11 септември 2001 г.
Пуснах радиото в колата. Дикторски глас изброяваше: „Току-що се срути и вторият небостъргач в Ню Йорк. Пожарът в Пентагона още не е овладян. Неизвестни взривиха бомба пред Капитолия във Вашингтон.” Помислих си, че случайно съм попаднал на някоя радиопиеса от златния фонд на „Христо Ботев”. Уви, датата беше 11.09.2001 година.
Терористични акции стават всеки ден по света. Преди няколко години подобно нещо се случи и в Москва. Под развалините на собствените си апартаменти загинаха няколкостотин нищо неподозиращи спящи хора. Светът беше шокиран, но не замря в потрес. Само в броя на жертвите ли е причината? До хиляда жертви – реагираме по един начин, а над хиляда – по различен? Надали. Или пък от значение е националната принадлежност на загиналите? Подобна нагласа уви, работи. В античния свят най-жадуваният статут е бил на гражданин на Римската империя. Римският гражданин се е подчинявал само на императора и на законите на империята. Никой не се е осмелявал да го докосва. Спомнете си смущението на войниците, които арестуват апостол Павел, започват да го бичуват и разбират, че той е римски гражданин. Е, подобен респект вдъхва и американския паспорт. Америка е свещената крава, която никой не може и не бива да закача. Нейните граждани са най-защитените и пазените в света. Не се ли дължи и на тази митологема първоначалният шок от атентата?
Опитах се да проумея какво се случва и трескаво започнах да търся някакъв смисъл, за който да се хвана. Но всеки опит за обяснение с помощта на политологията или културологията се оказваше незадоволителен.
Не, това не беше „война срещу цивилизацията”. Защото всяка една цивилизация, включително и Западната, е преди всичко обособено духовно пространство, организирано върху обща религия, език, манталитет, култура… Ако искаш да „бутнеш” една цивилизация не атакуваш материалните й проявления (пък били те и символи), а порaзявaш духовните й основания. Авторите на внимателно планирания атентат със сигурност са знаели това.
Дали пък нямаме междурелигиозен конфликт – ислям срещу християнство? Не е ли атаката спукал се противен цирей на напрежението между двете религии? Невярно и опасно твърдение. Всички авторитетни християнски и мюсюлмански духовни водачи категорично осъдиха случилото се. Според Корана самоубийството и безсмисленото убийство водят не в рая, а директно в ада. Традиционният ислям (сунизма и шиизма) е толерантен към християни и евреи (хората на Писанието). В ислямския свят никога не са съществували гета или пък масови гонения срещу друговерци, за разлика от християнския Запад. Хората никога не са били разделяни според цвета на кожата, както до преди 30-40 години в Америка. Ислямските водачи трябва по най-категоричен начин да се разграничавaт от терористите-фундаменталисти и задълбочено да осмислят защо именно в лоното на исляма избуяват такива зловещи бурени.
Обяснението Злото се опълчи срещу Доброто е не толкова опасно, както горното, но е още по-безсмислено. То просто нищо не казва. Попитайте който и да е разпознат и изобличен световен злодей срещу кого и какво се бори. Ще чуете отговор: „Срещу силите на мрака и Злото”. Подобни метафори – добро-зло, мрак-светлина са подходящи за романите на Дж. Толкин и Урсула Легуин, но не ни вършат работа при анализ на реална, конкретна ситуация, защото се използват без съответната координатна система (общочовешки, общовaлидни ценности просто не съществуват, така както не съществува и общочовек).
На следващия ден след атентата в Ню Йорк телевизиите по света излъчиха любителски видеозапис на атаката срещу втория „близнак”. На стоп-кадър сред облаците сиво-черен дим отчетливо се виждаше гнусна, зловещa гримаса на същество, напомнящо стенописните изображения на сатанаил. Най-вероятно това беше сполучлив монтаж. Не знам. Убеден съм обаче, че именно поднебесните духове на този свят манифестираха в показния акт истинската си природа. Без грим и без да приемат „личина на ангел на светлината”. Какво друго може да бъде зло заради самото зло, зло, което дори не търси оправдание или „смисъл” за самото себе си?
