за хирургическа операция. Сред духовните му чеда имаше немалко известни лекари.

Чакахме с ужас какво ще стане по-нататък. Ще се появи ли в манастира майката, смазана от мъка, ще направи ли чудовищен скандал, или всичко ще бъде тъй, както предсказа отец Йоан? Съдейки по това, че отецът продължаваше мирно и по старому всекидневния си път между килията и храма, оставаше ни само да заключим, че с този свой толкова категоричен съвет той е знаел какво казва.

Доверието и послушанието са главното правило в общуването на православния християнин и неговия духовен отец. Разбира се, далеч не спрямо всеки духовник е възможно пълно послушание, пък и духовниците от този род са единици. Всъщност това е един доста мъчен въпрос. Случват се трагедии, когато неразумни свещеници започват да се правят на старци, да се разпореждат, самонадеяно да заповядват и най-сетне да вършват едно абсолютно непозволено нещо в духовния живот – да погазват свободата на духовните си чеда.

Отец Йоан никога не диктуваше и не налагаше волята си. Той безкрайно уважаваше човешката свобода и се отнасяше към нея с някакво особено благоговение. Беше готов да убеждава, да увещава, дори да умолява човека да изпълни онова, което бе необходимо за него. Но ако онзи упорито си знаеше своето, отецът обикновено въздъхваше и казваше:

– Какво пък, опитайте. Правете каквото щете…

И винаги, доколкото ми е известно, хората, които не изпълняваха съветите на отец Йоан, после се разкайваха горчиво за това. Обикновено следващия път те идваха при отеца вече с твърдото намерение да изпълнят онова, което им каже. А старецът ги приемаше с неизменно съчувствие и любов, не жалеше за тях време и сили, стараеше се по всякакъв начин да поправи последиците от техните грешки.

* * *

Историята с момченцето и операцията ми напомни за един подобен случай, който се случи десет години по-късно. Той обаче завърши по съвсем друг начин.

През онези години в Москва живееше една необикновено интересна и своеобразна жена – Валентина Павловна Коновалова. Тя сякаш бе слязла от платната на Кустодиев – същинска московска чорбаджийка! Всъщност тя беше около 60-годишна вдовица, директорка на голяма продоволствена борса на булевард «Мир». Едра, набита, Валентина Павловна се мъдреше тържествено зад голямото си писалище в своя кабинет. Навсякъде по стените, дори по време на най-лютите комунистически години, висяха внушителни хартиени репродукции на икони в рамки, а на пода под бюрото се въргаляше голям целофанов чувал, натъпкан с пари. С тях Валентина Павловна се разпореждаше по свое усмотрение – ту изпращайки своите подчинени да закупят партида пресни зеленчуци, ту дарявайки бедняците и странниците, които се стичаха в голямо множество в борсата ѝ.

Подчинените на Валентина Павловна хем се страхуваха от нея, хем я обичаха много. През Велики пости тя правеше общ маслосвет направо в кабинета си. На маслосвета винаги благоговейно присъстваха и служителите татари. Честичко през онези години на всеобщ дефицит в базата наминаваха предстоятели на московски храмове, пък дори и архиереи. С някои от тях тя беше сдържано почтителна, с други, които не одобряваше «заради икуменизма» им – рязка и дори грубовата.

Неведнъж са ме изпращали с голям камион от Печорския манастир в столицата за продукти за манастира в навечерието на Великден и Коледа. Валентина Павловна винаги много топло, майчински приемаше младите послушници: тя отдавна бе погребала единствения си син. Станахме приятели с нея, а и винаги намирахме обща тема за разговори: нашия общ духовник отец Йоан.

Отецът бе май единственият човек на света, пред когото Валентина Павловна усещаше плахост и срам, въпреки че безкрайно го обичаше и уважаваше. Два пъти през годината тя заедно с най-близките си служители отиваше в Печорския манастир, за да говее и да се изповяда. През тези дни човек не можеше да я познае – тиха, кротка, срамежлива, тя с нищо не напомняше «московската чорбаджийка».

През есента на 1993 г. се извършиха промени в моя живот: аз бях назначен за наместник на Печорското подворие в Москва. То трябваше да се настани в старинния Сретенски манастир. Трябваше да се оформят множество документи и аз често отскачах до Печори.

Валентина Павловна имаше проблем с очите, нищо особено – старческо перде. Веднъж тя ме помоли да взема благословия от отец Йоан за една малка операция в прочутия институт «Фьодоров». Трябва да си призная, че отговорът на отец Йоан ме порази: «Не, не, в никакъв случай. Само не сега, нека мине време», каза убедено той. На връщане в Москва аз предадох тези думи на Валентина Павловна.

