Православието и комунизмът в България през 1944-1960г.
Писателят, нагърбил се да пише за историята на православието е изправен пред много тежката задача да разгледа и анализира обилен свод от свидетелства, всяко едно от които носи своята особеност и нееднозначност дотолкова, доколкото историята на Православната Църква като цивилизационно общество, притежава дълголетна и пълна със събития мозаечна картина на приемствеността. Положението става още по-трудно, когато иде реч за драматичната и краткотрайна история на комунизма.
По латинската си университетска терминология учението за класовата борба изповядва метафизичен материализъм, подчинил на своите философски постулати обширни пространства на планетата, както и умовете и сърцата на много хора. Все още се чувства полъхът на марксисткия манталитет, витаещ във въздуха като нравствени ценности, като начин на мислене и като възглед към глобалните и ареалните цивилизации. Изпитанието да се пише върху подобен сериозен въпрос в България е утежнено от притеснителната политизация, застрашаваща със своята изявена или стаена емоция всеки фактологичен труд върху близкото минало.
Марксизмът изяви докрай своята философска и културологична същност, наричана в политологическите речници и езика на медиите различно. Определенията варират от “тоталитарна система” до “държавен социализъм”.
Политизацията увеличава силно възможността всеки текст, засягащ или наблюдаващ изминалите 60 години да бъде използван меркантилно от партизански подбуди или по партийно-конюнктурен начин.
В нашата книга политическият речник е неизбежен, защото комунизмът дойде на власт първоночално като военно-политическа организация, превърнала се последователно и планово обмислено в тежък репресивен апарат с тотална обществена амбиция и едва след това получи развитие като философско и социално-икономическо учение, задължително изучавано на всички равнища в обществото и от всички възрасти в образователните средища на страната. А точно като философия и метафизика на материалните отношения марксизмът влезе в сблъсък с Църквата.
Факт е, че в България преди влизането на атлантическите съюзници, предшествани от съветската армия, нямаше налице цивилизационни предпоставки и културно-исторически основания за налагане на историческия материализъм. Затова историческият и богословски текст относно вярата и външната идеология не могат, дори и да се стремят да избегнат социално-политическите и административно-учрежденческите понятия. Ето защо не е излишно да се направи сериозна и недвусмислена декларация от наша страна, изразяваща пълното възражение трудът на автора да бъде използван за партийни и партизански цели, независимо от пространственото поведение на сега съществуващите в България политически формации.
