„И сам воинът е воин“ – една история на Сретение Господне



Преди десет години през нощта срещу празничната св. Литургия за Сретение Господне телефонът тревожно иззвъня:

— Меншикова, спасявай, сутринта на Литургията ще служи архиерей, а моят диригент на хора отиде да ражда две седмици преди термина. Ела, моля те! Помогни! Вече съм изпратил кола да те вземе.

— Слушай, отец Сергий, утре имам две Литургии, ранна и късна, молебен. Кой ще ме пусне?

— Меншикова… Не ме убивай, колата е на път. Престол. Архиерей. Диригент в родилното. А аз май ще отида в реанимацията.

И затвори телефона.

Прекрасен ход. Правилен. Той е в безизходица, а жестоката Меншикова си седи в столицата и не й пука.

Звъннах аз.

— Имате ли поне певци? Или и те раждат?

— Идваш ли?! Ще дойдеш ли?!
— Идвам. Не всеки ден диригентите раждат на голям празник. Давай по същество: кой пее, колко човека, имате ли ноти? В колко започваме?

Връзката се разпадна. Набрах веднъж, два, три пъти. Метален глас ми съобщи, че „няма връзка с този номер“.
Станах, оправих се. Звъннах на една певица от моя хор, която може да дирижира.

— Оля, извинявай, че звъня посред нощ. Няма да бъда на службата, проведи я сама, моля те. Нотите са в шкафа, в синята папка.

Сънената Олга ме познаваше добре.

— Какво е станало? Или просто пак спасяваме човечеството?

— Да, после ще говорим. Спасяваме.

— Слава Богу, нищо ново. Ще се справя. Какво да кажа на настоятеля?

— Разкажи за човечеството. Да не забравиш и за спасението.

—Прието! Позвъни, когато спасиш всички. Честит празник!

—Честит и на теб! Наспи се сега…

Започнах да търся ноти. Какво да взема? Двугласие? Последния път с мен пяха две бабки и половина. А може би са намерили пари и са поканили квартет столични певци.

Прибрах лаптопа и принтера в голяма чанта. На място щях да преценя. Имах достатъчно материал, щях да разпечатам каквото е нужно.

Звънец, колата ме чакаше пред входа. Пет часа сутринта. В колата седеше помощникът на свещеника, възрастният „старче Анатолий“, както го наричаха в енорията.

Анатолий бе бивш военен. Строеви офицер, преминал през не една гореща точка. Грамаден ръст, с белоснежна брада. Всеки път ми се искаше да го облека в червено, да му дам чувал с подаръци и да започна да очаквам Коледа, независимо от сезона.

— Ти ще се преместваш при нас или за малко? — попита Анатолий, слагайки огромната ми чанта в багажника.

— Като че ли да…

Тръгнахме.

— Е, с Бога напред! Майчице, Пресвета Богородице, благослови! Слагай колана, Уляна, защото ще пътуваме с вятъра.

Прекръстих се, призовавайки на помощ всички светии, знаейки вече какво е това „с вятъра“ от устата на Анатолий. Летяхме по нощната Москва към шосето, водещо на север.

За час вече бяхме на повече от сто километра от града. Пристигнахме, а там вече ни чакаше отец Сергий с развяващо се от вятъра расо.

—Слава Богу, дочаках! Жива ли си? От радост, че ще дойдеш изпуснах телефона и той се счупи, все пак подът ни е от камък…

Отидохме до къщата и бързо ме напоиха с чай. Изясних си обстановката: свещеникът не знае кои са поканените певци. Диригентката му обещалаизненада и явно се е справила отлично.

— Поне знаете ли какъв е съставът? Смесен? Еднороден? Мъже? Жени?

— Моля те, остави ме, не знам! Изненада.

— Добре, нека отидем на клироса, да видим какво има.

Клиросът ни посрещна в девствена чистота. Започнах да нервнича.

— Отче, ти как си го представяш?! С кого пеем — не знаем, какво пеем — не се знае. Мога да разпечатам цялата служба, но докато не разбера с кого ще пея, нищо не мога да направя. Ти самият си диригент, на теб ли да обяснявам?

Свещеникът стана, направи широк кръст и вместо: „Бог да благослови“, каза: „Ти си силна, ще се справиш!“. И изчезна.

Седях до своята чанта, пълна с безполезна техника и се молех.

— Майчице, Пресвета Богородице! Там, в нашия храм и хорът ми е познат и всичко е отрепетирано. Колко прекрасно изпяхме вчера всенощната… Спи и пей. Всичко ти е на една ръка разстояние. Какво ще правя? Какво ще пея? А ако архиереят е строг?

И да мрънках и да не мрънках, нещо трябваше да направя. Извадих техниката, започнах да разпечатвам последованието на архиерейската Литургия. Разпечатвах и се самонавивах.

— Как да пея сама при посрещането? Кой глас? Мелодията на една октава по-ниско? Каква съм глупачка, защо не отказах?

Около мен безгрижно тичаха дяконът, свещеникът, звънарите. Никой не ми обръщаше внимание. Стоях на клироса като Робинзон на необитаемия остров и чаках своите Петкани — каквито и да са, може и стогодишни, може и да не могат да пеят, само да не съм сама.

Свещениците, пристигнали за празничната служба, чинно се обличаха, излизаха един по един от олтара. Дойде архиерейският протодякон, пристигнал по-рано, за да подготви всичко за служението на епископа.