Тя се разстрои много. С института вече всичко бе уговорено. Валентина Павловна написа на отец Йоан подробно писмо – молеше го отново за благословия и обясняваше, че става дума за нещо несериозно, което не заслужава особено внимание.

Отец Йоан, разбира се, знаеше не по-зле от нея колко безопасно нещо е една малка очна операция. И въпреки това той много се разтревожи, когато прочете писмото ѝ. Дълго си седяхме с него и той ме убеждаваше с голямо вълнение да придумам Валентина Павловна да се откаже от операцията в този момент. Написа ѝ отново голямо послание, в което я умоляваше и благославяше с властта си на духовник да отложи операцията за известно време.

Случи се тъй, че точно тогава имах две свободни седмици. Повече от десет години не бях вземал отпуска и затова сега отец Йоан ме благослови да си поотпочина две седмици в Крим, в един санаториум. И непременно да взема със себе си Валентина Павловна. Той дори ѝ писа за това в писмото си, като добави, че операцията трябва да се направи чак след това, един месец след отпуската.

– Ако си направи операцията сега, ще умре… – каза тъжно той, когато се сбогувахме.

Но в Москва аз разбрах, че тази няма да я бъде.

Валентина Павловна навярно за пръв път в живота си се разбунтува срещу волята на своя духовник. За последен път тя бе ходила в отпуска през далечната си младост и сега беснееше:

– Хайде де, какво е намислил пък сега отецът? Отпуска!… Ами борсата – на кого да я оставя?

Тя беше сериозно възмутена от това, че отец Йоан «вдига врява» заради «някаква си дреболия». Аз обаче категорично отказах да я слушам. Заявих, че се заемам с почивните карти за санаториума и че в най-скоро време заминаваме за Крим. В края на краищата Валентина Павловна като че ли се смири.

Минаха няколко дни. Патриархът ме благослови да си взема отпуска, аз поръчах две карти (в късната есен не беше трудно да се намерят) и се обадих в борсата, за да съобщя на Валентина Павловна датата на нашето заминаване.

– Валентина Павловна е в болница. Правят ѝ операция, – каза нейният помощник.

– Как?! – извиках аз. – Отец Йоан нали ѝ забрани!..

Стана ясно, че преди два дни в борсата се отбила някаква монахиня. В светския си живот тя била лекарка и като научила за историята с пердето, също се възмутила от решението на отец Йоан. Веднага се наела да измоли благословия от един духовник от Троице-Сергиевата Лавра и я получила същия ден. Валентина Павловна, доволна, се отправила към института «Фьодоров», разчитайки след бързата и лека операция да отпътува след два-три дни заедно с мен към Крим. Но по време на операцията изпаднала в тежък инсулт и пълна парализа.

Като научих това, аз се втурнах да звъня в Печори на иконома отец Филарет, събрат по килия на стареца. В изключителни случаи отец Йоан се ползваше от телефона му.

– Абе какво правите? Защо не ме слушате? – едва не заплака старецът, като чу моя объркан и тъжен разказ. – Не знаете ли, че щом настоявам за нещо, значи знам какво правя?

Какво можех да му отговоря? Питах само какво да сторим – Валентина Павловна беше и досега в безсъзнание. Отец Йоан ми нареди да взема от храма в килията си запасни св. Дарове и когато Валентина Павловна дойде на себе си, все едно – през деня или през нощта, да отида веднага да я причастя.

По молитвите на отец Йоан на следващия ден Валентина Павловна дойде на себе си. Роднините ми се обадиха и след половин час аз бях в болницата.

Изкараха я от реанимацията върху огромна метална количка. Тя лежеше, покрита с бял чаршаф, дребничка и безпомощна. Когато ме видя, затвори очи и заплака. Не можеше да говори. Но аз и без думи разбирах изповедта ѝ. Прочетох ѝ разрешителната молитва и я причастих. Ние се сбогувахме.

На следващия ден я причасти още веднъж отец Владимир Чувикин. Същата вечер тя почина. Погребахме Валентина Павловна със светло и мирно чувство. Та нали според църковното предание душата на човек, който е имал щастието да се причасти в деня на смъртта си, отива веднага пред престола Господен.

* * *

Неотделимо от отец Йоан е и всичко, свързано с възраждането и напредъка на монашеския живот в нашия Сретенски манастир. През есента на 1993 г., малко преди празника на Иверската икона на Божията Майка, аз отидох при отец Йоан в един много сложен момент от моя живот. По това време вече бях йеромонах в московския Донски манастир. Отношенията ми с наместника архимандрит Агатодор се бяха влошили по моя вина до такава степен, че аз вече не знаех какво да сторя и как да постъпя. Отец Агатодор сам ме изпрати в Печори при моя духовник, за да реша с него моите въпроси.

