Национално или наднационално богатство е едногласната църковна музика?



Неоспорим факт е, че едногласната църковна музика (наречена у нас и източно църковно пеене) е богатство, появило се в продължение на векове в недрата на Православната църква. Богатство, което става достояние на богомолците, чиито сърца молитвено се издигат под звуците на този благодатен музикален феномен.

Възниква въпросът – това песенно богатство национално за всяка поместна православна църква ли е, или е наднационално? Може ли даден народ да претендира за оригиналност и неприкосновеност на произведенията си, или църковно-музикалните композиции са общо достояние на всички народности в Христовата църква?

Замисляйки се върху природата на самата Църква, можем лесно да намерим отговора на този въпрос. Може ли някоя народност да претендира за водещо място в Църквата Христова? Разбира се, че не. Самият Господ чрез устата на апостол Павел свидетелства, че в Църквата „няма вече иудеин, ни елин […] защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3: 28). Църквата е основана от Христа за спасение на всички, и ако ние се делим на свои и чужди, то за Господ всички са еднакво свои и ценни. Затова и Църквата отхвърля т. нар. етнофилетизъм [1], като противоречащ на нейната природа.

Православна едногласна музика се изпълнява в пределите на Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската патриаршия, в Българската, Румънската, Гръцката, Кипърската православна църква, и в съвсем малка степен в Руската и в Сръбската православна църква. Бихме могли да кажем, че навсякъде, където тази музика се използва, съществуват специфики при нейното усвояване и изпълнение. Както казва мой преподавател по повод разликите в изпълнението на църковната едногласна музика: „Точно това е богатството на православието – огромното разнообразие в традициите.” Причислим ли композиционното богатство на църковната едногласна музика към постиженията само на една народност, то с това ние ще сгрешим. Исторически примери за подобно изкушение не липсват.

Веднага след появата на реформираната невмена нотация и извършените посредством нея преводи на старите песнопения в пределите на Константинополската патриаршия през първата половина на XIX в., гърците побързали да назоват авторите на реформата „благодетели на нацията” [2]. Разбира се, реформаторите на невмите са благодетели на гръцката нация, но и на всички, който се ползват от тези нотни знаци. От друга страна, ако не съществуваше хилядолетната традиция на едногласната православна музика и обслужващата я нотация (в които са „вградени” уникалният талант и делото на мнозина църковни музиканти от различни народности), какво биха реформирали те?

При нас, във вече освободена България – в края на XIX и първата половина на XX в. се повдига въпросът: кое е истинското българско църковно пеене – дали е т. нар. „Болгарский роспев”, открит в руски ръкописи от XVII-XVIII в., или пък източното-църковно пеене? Някои наши творци (като композитора Добри Христов) считат източното пеене за гръцко, твърдейки, че сме имали свое църковно пеене, което е забравено през петвековното робство, но е било пренесено на Север в други православни държави. Други автори (като Петър Сарафов и Атанас Манов) на свой ред отричат оригиналността на болгарския роспев, смятайки, че това пеене е същото източно църковно пеене, но значително деформирано извън България. Дискусията между едните и другите „продължила няколко десетилетия и в определени периоди достигнала не малко ожесточение, е всъщност израз на стремежите на новоосвободената държава да създаде своя, национална църковнопевческа традиция…” [3].

„Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й” (Пс. 126:1). Знаем, че без Божията благодатна помощ не би се осъществило което и да е високо начинание. Осъзнаването на тази истина е било причина за дълъг период от време творчеството на източните църковни музиканти и зографи да остане анонимно. Това са усещали и проумявали и религиозни музикални гении като Йохан Себастиан Бах, който подписвал музикалните си произведения с латинската фраза Soli Deo gloria – „Само на Бога слава”. Без помощ свише православното църковно-песенно богатство не би било факт. Когато Бог избира някой църковен творец да създаде музикално произведение, изборът Му не се влияе от националната принадлежност на твореца, „защото човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце”(1 Царства 16:7). Типичен пример за това е случаят с поетическия гений св. Роман Сладкопевец (V-VI в.), за когото се разказва, че бил много добродетелен, но подиграван заради неграмотността си. Веднъж през нощта срещу Рождество Христово светецът сънувал Божията майка, която му дала един свитък, като му заповядала да го изяде. Рано на другия ден Роман отишъл на богослужение в храма, където тържествено запял съчиненото от него песнопение: „Днес Дева ражда Свръхестествения”. Друг показателен пример е този на руския диригент и пианист Максим Шостакович, според когото Бог създава музиката, а великите композитори са Негови пророци. Диригентът споделя и думи, написани от баща му – композитора Дмитрий Шостакович, в едно негово писмо: „…докато спях през нощта, чух част от симфонията. Станах сутринта и я записах“.

Всеки народ, приел християнството, има свое участие в създаването на богатото многообразие на православната едногласна музика. Две от най-важните фигури в историята на тази музика – сириецът св. Йоан Дамаскин и българинът св. Йоан Кукузел, са неоспоримо доказателство за това – първият внася в църковната музика елементи на арабски музикален колорит, а другият пък създава своя „Полиелей на българката”, в който примесва църковни с фолклорни мотиви [4]. Важно е да се отбележи, че в създаването на тази музика „националният елемент не е бил цел, нито е имало самоцелни стремежи за създаване на национално църковно пение…” [5]. Всяко истински ценно изкуство става факт благодарение на Божията творческа подкрепа и преклонението на даровития (без значение от националната му принадлежност) пред Този, Който му е поверил таланта Си (срв. Мат. 25:14-30). Православната едногласна музика не е изключение от това правило.

 

Бележки

1.Явлението на етнофилетизма е осъдено на Събора през 1872 г. като противоречащо на наднационалната същност на Православната църква.
2.Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Д. Кирков, А. Атанасов, София, 2007, с. 3.
3.Куюмджиев, Ю. състав. Кое е истинското българско църковно пеене? Пловдив, 2011, с. 8.
4.Срв. Тончева, Е. Възрожденската версия на „Полиелей на българката” от Йоан Кукузел. – Музикални хоризонти, 1988, 17-18.
5.Тодорова, К. Източното православно църковно пение. Хилядолетното дихание на православната светост. С., 2010, с. 59.

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: