Призванието на църковния певец
Призванието е това, към което човекът е повикан от своя Създател; то е негово висше предназначение. Без неговото осъществяване човекът се чувства празен и пуст. По думите на отец Томас Хопко „всеки е призван да служи на Бога и на ближните си под някаква форма на живот, която сам Бог желае” [1]. Има професии, упражнявани в обществото, за чието качествено извършване знаем, че е нужно призвание. Всички сме чували, че да си свещеник, лекар, учител е призвание. И наистина тези високохуманни професии изискват плам, без който тяхното практикуване би довело по-скоро до вреда, отколкото до полза.
Църковният певец също има призвание. По какво да познаем това призвание? Какви са неговите характеристики?
Струва ми се, че първият и най-важен момент в призванието на певеца е свързан с това, че Бог довежда човека до Църквата, прави го част от нея, член на Христовото Тяло (срв. 1 Кор. 12:27). В Църквата човек има възможността да се запознае с богослужебния ред, а присъствайки на богослужение, душата на човека намира благодатен остров сред бурното житейско море.
Съществен момент от призванието на църковния певец е и насочването на стъпките му от Бога в някое духовно учебно заведение, църковно-певческа школа, посещение на певчески курсове, където се изучава теорията и практиката на църковната музика. Усвояването на базисните църковно-певчески знания в тези места е част от Божия план за църковния певец.
Друг характерен признак на призванието на певеца е този, че желаещият да се занимава с църковна музика, трябва да има приятен и мелодичен глас. В древния химн от вечерното богослужение „Свете тихий” ние пеем, че Бог е достоен през всички времена да бъде възпяван с приятни гласове. Прочутият оперен певец от миналото столетие – тенорът с приказен глас Бениамино Джили твърди, че „има и нещо, което не се поддава на преподаване: например интуитивното изграждане на дадена музикална фраза [2]. Ако тази способност не е вродена, безсмислено е човек да се мъчи да стане певец” [3].
Да, църковният клирос не е концертен подиум, на който се гонят високи вокални резултати. Но не бива и да неглижираме църковното пеене, считайки, че е позволено всякакво пеене в храма. (Не говорим за форсмажорни обстоятелства, при които в храма няма подготвени певци, а е необходимо да се извършва богослужение). Още на провелия се през 7 в. Шести вселенски събор се взима решение, според което „онези, които влизат да пеят в църквата, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…”. Веднъж чух един църковен певец да казва, че не бива в църква да пее всеки, както си може. Все едно да тръгнеш да изографисаш храм – продължаваше певецът – и да наемеш зографи, които могат що-годе да рисуват. Струва ми се, че не може да не се съгласим с думите му. Разбира се, има и не малко примери на хора, постигнали много с упорития си труд – дори прочутият римски оратор Цицерон отначало имал слаб глас и говорел трудно.
Наистина, не можем да отречем, че в Библията пише: „Всичко, що диша, да хвали Господа!”(Пс. 150:6), но би било хубаво този, който има по-слабо изразени музикални данни, в присъствие на други подготвени певци, да се възползва по-пестеливо от това си право. Особено фрапиращи са случаите, при които хора с подчертано неприятно пеене се стремят да „надвикат” околните певци. Нека помним думите на стареца Паисий: „Всеки човек е длъжен да освети своето призвание; да изпълни това, което е по силите му. Да допуснем, че аз сега отида в Протата (съборния храм на Света Гора) и заема мястото на Фирфирис [4]. Възможно ли е? Разбира се, не. Необходимо е да търся това, което мога да направя, и да се стремя да следвам призванието си” [5].
Друга характерна особеност на църковно-певческото призвание е пеенето да носи чувство на радост и удовлетворение на певеца. Според германския лекар, теолог и органист Алберт Швайцер: „Успехът не е ключът към щастието – щастието е ключ към успеха. Когато правим това, което обичаме, със сигурност ще успеем.” Ако обучението и практическите занимания по църковна музика носят радост в сърцето на този, който се е отдал на тях, това е сигурен признак, че той има призвание да бъде църковен певец, че е на правилното място. Както казва един мой колега и приятел: „Пеенето ми носи наслада, затова не обичам заплатаджиите. Певецът трябва да гори и живее с църковното пеене, защото Бог не е Бог на мъртви, а на живи”(Срв. Лука 20:38). И повярвайте ми, така прочувствено произнасяше той думата „живи”, че тези негови думи винаги ще живеят в паметта ми.
