Източник: Литературен форум

Такава хиперцивилизация за нас е преди всичко Византия. От нейната хилядолетна култура, съчетала в себе си изящната пространствена пластика на вечния античен космос с разтърсващия пророчески финализъм на близкоизточно-юдейския свят, ние усвояваме по-късния й, средновизантийски вариант, добил зрялост именно през епохата на нашето покръстване и последвалото го славянско просвещение. Благодарение на византийските мисионери Константин-Кирил и Методий и на техните славянски ученици и последователи у нас се формира типът мисионер-педагог, който играе огромна роля както във вътрешнопросветния им живот, така и в приобщаването на другите православнославянски народи към християнското просвещение. При това, ако зад византийското мисионерство обикновено стоят имперскохегемонистични кроежи, българското мисионерство има чисто просветни цели. Но рожба на Византия и нейния прословут духовен традиционализъм са и други, твърде същностни черти на българския интелектуален тип и, както изглежда, този тип възприема и затвърждава в себе си следната дисциплинарна – според термина на Т. Кун – матрица.

Най-напред това е органичната алергия и дори ненавист към теорията, философията и изобщо към всякакъв вид рефлексия и всякакъв род система. Тя се възприема като злостно мъдруване, като суетно-вероломна дяволска еквилибристика, като нагло и греховно състезание с истинската, Божията премъдрост. Дори за въплъщението на Божията премъдрост, на философията, византийско-славянското православие е избрало не рационален научен концепт, а многозначен поетико-религиозен символ – забуления в загадъчна мистика и женствен лиризъм образ на София Премъдрост. Напълно аналогично е отношението към художествеността в литературата и изкуството, която, подобно на философията, се възприема като елинска съблазън. И съответно – творецът е личност одиозна, поддала се на нездраво и опасно изкушение и потънала в неизбежен грях.

Друга черта, която нашите далечни старобългарски предшественици са усвоили от Византия, е консерватизмът и конформизмът – новото е пак суетно и нечестиво въстание срещу установения от Бога и неговия земен наместник, императора, ред. Основите на това явление са социални, защото и учителят, и университетският преподавател, и поетът, и дори високопоставеният клирик са твърде, твърде бедни люде и са непреодолимо зависими от благоволението на държавата. Византийският интелектуал е по възпитание официоз и държи повече или по-малко (но обикновено повече) страната на властта. Изключително развитата имперско-бюрократична машина го превръща лесно в чиновник, силно зависим от висшия управленски апарат и сам населяващ средните и долните етажи на държавната номенклатура.

Атеоретичната природа на средновековния православен интелектуалец, нежеланието и неможенето да борави с рационални понятия и строго формулирани категории (западноевропейските теологични суми на знанието от рода на знаменитата Summa Theologiaе Universalis на Тома Аквински са немислими във Византия и България) и неговата отчаяна социална безпомощност водят към друго комплексно явление – разцвета на полемиката и поезията. Полемиката – като социално-охранителен, а в някои случаи и като антисоциален и стихийно-нонконформистки инструмент. В последния случай можем да посочим като пример радикалните реформационни проекти на българския поп Богомил и неговите следовници. Техният анархистичен "дух на отрицанието" (според точното определение на П. Мутафчиев) е далечен предходник на най-борческата част от нашата интелигенция (или – по нечии разбирания – полуинтелигенция), а с нея и на полуобразования, но обладан от грандиозни идеи и шеметни замисли учен-революционер или революционер с научни наклонности. Нереализираната философска идея и страстната, дори неистова защита или безкомпромисна атака на някаква позиция се превръща в безкрайна полемика, в едно постоянно упрекване на някого и нещо. От своя страна поезията и по-точно – поетическото мислене се появява като последица от лирично-образното осмисляне на термини и категории и невъзможността те да бъдат дефинирани по рационален път. Понятието се стапя в лиричния воал на образа и на свещената светлина, която струи от иконите и мозайките – най-великото художествено творение на средновековния православен гений. Науката е приспана в призрачния сън на поезията, за чиито внушения не са нужни доводи и системи. Чистата форма, Плотиновият ейдос са непостижими в интелектуална среда, раздирана от полемики и бунтове, среда – много често лишена от онази елементарна социална обезпеченост, която да освободи от оковите на бита категориалното мислене.

Но нашето средновековно възпитание личи и в отношението ни към националната история. В облъчената от преводни византийски хроники българска книжовна почва за дълго време няма място за българска история. Това е нещастието да бъдем така близо до мощен цивилизационен център като Константинопол: скорозрейните бляскави възходи твърде бързо обезсилват нашия интелектуален ерос. Българите творят енергично история и сякаш не им остават време и сили да я запечатат в писмен текст. Поради това българска история през Средновековието се появява само тогава, когато на всяка цена народът трябва да бъде събуден: през епохата на византийско владичество това е Българският апокрифен летопис, през ХVIII в. – Историята на Паисий. Но това са истории преднаучни, митологични, месианско-патриотични и публицистични. В края на ХIХ в. такава митологизираща роля (при цялата си научност) изиграва Историята на българите на Константин Иречек, породила на свой ред монументалната историческа епопея на В. Златарски.

С тези черти българският интелектуал преминава през епохите на чуждо владичество и навлиза във времето на националното Възраждане. То прибавя ред нови, но не много по-различни характеристики към вече утвърдените. Суровата борба за духовно и физическо оцеляване прави българина краен прагматик, хитроумен (при случай – само хитър), невероятно адаптивен, изпълва го с трудно обозримо здравосмислие, лесно преминаващо в подозрителност, особено що се отнася до теорията и философията. Грандиозните научни утопии на П. Берон, неговите "Славянска философия, съдържаща основните черти на всички естествени и морални науки", издадена в Прага през 1855 г., и "Панепистемия или синтез на физическите и природни науки и на метафизическите и моралните науки", публикувана в Париж през периода от 1861 до 1867 г. и обхващаща 7 тома, изглеждат безнадеждно изостанали за Запада и твърде подранили за нуждаещото се преди всичко от буквари българско общество. Духовната и политическа борба през Възраждането всъщност само затвърждава полемичните и поетичните основи на българското интелектуално мислене. Върховен изразител на тези две тенденции, както и на цялата събуждаща се част от българския народ е публицистиката и поезията на Христо Ботев.

