„Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?”
(Пс. 87:11)
Старозаветният праведник св. пророк и цар Давид представя смъртта като „тъма”, „земя на забравата” (Пс. 87: 13). Древните пророци са виждали смъртта като гибел и тъма, чието побеждаване (Христос „със смърт смъртта победи” [1]) те са предчувствали и описали в пророческите книги на Библията.
Първото предназначение на човека, венецът на Божието творение, е да бъде съзнателно, разумно оръдие на славата Божия [2]. Сам Спасителят на човечеството свидетелства, че Божията слава пребъдва во веки: „Защото Твое е царството, и силата, и славата во веки. Амин.” (Мат. 6:13). Един от един от най-непосредствените и естетични начини да въздадеш Богу слава е пеенето в храма – църковното музициране. Това е и служението на църковния певец – той е този, който слави Бога.
За съжаление, в съвремието броят на онези, които искат да се посветят на църковното пеене, намалява. Дефицитът става силно осезаем. Редиците на добрите църковни певци редеят (мой приятел скоро ми каза, че от видеозаписите на богослуженията в страната се виждали лицата на „едни и същи десетина певци”). Причините за това, разбира се, са много. На първо място бих споменал слабия интерес на младите хора към изучаването на богословието – днешният век е много примамлив в предлагането на перспективни в материално-икономическо отношение професии. (В Гърция например църковното пеене се изучава основно в певчески школи, а не в семинариите). У нас не липсват певчески школи, но броят им е крайно недостатъчен.
Трябва да бъде намерен начин църковните певци да бъдат стимулирани, за да проявяват сериозно отношение към труда и подготовката си – това ще даде плода си навреме. Вярвам в това. Както и в това, че Църквата трябва да има определена стратегия в това отношение. Дано повече хора повярват в това. За да се случи нещо хубаво, първо трябва да повярваме – нали така казва и Господ: „Иисус им рече: вярвате ли, че мога стори това?” (Мат. 9:28).
Днес ние виждаме плодовете на тези, които са сели преди нас, но ми се струва (дано да греша), че в процентно отношение качеството на бъдещата реколта няма да е високо. Като че ли отчитаме един своеобразен „отрицателен естествен прираст” на църковно-певчески кадри. Хубаво е да помним, че нашето действие или бездействие е с отложен ефект. Това зависи от всички нас (нали Църква означава събрание), а най-вече от тези, на които „много е дадено” (срв. Лук. 12:48). Големи въпроси, изискващи не по-малко действие. Както казва Апостолът на свободата Васил Левски (който също е бил отличен църковен певец): „На думи да не гледаме, но на работа.”
Църковното пеене е институция, изграждана през многовековното съществувание на Църквата [3]. Историята на Българската църква е изпълнена с имената на наши прекрасни музикоучители и певци, завещали ни певческите си творби. Тези техни трудове оформят специфичен бекграунд на църковния певец – защото той пее не само от името на цялото църковно събрание, но и от името на църковните композитори. Не бива да забравяме тази мисъл – за нас тя трябва да бъде като непрекъснато звучащ исон [4].
Приживе нашите църковни музикоучители са свършили своята благословена работа, завещали са ни мелодическо богатство, като заслужено са „починали от делата си” (срв. Евр. 4:10). С душите си те прославят Твореца в Царството небесно, но дългът да Го прославяме тук е в наши ръце (или по-точно – уста), на нас – „днешните джуджета, стъпили върху раменете на гиганти” [5]. Нехайното ни отношение по въпроса за липсата на църковни певци и качествена църковно-музикална продукция превръща сферата на свещената музика в своего рода „земя на забравата”. Дано само нашите музикални предци, гледайки днешното отношение към благословения дял на църковната музика, не се обърнат в гробовете. Благодарение на богослужението (съществена част от тъканта на което е музиката), ние, християните, имаме редкия шанс да произнесем заедно с любимия Христов апостол думите за Спасителя: „Видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Йоан 1:14). Забравянето от наша страна на този факт ни грози с опасността забравата „да разпростре сянката си” и над нас – а нали св. цар Давид казва, че „във вечна памет ще остане праведникът”(Пс. 111:6).
Бележки
1.Текстът на тропара на Възкресение Христово: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот!”
2. Срв. Помазанский, М. Православное догматическое богословıе. St. Herman of Alaska brotherhood press, 1992, с.101.
3. „Променял ли се е във времето обликът на източното църковно пеене?“
4. Под исон, или исо, се разбира особен вид пригласяне, извършвано от част от певците чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния или други тонове на мелодията, докато другите изпълнители възпроизвеждат мелодичната линия на песнопението.
5. В свое писмо Нютон твърди: „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях върху раменете на гиганти”, с което признава, че достиженията му са резултат на учени, натрупали знания преди него.