Старецът дълго ме утешаваше и ме призоваваше към монашеско търпение. Той умееше да намери нужните думи, нещо повече – неговата любов към човека, вярата и упованието в Божия Промисъл бяха толкова големи, че дори хората, които идваха при него с наглед абсолютно нерешими проблеми, излизаха от килията му не просто утешени, а пълни с нови сили за живот. Това бе още една невероятно рядка особеност, присъща на отец Йоан – той говореше като някой, който има от Бога власт да вдъхва жизнени сили на хората и да ги води след Христос.

Тогава се заседяхме доста време. Вече бе започнало всенощното бдение. Отец Йоан погледна часовника и ме отпрати в храма, като каза, че ще дойде скоро и сам.

Заедно с младите манастирски йеромонаси стоях, облечен в богослужебни одежди, и чаках акатиста в древния пещерен олтар на храма «Успение Богородично». Изведнъж се появи отец Йоан. Бяхме се видели съвсем скоро, но сега той ми се стори някак съвсем необикновен – съсредоточен и строг. Без да каже нито дума, старецът ме хвана за ръка и ме заведе в центъра на олтара, при престола. Тук той направи три дълбоки поклона, целуна благоговейно Светата Трапеза и ми нареди да направя същото. След това се обърна към мен и рече:

– А сега чуй Божията воля…

Никога преди това не бях чувал от отец Йоан подобни думи.

– Ще се върнеш в Москва и веднага ще отидеш при патриарха – каза отец Йоан. – Помоли го да те премести от Донския в Печорския манастир. И да благослови създаването на подворие на Печорския манастир в Москва, – това подворие ще го строиш ти.

Не знаех какво да кажа!.. От една страна, беше абсолютно ясно, че ей-сега, точно в този момент, се променя моят живот. И в същото време с ума си разбирах, че това, което иска старецът, е съвсем нереално.

– Отче – измърморих аз, – но това е невъзможно!.. Патриархът съвсем наскоро заяви, че в Москва няма да има нито едно подворие на епархийските манастири. И строго ни забрани дори да се обръщаме към него с такива молби.

Тук трябва да обясня нещо. По онова време в Руската църква се бяха възстановили вече 360 манастира, броят им растеше всеки месец. Много от тези провинциални обители искаха да имат свои подвория в столицата и така досаждаха на патриарха, че на едно събрание на духовенството той много строго предупреди никой да не го моли занапред за това. Защото ако почнем да раздаваме московските църкви на манастирите, то енорийски църкви в столицата няма да останат.

Обясних всичко това на отец Йоан. Но на него дори не му мигна окото.

– Няма страшно! – каза той. – Иди при дядо патриарх и му предай това, което ти казах. Дядо патриарх ще благослови всичко. А после – и отецът продължи вече с един съвсем делови тон, горещо и увлечено, – ще ти предложат няколко храма. Първия няма да го взимаш! От останалите ще избереш, който ти се хареса, но само не се отплесвай по големите и прочутите.

Време беше да започне акатистът.

– След службата те чакам в килията си! – каза старецът.

По време на целия акатист и по-нататъшната служба аз мислех само за думите, които ми бе казал отец Йоан, и след края на всенощното бдение веднага се затичах към него. Старецът повтори още няколко пъти онова, което бях чул от него в олтара, успокои ме, ободри ме и ми нареди да направя, без да се съмнявам, точно онова, което той ми е казал.

Отец Йоан никога не говореше на едро, не използваше такива велики и страшни думи като «ще ти кажа волята Божия». Нито преди, нито след това не съм чувал от него подобно нещо. Ето защо аз приех казаното повече от сериозно и, надвивайки страха си, реших да изпълня всичко, което ми бе казал старецът.

В Москва скоро ми се падна сгоден случай да се срещна с патриарха. Сърцето ми замря, когато му предадох дума по дума казаното от стареца: и за минаването ми към братството на Печорския манастир, и за създаването на печорско подворие в Москва…

За мое учудване дядо патриарх намери, че идеята за печорско подворие в столицата е твърде правилна и навременна. Тъкмо по това време се говореше за въвеждане на специален граничен режим в град Печори, разположен на три километра от наскоро образуваната граница с Естония, а оттам и за евентуално ограничаване на свободния достъп на поклонниците до Печорския манастир. Подвориего според дядо патриарх би могло да помага в тази ситуация на манастира. Той веднага нареди на владика Арсений (Епифанов) и протойерей Владимир Диваков да се заемат с избора на храм за подворието.

