Християнската мисия на музиката
„Херувим, донесъл ни няколко райски песни.“
Пушкин за Моцарт, из „Моцарт и Салиери“
Ивайло Борисов
Наскоро попаднах на едно интервю на покойния гениален виолончелист от руски произход Мстислав Ростропович, в което той казва нещо наистина удивително: „Музиката и християнството са едно и също нещо. Да, едно и също. Музиката е нематериална.“ С други думи, Ростропович сякаш ни казва, че гениалната музика от последните столетия се е родила под сгряващите лъчи на християнското слънце. И всеки, който познава дори малко историята на европейската музика, ще се убеди, че в по-голямата си част стойностните произведения на музикалното изкуство са свързани с християнската култура. Или по-скоро, те са неразделна част от нея.
Запитан веднъж дали е християнин, руският поет от еврейски произход Йосиф Бродски отговорил, че е християнин дотолкова, доколкото не е варварин. Прав е – не можеш да се считаш за човек, който е свързан с културата, родена през последните две хилядолетия, и да отречеш християнските ѝ корени. Или ако го сториш, ще бъдеш лишен от „културен гръб“, т.е. варварин.
„Само на Бога слава“ – ръкопис на Хендел
Когато говорим за християнството и музиката, е достатъчно да споменем, че въведените в употреба от бенедиктинския монах Гвидо д’Арецо (995-1050) слогови наименования на тоновете обслужват цялата съществуваща музика и до днес. Разбира се, става дума за познатите на всички ни: до, ре, ми и т.н.
А какво да кажем за композитор като Йохан Себастиан Бах? Специалисти отбелязват, че неговото творчество е белязано изцяло от преклонението му пред Бога. Бах, който е надписвал партитурите си с надслови като „Иисусе, помогни“ или „Само на Бога слава“, е бил високо ценен във времето от композитори като Моцарт, Бетовен, Менделсон, Шнитке. Влиянието на музиката му, в която като в чист извор се отразява Небето, продължава да се разпростира върху много музикални творци и до днес.
По времето на Бах твори и композиторът Хендел, който, завършвайки хора си „Алилуя“ (връх в ораторията му „Месия“), заплакал и казал: „Мислех, че небето е отворено и виждам Твореца на всичко.“
Друг известен техен съвременник е италианският композитор Вивалди, за когото е добре да знаем, че освен автор на прекрасните цигулкови концерти „Четири годишни времена“ е бил и духовно лице.
Известно ни е също така, че и тримата виенски класици – Хайдн, Моцарт и Бетовен – са били вярващи хора, създали произведения, вдъхновени от християнството. Достатъчно е само да споменем творбите „Седемте последни слова на Спасителя на кръста“ (Хайдн), „Реквием“ на Моцарт и ораторията на Бетовен „Христос на Елеонската планина“.
Джовани Батиста Мартини
Нека не забравяме, че едни от първите учители на Моцарт и Бетовен са духовници – разностранно образованият музикант и учен от Болонската академия падре Мартини учи младия Моцарт, а един от първите учители на Бетовен по орган е францисканският монах Вилибалд Кох. Въобще, много от великите композитори са започнали пътя си от Църквата, което неизменно се е отразило на творчеството им.
През първата половина на 20 в. великият руски композитор Рахманинов създава шедьовъра си – произведението за смесен хор „Всенощно бдение“, в което са съчетани древни руски напеви с мелодии, създадени от композитора в духа на старото църковно пеене.
Един от най-изпълняваните съвременни композитори е естонецът Арво Пярт, който е православен християнин и пише музика по религиозни текстове. Известен факт е, че духовен старец на композитора е бил канонизираният от Вселенската патриаршия през 2019 г. архим. Софроний Сахаров (1896-1993). Техниката на композиране на Пярт е известна като tintinnabuli, от латинската дума за малко звънче. Една от последните творби (2019 г.) на Пярт се казва „La Sindone“ („Плащаницата“). Тя е за цигулка и оркестър, а името ѝ е пряко свързано с Торинската плащаница[1].
Разбира се, настоящият текст не претендира за музикално-историческа изчерпателност – примерите са безброй, а приведените тук – макар и емблематични, са илюстративни.
Самият Бетовен е казвал: „Господ е по-близо до мен и изкуството ми отколкото до други хора. Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия“. И няма как да не му повярваме – достатъчно е да се заслушаме във втората част от концерта му за пиано №5 „Императорски“ (Ор. 73)[2]. Тази нежна и дълбока музика може да ни открие толкова много истини за човешката природа и нейния потенциал, които биха убягнали на мнозина нравоучители, претендиращи да са носители на висше познание. Гениалният шведски режисьор Бергман, който много е обичал музиката, в едно свое интервю изрича знаменателните слова: „Думите се използват за прикриване на реалността, нали?[…] Музиката е много по-надеждно средство за комуникация“.
