Деца-жертви и деца-палачи

Източник: в. Сега

Слушай: ако всички трябва да страдат, то какво общо имат с това децата, кажи ми? Защо трябва да се мъчат и те?… Че то целият свят не заслужава сълзите на едно детенце! Не говоря за страданията на възрастните, те са изяли плода, и дяволите да ги вземат, но децата, децата! (Достоевски, „Братя Карамазови")

Някога Иван Карамазов се терзаел от този въпрос, по-жесток и от усмивката на Великия инквизитор. Стискал с две ръце главата си и не можел да си представи нищо по-страшно от страдащите деца, измъчваните деца.

Но той не знаел, че има и по-страшно нещо. Когато самите деца измъчват деца.

Шокът от ставащото през тези дни разтърси обществото ни. Трябваше събития от този род да се сгъстят в ужасяващо кратко време, за да се сепнем най-после и да разтъркаме очи. Момичета смазват от бой момиче. Деветгодишно дете убива осемгодишно. Трупове на деца са открити на сметище. Какво още ни трябва? Сигнали сме дъното, опитали сме ада.

Всъщност на какво ли да се учудваме. Децата са такива, каквито сме ги направили ние. Те растат в тази отровна атмосфера на всепозволеност и безнравственост, която е въздухът на нашето общество, в един лъжесвят, в който гангстерът и парвенюто са звезди, а ученият, работникът, учителят са нищо. Те попиват този цинизъм, тази отрова. Един възрастен може и да успее да се приспособи, но децата са безсилни пред нея.

Отдавна ме слисва безразличието, с което българското общество приема факта, че училището му деградира. В днешното българско училище няма и помен от уважение към учителя, никой не се стреми към издигане и знания. Там се пие и пуши, разпространяват се наркотици. Всички в нашата страна знаят тези факти и всички ги отминават равнодушно. Но защо тогава ни учудва детската жестокост? Тя е закономерно явление. Та какви други генерации могат да излязат оттам?

Представете си, че сте български учител. Ето, бие звънецът, вие влизате в класната стая и… какво мислите, че става? Нима сте се озовали в цирк или зверилник? Какви са тези същества, които скачат весело из стаята със светнали очи и изплезени езици? Сигурно смятате, че това са петгодишни малчугани? Но недейте да бързате, това могат да бъдат и деветокласници. Вие трябва да ги сложите някак на местата им и да се помъчите да предадете урока. Да речем, че сте успели да го направите. Но тъкмо когато се заемате да напишете нещо на дъската – а това нещо очевидно не интересува никого в тази стая – вие изведнъж усещате, че аудиторията се съживява. В единия ъгъл две момичета бъбрят весело и си червят устните; другаде четат вестници; там един сериозен младеж брои пари; друг люпи семки или се обажда по мобилен телефон. Хора влизат и излизат… Тъй протича един средностатистически урок в средното българско училище.

Твърде зле са нещата в българското училище

Въпреки че образованието и науката са ключов фактор за бъдещето на всеки народ в ХХI век, ние си позволяваме да ги пренебрегваме. Но бъдещето е на ученолюбивите нации, а не на разпуснатите любители на „хляб и зрелища" – позволявам си да напомня тази скромна истина. Ако през този век искаме да бъдем нещо повече от хотелски слуги и събирачи на бакшиши, ще трябва да се върнем към ценностите на дисциплината и труда и да ги внушим и на децата си. Както и към по-високи нравствени ориентири – ако възнамеряваме да бъдем народ, а не тълпа.

Много коментари на тази тема бяха публикувани през изминалите дни, повечето от тях се ограничиха с окайване на трагичното положение. Аз обаче бих предложил и нещо конкретно.

Първо. Преди да говорим общи приказки за морала на младото поколение, нека просветното министерство да се погрижи да стегне поне малко юздите на българското училище и да вкара в него ред. И да защити учителя. Малко повече строгост няма да навреди никому. Груба истина, но вярна. Да, училището не е казарма, но то не трябва да се превръща и в бардак. Добре е да се състои обществено обсъждане на тези проблеми, да се чуе гласът и на учителите, и на учениците. Също и училищните директори ще имат, сигурен съм, да кажат много неща по този въпрос.
Второ. Вероучение? Това е лекарството, което предлага Светият синод. Въпреки че някой може да го приеме като недодялан опит за прокарване на църковното становище чрез използване на обществения стрес след трагичните инциденти през последните дни, мисля, че самата идея не е конюнктурна. В нея има здрав смисъл. Освен това си заслужава да подкрепим българската църква в първите й плахи опити да помогне за решаването на обществените проблеми.

Едва ли вероучението в училище ще подобри бързо и радикално нравите на нашата младеж. Но то ще противопостави поне нещо на агресивната псевдокултура, която трови душата й. И това нещо не е малко. Нека децата ни се запознаят с красотата на древната християнска вяра (а децата от други вери – с тяхната религия), дошла от дълбочината на вековете, била единствена опора на народа в най-тежките часове на неговия живот. От какво се страхуваме? Та нали в края на краищата в класната стая ще влязат не врачки, екстрасенси, магьосници и „пророчици", а Евангелието и духът на вярата и любовта.

И последно. Време е да се опитаме да оздравим поне малко обществената и медийна атмосфера в страната ни. Време е да осъзнаем, че бълването на безнравствени послания води до разруха в душите и пробива широки пътища за престъпността и злото. Какво искаме – да дишаме чист въздух или да се задушаваме в отровна атмосфера? Ами нашите деца? Голяма е отговорността на интелектуалците, журналистите, шоумените, звездите и дано те разбират това. Та нали в крайна сметка и техните деца могат да се окажат жертви на злото, на което те са помогнали непредпазливо. Това съвсем не е игра. Клипове като този за „седемте смъртни гряха", излъчени през милиони телевизори, могат да превърнат в ад не само виртуалната реалност. Да бъдем трезви! В това е единственото ни спасение.