Кой е най-добрият църковен певец?
Ронят се в златната есен
лист подир лист от дървята,
рони се песен след песен
и на певец из душата.
Иван Вазов[1]
Вероятно тези, които очакват да видят името си в следващите редове, няма да са никак малко. Предполагам, че и немалък ще е броят на хората, посещаващи храма, които с очакване ще потърсят името на техен близък църковен певец, фаворит в очите им в областта на църковната музика. Още сега искам да се застраховам, че център на настоящия текст – макар и да звучи примамливо – не е и авторът на този публицистичен материал.
Може ли някои от нас, които редовно ходим в храма, или дори работим в него, да се произнесе меродавно по въпроса: кой е най-добрият храмов певец, или пък хор?
Като илюстративен материал на моята теза ще използвам нещо колкото всекидневно, толкова и чудно (нерядко не забелязваме малките чудеса около нас) – един есенен пейзаж, уловен в двора на енорийската ми църква – а и къде другаде да улавяме истинските чудеса, ако не там, където е домът на нашия Създател.
За разлика от нас, хората, материалният свят, светът на видимата природа е безгрешен, той дори носи последствията си заради нас (срв. Битие 3:17-18). В това му качество той е пригоден да ни известява немалко истини – природата не лицемерничи, не хитрува (характеристики, които аз разпознавам и в музиката) – вероятно затова и хора като покойния голям богослов отец Александър Шмеман се позовават на нейното „откровение“[2].
Какво е видимо на тази снимка? Да, нормално, есенни листа – пожълтели, почервенели. Но каква е връзката с църковното пеене? Загледайте се и вижте – каква красота, каква цветова хармония, колко едновременно различни и образуващи едно цяло природни „гласове”. А на тези, които смятат, че прекаляваме с метафорите, ще кажем, че всеки певчески глас, а въобще и всеки музикален звук, притежава тембър, „цвят”, който го прави разпознаваем и различим от всички други.
Всеки от нас, пеещите или харесващи пеенето на дадени църковни певци, както споменахме, има свое предпочитание към храмовото молитвено звучене. Но, забележете, именно в разноцветността е красотата на всяка една музика, включително и на църковната. Ако в публикуваната фотография всичко бе в жълто, или пък в зелено, какво би станало със „симфоничността” на пейзажа? Тя би се изгубила.
Простете, но ако някой от певците претендира, че само неговото пеене, само неговата школа са носители на истината, облечена в музика, то най-вероятно си имаме работа с чиста проба пропагандна дейност.
Реално погледнато, колкото храмове има, толкова са и певците в тях (за болния въпрос с липсата на певчески кадри за селските енории въобще няма да повдигаме и дума). Думата ми е, че нито един певец, който и да е той, не може, няма физическата възможност да пее в две църкви едновременно. Трябва някой друг да свърши това. Искам да кажа, че претенциите ни за безпогрешност и чувство за превъзходство няма да окажат услуга на съседната енория, в която също се слави Бог.
Трябва да помним и още нещо, което не е по-маловажно – в храмовете има хора, чието съзнание е ангажирано с материята, наречена църковна музика. Бих ви призовал към нещо директно и твърде лесно – погледнете през прозореца си – колко от преминаващите пред очите ви са свързани по някакъв начин с църковната музика?
Ще ви дам един жокер – липсата на достатъчно църковни певци ще осветли правилното намиране на отговора. Защото запалени по футбола (нямам нищо против този красив и доходоносен спорт), както и такива по прозаичното, колкото щеш, но запалени (обърнете внимание на тази дума) по църковното пеене – няма кой знае колко.
Да, разбира се, от снимката е видно, че повечето от съставящите я цветове са ярки, красиви и отличими един от друг. Те, освен че свидетелстват за висша хармония, пленяват погледа ни, като сякаш всеки от тях по възможно най-добрия начин въздига глас към Небето в потвърждение на библейските слова „Всичко, що диша, да хвали Господа! Алилуия” (Пс. 150: 6). С което всъщност отбелязвам, че този публицистичен материал не бива да бъде разбиран като призив към певчески мързел и вокална безвкусица. Все пак във всяко пеене (за тези, които смятат, че в храма може да се пее всякак, подчертавам думата „всяко”) трябва да има правилно и ясно произнасяне на думите, фразиране (пеенето и озвучените от него текстове имат своя логика[3]) и т.н.
„И ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието?” (1 Кор. 12:17). Знаете чии са тези думи – на апостол Павел. Същата логика важи и в пеенето. Ако например нямаше ниски гласове[4], какво в музиката би ни подсказвало, че сме земни и свързани с материалния свят? Щяхме ли без високите гласове да бъдем „подсещани” от музиката, че освен земята, съществува и небесният ефир, примамващ ни с обещаващата си красота? Ако в храма слушахме само пеене, произвеждано от силния пол, не бихме ли се лишили от гласа на грациозния му „помощник, нему подобен” (Срв. Бит. 2:20-24)[5]?
Унгарският композитор Бела Барток беше казал, цитирам по памет, че изкуството не е конно надбягване. Той е напълно прав, всеки глас в музиката допринася с нещо за всеобщата хармония. Когато говори за големите поети, поетът Бродски отбелязва, че „на тези височини няма йерархия”. Затова би било добре стремежът на църковните музиканти да бъде насочен не по посока на противопоставяне и себеизтъкване, а към развитие на талантите, дадени им от Бога.
Помните ли онзи евангелски епизод, в който Спасителят поучава слушателите Си (а чрез тях и нас), че не друг, а именно Бог се грижи за храната и облеклото на човека, който трябва първо да търси царството на Бога и Неговата правда, а след това ще получи и всичко потребно (Срв. Мат. 6: 25-34)? Спомнете си, че тук Иисус Христос използва природни картини, за да посочи вечните Си истини: „Взрете се в полските кринове”, казва например Той. Хубаво би било всички ние, които имаме отношение към църковното пеене, да погледнем още веднъж заснетия есенен пейзаж. Той има какво да ни каже…
Бележки:
[1] Из стихотворението “Есен“ на Иван Вазов.
[2] В своите „Дневници“ отец Александър не веднъж говори за красотата и непринудеността на видимата природа. Срв. Шмеман, А. Дневници (1973–1983), С.: Комунитас, 2011.
[3] Под фраза разбираме смислово завършено и граматически и интонационно оформено изказване на мисъл; изречение. В музиката фразата е относително завършена част от музикална тема.
[4] Басът е най-ниският мъжки глас, а алтът – най-ниският женски, съответно високите гласове са тенор и сопрано.
[5] Дори в източното едногласно пеене има певици с обаятелен и молитвен глас, печелещи симпатии в целия православен свят. Такива например са сръбкинята Дивна Любоевич и ливанката Рибале Уехбе. Вж. също Димитров, И. Жените превземат църковното пеене, https://dveri.bg/wr6wp