Първото място, което ми предложи дядо Арсений, бе Покровският манастир, наскоро върнат на Църквата. Отидох да му се полюбувам, но, помнейки думите на отец Йоан, че трябва да се откажа от първото предложение, се позовах върху действителен факт: Покровският манастир е прекалено голям, за да бъде подворие.

Тогава владиката ми даде още два адреса: храма «Покров Богородичен» в Измайлово и Сретенския манастир на ул. «Лубянка». Измайловският храм бе твърде голям и великолепен, а манастирът – тъкмо такъв, както ми бе препоръчал отец Йоан. Пък и това бе не просто храм, а манастир, закрит през 1925 г., в който така или иначе трябваше да се възражда монашеският живот. Обадих се на отец Филарет в Печори и той ме свърза със стареца.

– Сретенският манастир ли? Онзи, който е зад Тръбния площад? – Старецът познаваше отлично църковна Москва. – Взимай го!

От деня, в който се откри подворието, минаха осемнайсет години, но винаги – и в дни на радост, и в дни на изпитания – ни е поддържала молитвата, благословията, а понякога и някоя строга забележка на отец Йоан. Той ни подари множество собствени икони, в това число и онази, която обичаше най-много – «Богородица Владимирска». Отец Йоан благослови създаването на манастирското издателство, семинарията, помощното стопанство. Особено през първите, най-сложните години той следеше буквално всяка крачка на възраждащата се обител. А след като отпаднаха опасенията, че Печори могат да бъдат затворени за поклонниците, тъкмо отец Йоан ме благослови да измоля от дядо Патриарх преобразуването на подворието в самостоятелна обител – Сретенски манастир.

Братята на Сретенския манастир почитат отец Йоан като старец, благословил създаването на нашия манастир, като свой молитвеник, духовен наставник и благодетел. Всеки ден ние се молим за неговата душа. Неговите проповеди, писма и наставления са настолни книги за братството на обителта, за студентите от семинарията и за мнозина наши енориаши.

Много ми се иска да разкажа как душите на хората се преобразяваха, как възкръсваха от общуването с отец Йоан. Но трудно е да се изброи дори накратко онова, което се случи през онези 25 години, в които го познавах. Впрочем, да твърдя, че наистина го познавах, би било, както изглежда, невярно. Целият отец Йоан бе една поразителна и прекрасна тайна.

Понякога той ни се откриваше от някоя толкова неочаквана страна, че ние губехме ума и дума. Един път, например, аз с огромно учудване чух от него истинска поговорка «от пандиза». И то изречена толкова небрежно и привично, сякаш между другото, че направо не повярвах на ушите си!

Веднъж в глухата селска енория на моя приятел йеромонах Рафаил се появи неговият племенник Валерий. От пръв поглед се виждаше, че момчето не блести с особена църковност и че е наминал при чичо си не за да се пости и да се моли. Така се и оказа.

Вальо просто се криеше от милицията. Не се правеше на интересен и още през първата вечер ни разправи всичко. В родния му град го обвиняваха в тежко престъпление, за което Вальо се кълнеше, че не го е извършил. И макар от пръв поглед да се виждаше, че гостенинът е човек, който не си поплюва, ние му повярвахме. Между другото, това накрая се потвърди: в злодейството, за което го обвиняваха, Вальо не бе замесен.

Закарахме го в манастира при отец Йоан – да питаме какво да правим с него. Старецът го прие много сърдечно. После изведнъж рече:

– Знаеш ли, ти все пак ще трябва да пострадаш, Валерий.

– Но защо?! – възмути се Вальо.

Отец Йоан го повика с пръст и му пошепна нещо на ухото. Вальо подскочи и се опули срещу него. Тогава старецът ме помоли да изляза заедно с отец Рафаил от килията – и двамата останаха насаме.

Когато след половин час отец Йоан отново ни извика, Вальо седеше на канапенцето – потънал в сълзи, но и за пръв път умиротворен и дори щастлив. А старецът, който тъкмо бе свършил да го изповядва, сваляше епитрахила и наръкавниците. Помоли ни да помогнем на Вальо да прекара три дни в пост тук, в манастира, да мине през маслосвет и причастие. След това го благослови да се върне в Чистопол. «Защо?» – недоумявахме ние, но, види се, отец Йоан вече му бе обяснил всичко.

На сбогуване Вальо попита:

– Ами в затвора – как да се държа там?

И точно тогава отец Йоан рече много сурово:

– Проста работа: не бой се, не вярвай, не разчитай.

А след това добави вече по съвсем друг начин, както винаги:

– Моли се – това е най-главното. Там Бог ще е до теб. Ще видиш!

Отец Йоан знаеше какво казва.