Друга важна особеност на църковно-певческото призвание е тази, че Творецът по един или друг начин насочва житейските обстоятелства и пътища на човека в изпълнение на това, за което е предназначен. Затова, като знаем, че няма случайни неща, не бива да се съмняваме в абсолютно индивидуалния подход на Бога към всекиго от нас. Подход, съобразен от Него с нашите способности. В свое слово Знеполският епископ Йоан (днес Варненски и Великопреславски митрополит) свидетелства, че Софийската семинария „Св. Йоан Рилски” е „духовен разсадник, от който са произлезли като плодовити клони много човеци, отдали живота и способностите си на Светата Църква в име Господне… ” [6]. Не са редки обаче и случаите, когато човекът, призван да бъде църковен певец, заравя певческия си талант в земята (Мат. 25:25) – един свещеник, спомняйки си ученическите години в Семинарията, ми разказваше колко талантливи и музикални съученици е имал, които впоследствие изцяло забравили да пеят.
Друг сигурен признак, че сме призвани да бъдем църковни певци, е одобрението и поощрението на певеца, както от страна на служещите свещеници в храма, така и страна на миряните, посещаващи църковното богослужение. Както нашият църковен певец Никола Антонов веднъж отбеляза: „Не можеш да бъдеш псалт без да има храм, в който да пееш. Хората в Гърция могат да те попитат – е добре, псалт си, знаеш нотите, пеенето, ама къде пееш? С което свидетелстват, че щом пееш в конкретен храм, то ти си в традицията на пеенето, познаваш богослужебния кръг, а и духовниците и миряните приемат пеенето ти”.
Макар и притежаващ певчески талант, църковният певец не бива да разчита само на дарбата си, той трябва да преумножава повереното му (срв. Мат. 25: 14-30). Това, че сме постигнали нещо в пеенето, не бива да парализира волята ни занапред, защото „комуто е много дадено, много и ще се иска” (Лука 12:48). Светът на църковната музика е необятен – за да пристъпваме в този свят, е нужно да забравяме, това, което е зад нас, и да се стремим силно към това, което е пред нас (срв. Фил. 3:13).
В началото на двадесети век австрийският поет Райнер Мария Рилке получава писмо от един млад поет, който го моли за преценка на собствените му поетически сили. В писмо до младия поет Рилке пише: „Никой не може да Ви посъветва и помогне, никой. Има само едно средство. Влезте в себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените произлизат от глъбините на Вашето сърце […] Възможно е обаче след това слизане в себе си и своята самота да трябва да се откажете да бъдете поет (ако, както казах, човек почувства, че може да живее и без писане, тогава изобщо не бива да пише.)” [7].
Разбира се, ние вероятно нямаме откровеността, изостреното чувство и завишените изисквания на Рилке, но не бива и да забравяме, че извършвайки църковно-певческата си служба вяло и нехайно, ние заемаме мястото на някого, който би се справил доста по-добре. А от това губи цялата църковна общност. Вместо чрез богослужебното си пеене да привличаме хора в храма, ние ще ги караме да се чувстват тук неуютно [8].
Повикът, призоваването на човека към попрището на църковното пеене е дело на Този, Когото славят всички сили небесни. Това издига църковното пеене до равнището на ангелското славословие. За да можем обаче да чуем Този глас, ни е нужна помощта на Бога („без Мене не можете да вършите нищо” – Йоан 15:5). Извисявайки глас по време на светото богослужение, всеки от нас, църковните певци, мечтае един ден да чуе Гласа на призовалия го: „…добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си” (Мат. 25:21).
Бележки
1. О. Томас Хопко, „Да откриеш призванието си в живота“.
2.Фразата е музикално-структурна единица. Фразирането е художествено осмислено разчленяване на музикалните фрази. Музикалната реч има структура, която е подобна на структурата на литературния език, в който използването на препинателни знаци цели смисловото разчленяване на текста.
3. Джили, Б. Спомени. С., 1984, с. 302.
4. Йеродякон Дионисий Фирфирис (†1990) е светогорски монах, прочут интерпретатор на византийска църковна музика.
5. http://www.pravoslavie.ru/57556.html
6. Поздравително слово, произнесено от епископ Йоан на 15 септември 2013 г. в чест на откриване на ретроспективна изложба, посветена на 110 години от основаването на СДС „Св. Йоан Рилски”. http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=119598.
7. Райнер Мария Рилке, „Писма до един млад поет“.
8. Ивайло Борисов, „Ролята на църковната музика за привличането на хора в храма“.
Снимка: Константин Комичи, Doxologia.ro
