Религия и музика
Източник: сп. Мирна, бр. 2
От всички видове изкуства музиката е най-дълбоко свързана с религията както по същността си, така и по своето име, произхода и практическото си приложение в богослужението на всички религии в историята.
Религията е устременост, копнеж, носталгия на човешкото същество по Бога. Това е така, защото човекът не само е създаден от Бога, но е създаден и к а т о Бога, сиреч с образ Божий в себе си, за Бога: да му бъде добре и да се успокоява само когато е при Бога.
В различно време религиозните люде почти еднакво са изразявали тази ядка на религията – устремеността към Бога: "Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе" (Пс.41:2-3). Много векове по-късно Блажени Августин пише в своите "Изповеди": "Ти създаде сърцето ни за Себе Си, Боже, и затова не може да се успокои, докле не Те намери"* ("Изповеди" стр.1) А още по-късно Рабиндранат Тагор реди нови химни – псалми на Бога в своите "Гитанджали" и ги завършва с признанието: "Както ято жерави (през планини, морета и пустини) се устремява към своята Родина, тъй и човешката душа вечно търси Тебе, Боже!"
Човекът е раздвоено, разпънато, пленено същество. Той е с божествен произход, с божествен образ и божествено предназначение, като е бил поставен в райските красоти и блага не само да ги притежава, да им се наслаждава и да им бъде господар, но и сам да ги разкрасява, тъй като е последното, най-високо и най-красиво творение на Бога* (Ян Амос Коменски: "Велика дидактика", София, 1957г. стр. 38.), и е бил способен да обработва, сиреч да облагородява рая (Битие, 2:15). Но поради съгрешаването си, той – блудният Божи син напуснал Отческия дом, отдалечил се, пропилял благата, лишил се от рая и забродил безприютен и гол, гладен и изпонаранен по мировите пътища, за да изкарва с кървав пот коравия си залък, да преглъща горчиво-солени сълзи и да пролива през хилядолетията кръвта си в междуособици и братоубийствени войни.
Но колкото по-големи са паденията и страданията му, противоречията, пропастите и дисхармониите му, колкото по-печално и кърваво е битието му в греха, толкова повече той си спомня за Бащиния дом, за Божествената родина, за Отчеството – за красотата, хармонията и мира, всред които е бил поставен и за които е бил предназначен. И тогава го обхваща тревога и мъка, обхваща го непреодолим копнеж и наранената му душа боледува за Отческия дом, докато не стане, отиде , падне на колене за да изплаче: "Приеми ме като един от последните Ти наемници, Боже, че не съм достоен аз, разблудния, да се наричам повече Твой син, но нека бъда само при Тебе, че жадува душата ми за Тебе, неспокойно е сърцето ми без Тебе, като жерави към родина се стреми съществото ми към Тебе".
Такъв е християнският възглед за човешката богоустременост и жажда, в отговор на която е дошла божествената милост и изкупителната жертва на Единородния Син Божи (Иоан 1:12; 1Иоан 3:1; Римл. 8:32).
Някога Платон, като желаеше да обясни вечната човешка богоустременост, учеше, че човешките души са били създадени от Бога още при сътворението на света и оставени да съзерцават небесните красоти, небесната хармония и съвършенство. Когато после се раждат отделните човеци, всяка от душите бива изпратена да се въплъти, да получи телесно земно жилище, за нея то е като пленничество, като затвор, клетка, защото я държи далече от небето и от неговите неизказани красоти. Но въпреки това душите не са загубили и никога не биха могли окончателно да загубят спомена (анамнезис) за горното, за небесното духовно царство и за блаженството, което са изпитвали там. Затова въпреки многобройните телесни грижи, тегнещи като вериги, въпреки пречките и раняващите противодействия на света, те се стремят да се върнат отново там горе – в Бащиния дом. По-често, или по-рядко, леко и бързо, или по-тежко и бавно душите се устремяват и литват като птички, на които са отворили кафеза – нататък към съвършенството, към първото начало и последна цел, към идеала на всяка истина, на всяко добро и на всяка красота – към Бога!* (Платон: "Творения" т.V, Петербург, 1922 г., стр. 123 нт.).
Според Платон и според най-дълбоките философи след него, всички духовни стремежи на човека фактически са религиозни, защото са стремежи към съвършенството, а то ще рече – към Бога. Науката е стремеж към истина, но Бог е последната съвършена истина. Моралът е стремеж към доброто, но Бог е последното, абсолютно добро. Изкуството е стремеж към красотата, но Бог е последната, вечна красота. Така че всеки стремеж към един или друг идеал е стремеж към Бога. Затова в наше време големият германски философ Рудолф Ойкен основателно говори за два вида религия: характеристична – в тесен, същински смисъл, като една от проявите на културата; и универсална – включваща цялата човешка култура.
На изкуството, като служещо на красотата, Платон отрежда особено важно място всред общата богоустременост, защото, докато другите духовни прояви (науката и моралът) само бавно, обходно и след дълги доказателства и изследвания ни издигат към съвършенството, изкуството има способността най-пряко и най-бързо да ни издига към съзерцаване на красотата и хармонията. Съзерцаването на природни и художествени хубости разтревожва душата ни, откъсва я временно и я издига до вдъхновено съзерцание. Тогава като че целият материален свят става чужд, престава да съществува за нея и тя омагьосана, очарована, упоена изпитва чиста и възвишена радост, усеща се пренесена извън всички недостатъци, противоречия и борби, извън всички ограничения. В този момент душата изживява блажено близостта на съвършенството, родството си с него и своя висш божествен произход.
Но ако това важи за всички видове изкуства, особено е вярно за музикалното като най-духовното и възвишено изкуство, което най-бързо и леко въвежда душата ни в блажените чертози на идеалното.