Доносът срещу свещеник Йоан Крестянкин през 1950 г. бил написан от трима души: предстоятеля на московския храм, в който служел отец Йоан, диригента на същия храм и протодякона. Те обвинявали отец Йоан, че събира младежите край себе си, че не им дава благословия да встъпват в комсомола и че води антисъветска агитация.

Отец Йоан бил арестуван. Във вътрешния затвор на «Лубянка» той прекарал почти година в самостоятелна килия на предварителния арест. По време на разпитите го изтезавали жестоко.

На следствието подследственият Крестянкин признал, че край него наистина се събират много младежи. Като църковен пастир той не можел да ги отпъжда и да не им отделя необходимото внимание. По въпроса за комсомола Крестянкин също признал, че не дава благословия за встъпване в редовете на тази организация, защото тя изповядва атеизъм. Християнинът не може да е член на подобни общности. А виж, по отношение на антисъветската пропаганда подследственият отричал, че има вина – казвал, че като свещеник не се интересува от политика. През цялата година Крестянкин не казал нито едно име освен онези, които споменавал следователят. Той знаел, че всеки човек, назован от него, ще бъде арестуван.

Веднъж старецът ни разказа за своя следовател. Те били връстници. През 1950 г. и двамата навършили 40. И името на следователя било същото – Иван. Дори презимето им било еднакво – Михайлович. Отец Йоан казваше, че всеки ден го споменава в своите молитви. Пък и как би могъл да го забрави…

– Всичките ми пръсти изпочупи този човек! – казваше с някакво детско учудване старецът, поднасяйки осакатените си ръце към очите си.

«Да – мислехме си ние, – отец Йоан да се моли за теб, и то не как да е, а цял живот – това не е шега! Интересно е да се узнае съдбата на следователя Иван Михайлович, за когото така усърдно се моли неговият бивш подследствен Иван Михайлович».

За да изобличи окончателно престъпника, следователят наредил очна ставка с предстоятеля на храма. Отец Йоан вече знаел, че този човек е виновник за неговия арест и страдания. Но когато предстоятелят влязъл в кабинета, отец Йоан така се зарадвал да види своя събрат свещеник, заедно с когото бе служил литургия, че се хвърлил да го прегръща!

Предстоятелят рухнал в прегръдките на отец Йоан, – паднал в несвяст човекът. Очната ставка не се състояла. Но отец Йоан бил осъден и без нея на осем години лагер.

За един древен отец се казва, че от преизобилие на любов той изобщо забравил що е зло. Ние, послушниците, често си мислехме: защо, за какви подвизи, за какви качества на душата Господ дава на подвижниците дарбата на прозорливостта, чудотворството, прави ги Свои довереници? Страшно е да си представим, че онзи, комуто са открити най-съкровените мисли и постъпки на хората, може да не е безкрайно милостив към всеки човек без изключение, че сърцето му може да не е изпълнено с онази могъща, тайнствена и всепрощаваща любов, която Разпнатият Син Божи донесе в нашия свят.

Колкото за затворническата съдба на отец Йоан, винаги са ме поразявали отзивите му за времето, прекарано в лагера. Старецът казваше, че това са били най-щастливите години в живота му.

– Защото Бог беше до мен! – обясняваше възторжено той.

Макар да си даваше, разбира се, сметка, че едва ли някой от нас би могъл да разбере това.

– Защо ли не си спомням нищо лошо? – казваше той за лагера. – Помня само едно: небето е отворено и Ангели пеят във висините! Сега вече я нямам тая молитва…

* * *
В килията, в която старецът приемаше своите посетители, той се появяваше винаги много шумно. Отец Йоан буквално нахълтваше в нея и когато беше на 70, и на 80, и дори на 90. Олюлявайки се леко от старческа слабост, той изтичваше към иконата и, без да обръща внимание на никого, замръзваше за минута пред нея, потопен в молитва за хората, които бяха дошли при него.

Щом свършеше тази главна работа, той се обръщаше към гостите. Обхващаше всички с радостен поглед и веднага бързаше да благослови всекиго. Някому пошепваше нещо на ухото. Вълнуваше се, обясняваше. Утешаваше, ободряваше. Вайкаше се и охкаше. Плясваше с ръце. С една дума, в тези моменти той изглеждаше като някоя квачка, която се суети над многобройните си пилци. И едва когато приключеше с всичко това, той почти рухваше върху старото канапенце, слагайки първия посетител до себе си. Всеки си имаше свои проблеми. За другите не мога да разказвам, но самият аз помня много добре онова, с което идвах при стареца.