Арво Пярт
Швейцарският протестантски богослов Карл Барт пише, че ако му е дадено да отиде на небето, първо ще попита за Моцарт. Какво би накарало един протестантски богослов, стигайки във вечността, първо да се позаинтересува не от личността на някой голям теолог, а на един композитор, който на всичкото отгоре е бил католик? Отговорът трябва да търсим в творчеството на Моцарт, в което сякаш ни се поднася нещо неизречимо.
Нека засегнем и един друг въпрос. Макар че християнството е най-миролюбивата религия, а нейните последователи и до днес са най-преследвани и убивани заради вярата си[3], в историята на конвенционалното разпространение на християнството има и страници, белязани с насилие (дори на битово ниво). За музиката обаче винаги е било характерно едно важно качество – свободата. За да се роди дадена музика, е нужна свобода за твореца. Говорим, разбира се, за вътрешна свобода, защото творецът често работи не благодарение, а въпреки външните условия. За приемането на музиката, за достъпа ѝ до глъбините на човешкото сърце също е нужна свобода. С други думи, в музиката има среща на две свободи – тази на композитора и тази на слушателя. Въобще, в изкуството не може да има диктатура. То или те пленява и печели, или не. Сещам се за думите на цитирания вече поет Бродски: „Аз съм като котка. Когато ми хареса нещо, подушвам го и се облизвам…“. Да, има и творби, писани с пропагандна цел, но тях трудно бихме нарекли изкуство.
Знаем, че св. ап. Петър казва следното: „Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е”(Деян.10:34-35). Във връзка с думите на огнения апостол ми се ще да споменем и нещо друго. Една музика може и да не е пряко вдъхновена от християнството, но благодарение на композитора и стремежа му към достигане на Истината, тя може да води към Христос. Има музиканти, които свидетелстват, че посредством музиката общуват с Бога.
Православната вяра в Христос е определяла артистичния път на великата руска пианистка от миналото столетие Мария Юдина – на концертния подиум тя свещенодействала. „Аз съм единствената, която на пианото работи с Евангелието в ръка”, казвала Юдина.
Един от най-големите пианисти от втората половина на 20 в., роденият в България Алексис Вайсенберг признава: „За мен концертът е повече молитва, отколкото представление.“ Същото, вярвам, биха потвърдили и много от слушателите на всяка стойностна музика.
Мария Юдина
Можем да допуснем, че има и музикални творби, родили се под въздействието на религиозното чувство на автора им, но поради това, че засягат изключително интимна сфера от живота му, която композиторът не иска да афишира, те са завоалирани под „светско покривало“.
Интерес представлява и мнението на споменатия композитор Арво Пярт, който твърди, че в песните на Шуберт[4] (макар да не са с религиозни текстове) има дух, който отсъства в редица меси[5].
Говорейки за християнската мисия на музиката, ми се ще да си припомним онзи епизод от Евангелието (Марк, 9 гл.), в който св. апостол Йоан казва на Христос, че видели човек, който изгонва бесове в Негово име, но му забранили, понеже не върви след тях. И думите на Спасителя: „Който не е против вас, той е за вас.“
Музиката, макар и да не е пряко ангажирана с разпространението на Христовата вяра, също може да насочва погледите на слушателите си отвъд видимото – към Този, Който е Творец и на невидимото. Защото, както казва цитираният в началото на текста музикант Ростропович – музиката е нематериална. Да, тя е свързана и с определени физически дадености и характеристики – инструментите, които я възпроизвеждат, трептенията, предавани към възприемащия ги орган, но в крайна сметка тя е повече нематериална, защото докосва невидимите струни на човешката душа. Или както казва австрийският поет Рилке за музиката: „Най-съкровеното наше, което надхвърля ни“[6]. Наистина, вдъхновената музика е в хармония с нашите най-фини чувства и усещания, но също така тя открива пред взора ни хоризонта на вечността.
Силуанска песен (1991), творба на Арво Пярт, посветена на св. Софроний Сахаров и носеща името на неговия учител св. Силуан Атонски (1866–1938)
Бележки:
[1] Торинската плащаница е платното, с което е било обвито тялото на погребания и възкръснал Христос. Съхранява се в катедралата „Св. Йоан Кръстител“ в италианския гр. Торино.
[2] https://www.youtube.com/watch?v=FV_hFdsi_yQ
[3] https://p.dw.com/p/3nG23
[4] Композиторът Франц Шуберт е автор на повече от 600 песни.
[5] Месите са многочастни произведения за солисти, хор и оркестър по латинския текст на определени части от едноименното църковно богослужение, създавани от много композитори в миналото и съвременността.
[6] Стихотворението на Райнер Мария Рилке „На музиката“ (превод: Венцеслав Константинов).
