Слово за св. Дионисий Ареопагит

Хм… може би това е най-естественото начало на слово за св. Дионисий Ареопагит. Защото какво можем да знаем и какво можем да кажем за онзи, който започва [1] “Мистическото богословие” [2] с молитва да бъде изведен отвъд всяко знание? Как да си представим човека, който се моли за “тайнствени думи”, с които мълчаливо да разказва за пренепознаваемата и пребожествена простота? Що за реалност е била тази ПРОСТОТА и как ли е звучала думата за нея на езика на св. Дионисий? Изписвана с извито ударение във втората и последна сричка, с едно разколебано и неусезаемо придихание… най-вероятно се е произнасяла ту като “апла”, ту като “хапла”. След много векове и след много перипетии тази словоформата достига в съвременния български език във вид на “хапльо” [3]. Затова, четейки “Мистическото богословие” на св. Дионисий, човек е длъжен да знае, че книгата (както и всички други от Ареопагитския корпус) е писана за хора, които могат да си позволят интелектуалния лукс да изглеждат в очите на своите съвременници именно като “хапльовци”. Неслучайно гръцката дума “схоле”, от която произлизат всички школи и всички схолии [4] означава същото – време за губене, луксът който можем да си позволим, занимавайки се със съвършено излишното. Вероятно именно по тази причина след απλα, следващият епитет на онова, за което се моли св. Дионисий е áποόλυτα. Преведена на латински, думата би трябвало да звучи като absolutus, с уговорката, че “абсолютът” и в гръцката, и в латинската
си етимология означава “развързан, освободен”. Много са семантичните гнезда на тази “развързаност”. Като се започне от това, че думата може да означава “да пуснеш старото, болно магаре да умре на свобода в гората”, мине се през “да се разведеш с жена си” [5] и “разпростирам се, говоря с досадна изчерпателност, уморително много”, тя може да означава и “цената, която се плаща на пазара за роби”, същият онзи откуп, за който говори апостол Павел [6]. В схолията си към тази дума, св. Максим Изповедник обяснява значението ù като “освобождаване от всичко съществуващо и мислимо”. И я описва като “недоразумение”. Използва за целта йонийската форма ανοησίαν – една невъзможна от гледна точка на граматиката дума, с която най-лаконично и най-точно дефинира творческото и човешкото битие на големия църковен Учител, показвайки ни, че е теоретически невъзможно да мислим личността и творчеството на св. Дионисий без недоразумения. Защото как иначе бихме могли да си представим събеседника на апостолите, автора на десет писма до мъже като св. евангелист Йоан, Тит, Тимотей, Поликарп, Гай…

Що за човек ще е онзи атинянин, разговарял с ап. Павел на ареопага, героят от Деяния на апостолите [7], първият епископ на Атина – философския град? И доколко е възможно, той да е същият онзи Дионисий Ареопагит, в чиито книги се откриват десетки (а според някои – стотици) цитати, позовавания, реторически образи, стилистични фигури… (и какво ли не още не) на атинския неоплатоник Прокъл Диадох [8]. Нещо повече – наличието на цяла една страница от трактата “За природата на злото” [9], “случайно” попаднала в ареопагитския корпус, създава немалко недоразумения. Разбира се, ако се говори с езика на отец Павел Гърбов – ставрофорния свещеноиконом от Карнобат [10], би трябвало да се каже, че решението на подобни парадокси е лесно. Защото (кой би отрекъл), че е мислим и такъв разказ, в който Прокъл Диадох цитира св. Дионисиий Ареопагит, тъй като не е невъзможно един елин да научи от един християнин, че злото няма своя природа, че то е отдалечаване от Благото, подобно на студа, който е отдалечаване от огъня. Пък и щом същият този Прокъл може да си позволи мистификации, като написването на осмия Омиров химн, настоявайки, че истинският теолог трябва да бъде съвременник на Омир и на Платон, защо да не бъде съвременник и на св. Дионисий Ареопагит? И ако трябва този аргумент да бъде реторически подсилен: защо човек като Прокъл, който има ума, културата и въображението да измисли “Първосновите на теологията” и “Теологията на Платон” [11], химни [12] на Орфей и химни на Омир… да няма и артистичността да влиза и излиза в книгите на св. Дионисий Ареопагит? Без да оспорвам логическите и мистическите основания на отец Павел, бих предложил друго обяснение на странния факт, че някой може да живее в първи и в пети век едновременно.

Някак внезапно, почти изведнъж, наскоро – без никакъв повод – забелязах, че четвъртото писмо на св. Дионисий – до лекаря Гай – започва с думата “внезапно” (εξαίφνης, ексайфнес). Случайно или не, от нея тръгват и много от ваянията [13] в Платоновите „Диалози“; ето защо тя се появява 35 пъти на ключови места в тях [14]. Означава “внезапна мъдрост, неясно как и откъде появила се”. Дълго, понякога с векове чакана, тя пристига изведнъж, сякаш от нищото, за да изобрази единството на мислимо и немислимо, на време и вечност.