Отец Йоан девет години не ми даваше благословия за замонашване. Държеше ме послушник, постави ми условие – да дочакам благословия от майка ми. Но мама, Бог да я прости, макар да ме благославяше да служа на Църквата като свещеник, не искаше, от друга страна, да ставам монах. Старецът много държеше на това условие – да дочакам майчина благословия. Казваше: «Ако наистина искаш да станеш монах, моли се на Бога и Той ще уреди всичко, когато трябва».

Вярвах му твърдо. И спокойно чаках – първо като послушник в Печорския манастир, после в Издателския отдел на Синода при митрополит Питирим. Веднъж, наминавайки при стареца в Печори, аз между другото му споменах, че скоро ще се отвори любимият манастир на московчани – Донският. И тогава отец Йоан ми каза:

– Знаеш ли, че е дошло твоето време? Върви при майка си да вземеш благословия. Сега тя няма да откаже. А за това, че ти девет години търпя и не прояви самоволие, ще видиш, че и Господ няма да те остави с милостта Си. Ще има подарък за теб.

След това старецът взе да разказва за Донския манастир от времето на своята младост, за живелия там под арест патриарх Тихон, когото той безкрайно обичаше и уважаваше. Довери ми, че през 1990 г. в същата килия, в която разговаряхме, му се явил св. Тихон и го предупредил за разделението, което очаква Руската църква. (Така се и случи в Украйна.)

В заключение отец Йоан се помоли пред килийната си икона «Взискание погибших» и ми нареди да бързам за дома. А като получа майчина благословия, да отида при дядо патриарх и да го моля за монашеско пострижение.
Този път по молитвите на отец Йоан мама изведнъж се съгласи с моето желание и ме благослови с икона на Божията Майка в ръка. А дядо Алексий ме включи в немногобройното тогава братство на московския Донски манастир.

Сбъднаха се и думите на отец Йоан за «подаръка». Случи се тъй, че наместникът на Донския манастир архимандрит Агатодор отлагаше на два пъти моето замонашване поради спешните си пътувания по манастирски дела. Най-после ме замонаши на самия ми рожден ден, когато навърших 33, с името Тихон в чест на моя любим светец и покровител на Донския манастир.

Още много спомени изплуват… Скоро след смъртта на Валентина Павловна Коновалова аз попаднах в болница. Бях тежко болен. В писмо, което ми изпрати по духовната си дъщеря Настя Горюнова, отец Йоан ми разреши да ям риба и млечни продукти въпреки коледния пост. Приятели ме уредиха да постъпя в добра клиника, в стаята имаше дори телевизор. Когато дойдох малко на себе си, аз реших да погледам телевизионните новини, които не бях гледал много години. После си пуснах интересен филм…

Вечерта на същия ден от Печори пристигна пак Настя Горюнова и ми предаде през сестрата ново писмо от отец Йоан. Спомням си как, лежейки, доглеждах филма и четях писмото на стареца. В края му имаше приписка: «Отец Тихоне, аз те благослових да отслабиш поста, но не и да гледаш телевизия». Скочих като ужилен от леглото и изтръгнах телевизионния кабел от контакта. По това време аз вече много добре разбирах какво значи да не слушаш отец Йоан.

Старецът имаше и недоброжелатели. Някои по някакви свои причини просто не признаваха неговото старческо служение. Но имаше и такива, които враждуваха злобно срещу него. Отец Йоан понясяше с болка в сърцето тяхната омраза, клевети, понякога и предателство, но никога не губеше най-искрена християнска любов към тях. Запомних за цял живот думите му, казани по време на проповед в храма «Св. Архангел Михаил» в Печорския манастир през 1987 г.: «Господ ни е заповядал да обичаме хората, нашите ближни. А те дали ни обичат или не – това не е наша грижа! Наша грижа е ние да ги обичаме!»

Един московски свещеник, бивш духовен син на отец Йоан, се обърна веднъж към мен с ужасна молба: да върна на отец Йоан епитрахила, символа на свещеническото служение, който старецът му бе връчил навремето с благословия и напътствие. Той заяви, че се е разочаровал от отец Йоан, понеже старецът не подкрепял църковно-дисидентските му възгледи. Какви ли обидени, горчиви думи не ми наговори тогава този човек! Сам той не щеше да чуе нищо: нито че отец Йоан е прекарал много години по лагери, нито че са го изтезавали, без да го пречупят, нито че старецът е последният човек, когото можеш да обвиниш в конформизъм.

С натежало сърце предавах епитрахила на отец Йоан. Неговата реакция ме порази. Той се прекръсти, благоговейно прие и целуна свещеното одеяние. И рече: «С любов съм го дал, с любов го приемам».