Културата на нова България, обхващаща времето от Освобождението до наши дни, придаде завършен вид на българския мисловен тип и българския научен манталитет. Те се доизграждат както върху основата на исторически наложилите се старобългарски и възрожденски архитипи, така и под силното въздействие на руската и немската наука и академични традиции. Това съчетание е съвсем естествено – самата руска наука възниква и се развива със значителното участие на немците-академици. През този период кристализират главните черти на българския хуманитарен научен тип: безкрайно, стигащо понякога до фетишизъм, преклонение пред факта, пред всичко онова, което на научен жаргон се нарича "история на въпроса", пред емпириката и плътното залесяване с цитати на текста, подозрителна скептичност спрямо смелите, огрени от полета на въображението идеи, бавно, но упорито и неотклонно движение към постепенни и внимателни, гъмжащи от безброй нужни и ненужни уговорки изводи. Именно през златните за българската наука години – 20-те и 30-те на ХХ в., се изгражда фундаментът от обобщаващи трудове с непреходно научно значение практически във всички области на хуманитаристиката. Струва ни се, че и най-беглият поглед убеждава в това: тритомната история на българския език на Б. Цонев и излязлата на немски език История на българския език на Ст. Младенов, четиритомната История на българската литература на Б. Пенев, персоналистичната история на Българското възраждане и очерково-студийната история на българския фолклор на М. Арнаудов, недовършената историографска епопея на В. Златарски и историософските трудове на П. Мутафчиев "История на българите" и "Книга за българите", социологическите книги на Ив. Хаджийски върху бита и душевността на българския народ; трудовете на Ив. Снегаров върху историята на българската църква, на Кр. Миятев, Б. Филов и Н. Мавродинов върху българската архитектура и изкуство, психологическите съчинения на Сп. Казанджиев и философските на Д. Михалчев, книгите на Д. Христов върху техническия строеж на българската народна музика и на Ст. Джуджев върху нейния ритъм и размер, мащабните проучвания на отделни периоди и области на Ив. Шишманов, Л. Милетич, Ив. Гошев, П. Ников, Й. Иванов, В. Ганев и много други.

Може да се каже, че точно между двете войни само за две десетилетия се налага по естествен път националният научно-академичен канон в хуманитарните науки. Но какво да разбираме под национален канон? Без да навлизаме в цялата сложност на проблема, върху който напоследък се дискутира у нас, ще предложим едно съвсем опростено определение. Националният научен канон – това са тези непреходни книги и автори, които в своята съвкупност съставят корпуса от свещени, т.е. неподлежащи на обща преоценка книги на религията, наречена "българознание". Той почива върху най-близкото по време руско-немско научно възпитание, върху наглед странното единство на възрожденския идеализъм и възрожденския прагматизъм; а в по-далечна перспектива – върху византийския традиционализъм, антитеоретичност и официозност и противостоящия им стихиен дух на повсеместното анархистично отрицание. Българският канон е в основата си позитивистичен и в него превалира съдържанието. През същите години между двете световни войни се формира и националният канон в критиката, взета и в нейния собственолитературен, и в по-общия й културнооценъчен смисъл; формира се чрез литературни списания като "Везни", "Златорог", "Хиперион", "Изкуство и критика", "Философски преглед". В техните разностранни и съдържателни рубрики се изгражда и вторият (след чисто академическия) тип на български хуманитар – критикът есеист и полемист. Личност, която също страни от философския апарат и логическата системност, личност, която няма, или не иска да декларира, зашеметяваща ерудиция, личност скептична, деятелна и по своему жертвоготовна – качества, които също идват от възрожденско-старобългарски времена и от някои руски критически образци от ХIХ в. Най-репрезентативният изразител на тази критико-хуманитарна насока си остава големият строител на българската литература и театър между двете войни Вл. Василев.

Двата типични представители на така формиралия се научен канон влязоха с неизбежна задружност в периода, настъпил след Втората световна война. Сигурно е рано за отиващи далеч изводи, но все пак може да се отбележи, че като принципна ментална характеристика те не се промениха сериозно и се смалиха единствено като научна велоризация, като конкретен резултат. Напротив, идеологическите табута направиха още по-забележими техните отдавна заложени отличителни черти. И освен това трябва да напомним, че през 70-те и 80-те години бяха преиздадени много от посочените канонични книги; бяха написани и на практика канонизирани и някои "девтероканонични" книги – тези на Г. Цанев, Т. Жечев, М. Янакиев, Н. Георгиев, Н. Генчев, В. Гюзелев и др.

Казват, че живеем в постмодерната ситуация. В съгласие с нея, с огромния поток от преводна научна литература, у нас се надигна безпрецедентна теоретична вълна, която е донякъде плод на вековни мисловни комплекси. Ще бъде ли пометен националният научен канон? Ако това стане, би било проява на особен род богохулство, на студено изуверство, на ерес или в най-добрия случай на инфантилен реформаторски порив. Спрямо нашия научен канон ние можем да бъдем само почтителни тълкуватели и ревностни интерпретатори. Защото, да бъде заличен научният ни канон, означава да бъде заличена българската интелектуална идея, а с нея и българският национален характер.

Ала това е вече тема за времето след потопа.