Подобно на митичната амфисбена [15], змията която се движи в две посоки едновременно и може, в един и същи момент да е на няколко места, философията както на Прокъл, така и на Дионисий Ареопагит, с единия си крак е здраво стъпила върху Платоновия “Парменид”, където всички ние “внезапно” сме се оказали именно там – между истинното и неистовото, “между движението и покоя”, в едно – наше [16] – тайнствено и несвоевременно сега. Самопонятно е, че за него хронологически граници не може да има. Затова и в схолията си към тази дума св. Максим Изповедник твърди, че подобна “внезапност” напомня за времето на пророк Малахия, когато “Бог, Когото вие търсите, внезапно влиза в храма” (Мал. 3:1). Неустоима и неистова, реалността на подобна внезапност е другата земя [17], на която е стъпил вторият крак на св. Дионисий Ареопагит. Защото в друг [18] (или в този), неесхатологичен свят, Платон и пророк Малахия живеят в един и същи век. Век, който бидейки внезапен отблясък [19] на Истинския, не може да не е теологически, както се отбелязва в схолията. Затова той присъства във всяко време, във всяка историческа ниша. Именно по тази причина, следващият стих от пророк Малахия показва, че внезапността на явяването е както веднъж вече случила се, така и намек за бъдещо очакване. “И кой ще издържи деня на дохождането му?!” (Мал. 3:2). От което би трябвало да следва, че философията на св. Дионисий Ареопагит е наука за очакване на миналото, трепетна готовност за срещата с него. Поне така казва той в същото това – четвърто – писмо долекаря Гай, говорейки за „Божията съкровеност, която колкото повече Бог ни явява, толкова по-съкровена става“. Бидейки отрицание по преизобилие (както се казва в следващото, пето писмо, също до Гай), тя сродява не само времето на Платон с времето на пророк Малахия, но и времето на пророка с това на евангелист Йоан. Та нали ако в Божията любов хиляда години са като един миг и един миг е като хиляда години, защо пророкът и апостолът да не пият едно и също вино, на една и съща трапеза? По силата на същата тази симетрия, щом пети век преди Христа може да се случи в Христово време, защо и пети век след Христа да е далеч от деня на Преображението; от онова „там-и-тогава“, където и когато времената на пророците Мойсей и Илия и на апостолите Петър, Яков и Йоан се преобразяват в един безкраен ден? Вероятно това е искал да ни каже човекът, когото в недоумението си наричаме „псевдо“.

Бележки

1. Любопитен факт е, че “Мистическото богословие” започва с едно посвещение “за онова приятелство, в което умът е оставен надалеч… за нощите от амброзия, за които не бива да се разказва”. По силата на лесно обясними еротически конотации, в повечето издания на Ареопагитския корпус то (обикновено) се изпуска. Текстът, по който го цитирам е билингва-изданието на Гелиан Прохоров (Дионсий Ареопагит “Сочинения”, изд. Олега Бышко, Санкт Петербург 2002).
2. Най-кратката и най-важната (доколкото е мислима подобна йерархия) от книгите на Дионисий. Ареопагит.
3. Паралелно с нея съществува и калката “простьо”.
4. Схолията е кратък коментар към чужд текст. Що се отнася до св. Дионисий Ареопагит, особено важни за разбирането на неговите съчинения са схолиите на св. Максим Изповедник към тях.
5. ην γυναίκα απολ̉ύω.
6. Виж Първо послание до коринтяни гл. 6. 19-20, 7. 22-23. И разбира се – у Марк 10:45.
7. Срещата на Дионисий Ареопагит с ап. Павел се описва в “Деяния на апостолите”, 17 глава.
8. Прокъл живее през пети век сл. Хр, между 410 и 485.
9. Доколкото знам, гръцки текст на този трактат не е запазен. Съществува само в латинския превод на Вилхем от Мьорбек, със заглавие “За ипостасите на злото”.
10. Често (почти винаги) отец Павел говори като говорител на Църквата. Затова, отвъд шегата – с несъмнен респект, симпатия и уважение – сме решили, че той може да бъде литературен герой в този текст.
11. “Теологията на Платон”, заедно с “Първооснови на теологията” и коментарите към “Тимей”, “Кратил”, “Парменид”, “Алкивиад” и “Държавата” е най-съществената част от творчеството на Прокъл.
12. От Прокъл има запазени шест химна. Но съществуват и други, приписвани на Орфей и на Омир, за които Мартин Уест доказа, че не просто са дело на Прокъл, а са една от най-изящните и изтънчени мистификации в Античната литература (и философия).
13. Случайно или не, името “Платон” означава “ваятел”.
14. Повече за този реторически обрат в текстовете на Платон, виж при Григорио Лури “Въведение в речника на Платон”, (С., изд. НБУ, 2011) стр. 109-110.
15. Родена от кръвта на Горгоната Медуза.
16. За това какво значи “наше” и кои сме “ние”, Прокъл пише невероятно поетично (и досадно) в коментара си към “Тимей”… “Един, два, три… а къде е четвъртият?”… Така започва “Тимей”, като темата за отсъстващия в “нашия” пир преминава като червена нишка през всички текстове на Прокъл.
17. “Другата” земя е и алюзия към книгата “Апокалипсис”. (Вероятно по тази причина вторият и последен роман на Вазов носи същото заглавие – “Друга земя”, но есхатологичната тема в българската литература, е друга тема).
18. Привидно неправилната употреба на прилагателното “друг” експилицира основният драматически наратив на платонизиращите автори. Кой свят е друг? Този, нашият, в който живеем тук-и-сега? Или онзи – Божествен свят на преярка тъмнина, който око не е виждало и за който ухо не е слушало.
19. Подобен образ – за Истината, която подобно на мълния, внезапно разцепва небето на две – може да се открие и при св. Григорий (Богослов), Назиански.