По-късно този свещеник мина към друга юрисдикция; там също не му хареса и той мина към трета…

А ето още едно свидетелство – спомените на стария московчанин Адриан Александрович Егоров. Той пише: «Прекарах голяма част от живота си край покойния патриарх Пимен. Веднъж го помолих да ми препоръча духовник. И той ми каза, че духовник имаме май само един в цяла Русия – отец Йоан». Самият патриарх Пимен винаги канеше отец Йоан по време на редките му идвания в Москва в своята резиденция в Переделкино и беседваше дълго с него.

Отец Йоан се отнасяше с огромно благоговение, любов и послушание към църковното свещеноначалие. Съзнанието, че истината на тази земя пребъдва само на едно място – в Църквата, бе дълбоко вкоренено в душата му. Старецът не търпеше никакви разколи, никакви бунтове и винаги безстрашно се опълчваше срещу тях, макар да знаеше прекрасно колко клевета, а понякога и омраза ще трябва да понесе заради това.

Той беше истински човек на Църквата. Много пъти ни е напътствал да действаме именно тъй, както реши дядо патриарх, както благослови епископът, наместникът.

Но всичко това съвсем не означаваше автоматично, овчедушно покорство. Имаше един случай, когато наместникът на манастира и епархийският архиерей убеждаваха стареца да даде благословията си за едно вече взето от тях решение, с което отец Йоан бе принципно несъгласен. Началството искаше да освети собствената си разпоредба с авторитета на стареца. Но огромният, почти стогодишен църковен опит (а Ваньо Крестянкин започнал да прислужва в олтара още докато бил на четири годинки) подсказваше на отец Йоан, че такива методи на управление не водят до добро.

Притискаха стареца сериозно, дето се вика – опряха му нож в гърлото. Свещениците и монасите знаят какво е да се изправиш срещу натиска на епархийския архиерей и наместника.

Отец Йоан издържа търпеливо многодневния натиск. Той почтително обясняваше, че не може да каже «благославям» за нещо, което не намира съгласие в душата му. Ако началниците смятат, че трябва да постъпят именно така, той ще се подчини безропотно на тяхното решение – те си отговарят за него пред Бога и манастирското братство. Той обаче мисли, че в този случай разпоредбата им е породена от страст. И да я благослови – да даде своето «благо слово» за нея – не може.

Обикновено всички, които си спомнят за отец Йоан, пишат колко благ, ласкав, добър, любвеобилен бе той. Да, вярно е, в живота си аз не съм срещал човек, по-способен да покаже бащинска, християнска любов от стареца. Но не мога да не спомена и това, че когато трябваше, отец Йоан бе толкова строг и умееше да намери такива думи на изобличение, че след тях просто не ми се искаше да съм на мястото на съответния човек. Помня, че още докато бях послушник в Печори, чух как отец Йоан каза на двама млади йеромонаси: «Бе какви монаси сте вие? Вие сте просто едни добри момчета!»

Отец Йоан никога не се страхуваше да ти каже истината в лицето, и го правеше тъкмо заради своя събеседник, без оглед на това дали той е архиерей, мирянин или обикновен послушник. Тази твърдост и духовна принципност са били заложени в душата на отец Йоан още в ранното му детинство, когато той общувал с велики подвижници и бъдещи новомъченици.

Ето какво пише той в отговор на един мой въпрос в писмо от 1997 г.:

«Ето ви още един пример за аналогична ситуация от склада на моята памет. Бях тогава на дванайсет години, но впечатлението бе толкова зашеметяващо и силно, че аз и до ден днешен виждам всичко, което стана тогава, и помня по име всички действащи лица.

В Орел имахме чудесен владика – архиепископ Серафим Остроумов – безкрайно умен, добър, любвеобилен, няма хвалебни епитети, които да не му подхождат. Той с целия си живот сякаш се подготвяше за мъченически венец, както и стана. И ето че в Неделята на прошката този Божи архиерей изгонва от манастира двама братя – наместник Калист и йеродякон Тихон – заради някакво провинение. Изгонва ги публично и властно, пазейки паството от съблазън – и веднага след това произнася проповед за деня на прошката, като моли от всички прошка за всичко.

Моето детско съзнание беше просто зашеметено от това, което се случи, тъкмо защото тези две неща се случиха едно след друго: и изгонването – тоест липсата на прошка, и смирената молба към всички да го простят, и собствената му прошка за всички. Тогава аз разбрах само едно: че наказанието може да служи като начало за прошката и че без него не може да има прошка.

Днес се прекланям пред мъжеството и мъдростта на владиката, защото урокът, даден от него, остана като жив пример за всички, които присъстваха тогава, и, както виждате – за цял живот».