— Честит празник! О, защо плачем? Изповядахте ли се преди празника? — пошегува се той. — Или се страхувате? Недейте, владиката е много добър и обича певците. Не се притеснявайте, пейте бодро-празнично, само не крещете и всичко ще е наред. Хайде да видим как и кой ще пее тропарите при входа.
Дяконският тембър ме притесни още повече. Не глас, а гласище! Богат, плътен. Щом като говорейки тихо, кандилото се люлееше, какво ли щеше да стане на службата? С какво ли щях да му отговоря на ектениите? Със своето самотно скимтене? Ангеле-хранителю, отнеси ме оттук!

Но… никой никъде не ме отнесе. Записахме с отец дякона кой какво ще пее и пак останах сама.
Погледнах часовника. До пристигането на архиерея оставаха минути. Нямаше никого. Клиросът бе пуст, хладен и тих, като гроб. Музикален гроб, в който сама се намърдах.

Какво да правя? Да си оскубя косите? Да си посипя главата с пепел? Не. Не е правилно. Правилно бе да се оставя на волята Божия, което побързах да направя. Защото сили за качествено страдание вече не ми останаха, а да страдам наполовина не бе в моя стил.

Както си мечтаех как красиво ще умра на причастните песнопения, така от камбанарията се раздаде празничния звън и дяконът с мощен бас провъзгласи: „Преееемууудрооост“. Сърцето ми спря, поех си дъх и както преди гмуркане в Байкал, запях: „От изток слънце до запад“ и после по последованието…

Такава импровизация, такова мощно в своята непредсказуемост смесване на стилове и мелодии стените на тристагодишния храм сигурно не бяха чували. Византийски разпеви се редуваха с манастирски и други подобни. Шмелкова плавно преминаваше в Чайковски (о, този героичен напев на „Трисвятое“, кой може да му устои?), Чесноков се вплиташе в Калинников и Лвов, българският разпев се бореше с киевския, преминавайки в кадансите на почаевските умилителни доминанти. Стараех се с всички сили. Не успях да разпечатам нотите, имах само текста.

Вече облякоха владиката и той започна да се моли пред иконите на Спасителя и Богородица, стоящи успоредно на клироса. Негово Преосвещенство внимателно ме погледна, усмихна се и благослови моето самотно клиросно стоене.

Отец-протодяконът, то ли от възторг, то ли от желание да направи службата по-тържествена, пееше прошенията така силно (а аз помня, че ме помоли да не крещя!), че за да поддържам поне някакъв вокален баланс, ми се наложи да пея два пъти по-силно.

Така в дует стигнахме до „Трисвятое“. А то на архиерейска Литургия се пее антифонно. Има цяла схема, започва хорът, после свещениците, после пак хорът. Почувствах, че няма да мога да отговоря антифонно на олтара. Нямах тези възможности — петнадесет яки мъже бяха срещу мен. Надникнах зад иконите и дадох знак на енориашите да припяват! Запях и изведнъж разбрах, че народът пее не по-лошо и даже някъде по-добре и от свещениците, и от мен. Замлъкнах. А в народния хор се образува такава хармония и сладкогласие… Щяха да се справят и без мен.

Когато за втори път се опитах да надникна, моят любопитен нос се удари в нещо тъмно, шумящо и миришещо на скъп тамян. Едно, второ, трето, четвърто, пето… На клироса по време на възгласа на прокимена се изправиха пет ангела в монашески одежди и едновременно, като по команда, направиха пред мен поклон доземи.

— Прости, колата ни се счупи насред полето!

Бързо се досетих, че този ангелски черноризен отряд е онази изненада, която запътилата се към родилния дом диригентка е искала да поднесе на своя настоятел и енориашите.

— Отци, ставайте, трябва да пеем. Ноти нямаме, няма го вашият диригент — отиде да ражда. Аз съм тук и ще пеем наизуст.

Но ангелите затова са ангели, за да носят благи вести. Те си носеха ноти. Правилни, добре подбрани, отлично отрепетирани. Аз трябваше само да давам тон и да контролирам динамиката, за да „не крещят“, както помоли отец-протодяконът.

Когато на причастния канон братята монаси запяха Нине отпущаещи“ на Давидовски със соло баритон, аз наистина едва не умрях, както се готвех в началото. Само че не от ужас и безизходица, а от онова молитвено умиление, което те възнася в другия свят, където няма „нито печал, нито въздишка“, а само покой и радост.

Солистът не солираше, а се молеше. Пееше просто — именно така, както трябва да се пее това песнопение, за да не се превърне в романс.

После пяхме на молебена, на литийното шествие около храма, където свещеническият и клиросно-иноческият хор се съревноваваха по сила.

В края на службата владиката произнесе прекрасна проповед за празника. В словото си каза, че и сам воинът е воин, само не трябва да се страхува да се остави на волята Божия. Тогава всичко е възможно, даже и личната среща с Него на стъпалата на храма. Главното е да вярваме. И да чакаме. Всичко ще се случи така, както трябва, независимо от вътрешните ни тревоги и страхове.

След проповедта владиката ми подари огромен букет и помоли сама да изпея запевите на Сретение.
„Богородице Дево, упование христианом, покрий, соблюди и спаси на Тя уповающих“. А отците и монасите тихичко припяваха…  | www.matrony.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...