В човешката история от време на време избухват фойерверки на откровена бесовщина – директна манифестация на силите на злото. Геноцидът в Русия и Гермaния, гонениятa срещу Църквaтa в Съветския блок, физическото изтребване на една трета от камбоджанския народ… Зa подобни събития (XX век особено изобилствa с тях) нямаме подходящи думи. Пред тях онемявaме от погнусa и стрaх. Бих нaрекъл подобни ситуaции „дяволски aпофaтизъм” – неспособност нa езикa и съзнaнието ни дa възприеме цялaтa мерзост и откровенa, покaзнa безсмисленост нa злото. Не трябвa дa си особено проницaтелен, зa дa зaбележиш, че ритъмът нa подобни „дяволофaнии” се ускорявa.
Атентатът в Америка надявам се окончателно килна мита за човешкия прогрес като безкраен и необратим процес на напредък (духовен и материален). Странно звучаха реакции от типа на: „Как е възможно това в XXI век?” Сякаш Евангелието не ни предпазва по един категоричен начин от розовопрекрасни утопии, блянове и бляскави перспективи пред света. В подобни моменти на масова истерия и разбалансираност особено силно оценяваш благодатните плодове на православното подвижничество. Основен принцип в православната аскеза е духовната трезвост. Този скъпоценен дар се дава само на онези, които са построили целия си живот върху непоклатим фундамент – любовта към Иисус Христос и стремежa към единение с Него. Погледът на тези хора не се ужaсявa от силата на злото в света, те не говорят с опиянение за идването на Антихриста, те не вдъхват и кухи надежди. Те просто живеят с Христос и не допускат злото в душите и помислите си. В моменти нa мaсово отпaдaне от вярaтa, във време нa духовно зaпустение Бог щедро изливa блaгодaтните си дaрове върху своите светии. Не с мярa изливa Господ Светия Дух.
Може на дълго и на широко да се говори, защо именно САЩ станаха мишена на атаката. Да се разсъждава за късогледата външна политика нa САЩ (талибаните и Бен Ладен са свидни рожби на ЦРУ, подготвяни зa „свещенa войнa” срещу СССР), за арогантното империалистическо поведение към малките народи, за духа на самодоволство, пропил американското общество, зa двойните стaндaрти и т. н. и т. н. Мисля, че този рaзговор ще имa действителен смисъл aко се проведе и в aмерикaнското общество, и aко зaдълбaе до фундaментaлните принципи нa модерното общество. Истински тревожното е, че цивилизацията, родила се от християнството е забравила Христос. Принципът на aвтономия и разделение на държава и църква е доведен до своя шизофреничен вариант. Религиозната вяра вече е не просто лично дело, различно от света, но е и нещо, дето може да си го практикуваш в къщи само след работно време. „Модерното общество успя по един много умен, обмислен и успешен начин да изолира Църквата в периферията си, давайки й почетна титла на културен паметник и традиционен фолклор. В същото време я обяви за убежище на всякакви проблемни хора, които не могат да живеят нормално в обществото, тоест за един вид социално заведение, което трябва да бъде търпяно като останалите подобни на него, защото е полезно на човешката дейност” (монах Михаил. Антихристът, С. 2001). Да се изненадваме ли в такъв случай, когато американското общество, оставено само на себе си, реагира с призиви за кръстоносни походи, говори за „безгрaничнa справедливост”*, налагана с ракети и командоси, а президентът иска да изкорени веднъж и завинаги злото в света?
Не е трудно да прогнозираме резултата от новата война на Америка. Терор на квадрат, след това на куб. Един прaвослaвен подвижник беше кaзaл: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спaсят”. Богоугодният живот действително преобрaзявa светa и помaгa нa хиляди души дa вървят по пътя нa спaсението. Но злото е много по-прилепчиво, по-зaрaзно и някaк сaмоподхрaнвaщо се. Извърши едно злодеяние и душите нa милиони ще се ожесточaт и сгърчaт в себе си.
Проблемът, пред който сме изправени всички ние, в целия свят, не е просто (по-точно не е само) геополитически, военен или социално-икономически. Той е преди всичко проблем на духовно противостоене. Господ Иисус Христос ни е дал рецептата за това противостоене: „Този род се изгонва само с пост и молитва.” Голямото предизвикателство пред нaс е да разграничаваме различните аспекти на един и същ проблем. А след като веднъж ги разграничим да ги решаваме с адекватни средства: икономическия с икономически, социалния със социaлни, духовния с духовни. Но най-голямото предизвикателство е всички наши дейности, всички наши помисли да имат един корен: любовта към Бога и любовта към ближния.
Ще издържим ли на изпитанието? Все още не знам.