Отец Йоан винаги непоколебимо и радостно изповядваше една скъпоценна и очевидна за него истина: че животът на християнина на земята и животът на Небесната Църква са свързани неразривно. Тази негова вяра се потвърди по един трогателен начин и в един велик за отец Йоан, както и за всеки човек, час – часа на смъртта му.

Старецът си замина при Господа на 96 години. Това се случи по време на един празник, който бе особено важен за отец Йоан – деня на руските новомъченици и изповедници. Мнозина от тези светци, дали живота си за Христа по време на жестоките гонения на XX век, бяха негови учители и близки приятели. Пък и самият той бе един от тях. В деня на новомъчениците, на сутринта на 5 февруари 2006 г., след като отец Йоан се причасти със Светите Христови Тайни, Господ го призова при Себе Си.

* * *

Но дори след кончината на отец Йоан хората, които са имали щастието да общуват с него, усещат неговата любов, подкрепа, молитви и грижи, – те не ни оставят и сега, когато отец Йоан вече не е на земята.

През 2007 г. именният ден на патриарх Алексий II се падна през първата неделя на Велики пости, Неделя Православна. Цялата предишна седмица ние, братството на Сретенския манастир, прекарахме с незабравимите богослужения на първата постна седмица. В събота след литургията започнаха да се събират гостите за именния ден на патриарха. Времето преди всенощното бдение и след него до късна нощ прекарах в грижи по приемането и настаняването на свещениците и архиереите, които обикновено отсядат при нас в Сретенския манастир. Когато вече не можех да издържам – толкова ми се спеше, аз реших да прочета всички изисквани от свещеника канони и молитви преди причастие на другата сутрин. Но, за мой срам, проспах времето, когато можех да направя това, и тръгнах към храма «Христос Спасител», без да съм се помолил.

Два или три пъти през двайсетте години свещенически живот ми се е случвало да служа литургия, без да съм се подготвил. И всеки път никакви оправдания с обстоятелствата, да не говорим за обикновена умора, не можеха да заглушат суровия глас на съвестта. Но днес аз все пак се опитвах да убедя себе си, че макар да не съм прочел необходимото правило, аз в края на краищата бях прекарал цялата седмица в храма – всеки ден, сутрин и вечер, много часове. А в сряда, петък и събота – тоест за последен път буквално вчера – се бях причастявал и чел всички последования и молитви.

Вече облечен за богослужение, влизайки в препълнения с духовни лица олтар на храма «Христос Спасител», аз дори си помислих – какво пък, днес дори известни богослови твърдят, че молитвите преди причастие не са чак толкова необходими… Накратко казано, аз вече почти бях успял да се спогодя с изобличаващия ме вътрешен глас, когато изведнъж до мен застана Чувашкият митрополит Варнава. Много пъти бях виждал този стар, почитан от всички архипастир по време на патриаршеските служби, но нито веднъж не бях общувал с него. Този път обаче самият митрополит се доближи до мен и ме благослови. Сетне каза:

– Господ да те поживи, отче, за филма за Печорския манастир. Много ми хареса. Познавах отец Йоан петдесет години и гостувах често при него в Печори.

Владиката имаше предвид направения от мен документален филм за Печорския манастир, в който имаше много документални кадри с отец Йоан.

– Знаеш ли за какво се сещам сега? – продължи дядо владика. – Ти сигурно си чувал, че когато през 50-те отец Йоан бил свещеник в една селска енория, една вечер след всенощното бдение грабители нахълтали в неговия дом, вързали го и го пребили. Така, вързан, го оставили да умира. Чувал ли си за това?

– Да, владико, знам я тази история. На сутринта преди литургията енориашите намерили отец Йоан и го освободили.

– Да, да, точно така! Отец Йоан дошъл на себе си, благодарил на Бога за спасението и отишъл да служи литургия. И знаеш ли какво ми каза после? Че това е единственият случай през целия му живот, когато той служил литургия без подготовка, без необходимите последования и молитви. Такива ми ти работи… Хайде, жив и здрав да си!

Наблизо беше архимандрит Дионисий (Шишигин). Отидох при него и му разказах цялата история: и за моето нехайство, и за разговора с дядо Варнава. Изповядах се на отец Дионисий и двамата си говорехме, чакайки службата, за това колко голяма е Божията милост към нас и колко неизречен е Божият промисъл.

Кой знае на какво бяхме станали свидетели преди малко… Дали на това, че отец Йоан от оня свят бе вразумил чрез владиката «едно от неразумните си чеда», както ме бе нарекъл веднъж в едно писмо? Или пък бяхме срещнали още един съкровен подвижник и раб Божи, които няма да оскъднеят в Христовата Православна Църква до края на света?…

Превод: Андрей Романов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...