Тайната на изповедта

А любимите разговори на миряните, особено във време, когато православните християни масово се изповядват (около Тодоровден, Възкресение Христово, Успение и Въведение Богородично…), се въртят именно около това. Всеки сведущо се изказва по темата, независимо дали подтекстът на думите му е: “Няма свестни изповедници в наше време”, или: “Моят изповедник е най-великият”. Срещаме се и започваме: “Отец… ми каза…, пък аз… ”; “Преди се изповядвах при отец… той ми казваше… пък сега отец… ”; “Моят отец… пък ме съветва в такива случаи…”; “Според моя отец… Той казва, че по-важно е… ”; “Отец… сякаш е прозорливец. Отивам при него, а той от вратата ми казва….” и т. н., и т. н. Коментираме, сравняваме един духовник с друг, една или друга изповед с прочетеното в книгите, обсъждаме кой съвет е правилен, кой ­ не, кой подход е добър, кой ­ не, кои предписания са спасителни и кои пагубни…

Може би си мислим, че водим духовни разговори, но това са си чиста проба сплетни и празнословие. И като всяко сплетничене и празнословие и тези разговори дават добра почва за осъждане, оклеветяване, волно или неволно изкривяване на истината, ревност, самооправдание, превъзнасяне…

Вместо да очистим сърцето си, прибавяме нови грехове към изповяданите:
грехове по отношение на себе си, по отношение на ближните, по отношение на Бога и Неговите служители, грехове към Църквата и вярата.

Зад тези разговори винаги се крие тънкото желание да изтъкнем себе си: какви духовни въпроси ни занимават, колко сведущи сме по въпросите на недъзите на човешката душа и тяхното изправяне, с какви изтъкнати духовници общуваме; или пък да оправдаем безпътието си с нехайството и недостойнството на свещенството.

Като споделяме с други християни подробности от изповедите си, ние неволно ги правим съучастници в безчестието си. Създаваме условия да се породят у тях лоши мисли за нас или изповедника ни, изкушаваме ги, като им даваме поводи да преценят, сравняват, критикуват, да осъждат, да изпитват ревност или да се самооблажават.

Още по-осъдително е, че като критикуваме изповедника си, ние уронваме авторитета на свещенството въобще, подронваме вярата в Тайнството, даваме хляб на и без това ширещото се маловерие, на отчаянието за спасението, подкопаваме вярата в Божията сила, покриваща човешките немощи. От тези разговори неукрепналите във вярата лесно могат да стигнат до мисли като ­ този свещеник е такъв, другият е такъв, един казва така, друг иначе, май и свещениците не знаят какво говорят; и да решат, че спасението в наше време е непостижимо.

В случаите, когато духовни чада на един и същи изповедник си споделят как са протекли изповедите им, те започват да се смущават от помисли като: “защо към нея е така снизходителен, а към мен е суров, аз да не съм по-лош”, “защо и към мен не е така загрижен и сърдечен, с какво го е омаял този”, или обратното: “към мен май отецът има специално отношение, и с право ­ я какви са другите, с какво го занимават, за нищо не стават, а само му губят времето”…

Светителят Димитрий Ростовски съветва духовниците да не налагат “явна епитимия за таен грях, казан при изповед, защото другите ще започнат да гадаят за какъв точно грях му е наложена тази епитимия, а това е несъвместимо с Тайнството Божие и печата на изповедта”. Същите смущения и питания би предизвикал и изповядалият се, ако изпълнява явно наложената му от изповедника епитимия, независимо дали е усилен пост, поклони, молитва, или е някаква възбрана. За да има смисъл от епитимията, всичко трябва да става на тайно, та Бог да въздаде наяве.

Да се коментира с трето лице поверителен разговор, поначало е нередно, подронва доверието, опошлява сакралността на взаимоотношенията.
Още повече това се отнася до изповедта, защото тя е Тайнство, а това означава не само че случващото се при изповед трябва да се пази в тайна, а и че при нея става тайнствено общуване с Бога. При изповедта отвъд видимата страна (разговора между духовника и изповядващия се, молитвите, покриването с епитрахила и т. н.), става и нещо друго ­ тайнствено умиване на душата от греха, вътрешна обнова
чрез Светия Дух.

Като обсъждаме с този или онзи изповедите си, ние профанираме тайнството и го свеждаме до прости човешки отношения между изповядващ се и изповедник: аз му казах това, а той ми каза това; аз се чувствах така, а той се отнесе с мене така…

Впрочем, не само изповедта, а и всеки разговор с духовник, при който разкриваме преживяванията си, получаваме съвет или беседваме на духовни теми, има чертите на тайнство, защото чрез този разговор усвояваме тайните на духовния живот, възрастваме в него.
Тръгвайки на изповед, тръгваме на среща с Бога. Затова преп. авва Исайя съветва: “Преди да запиташ старците, помоли се Богу: “Господи, Боже мой! Стори ми милост и внуши на отците да ми дадат отговор по Твоя воля.” И като се помолиш така, питай отците, изпълни с вяра това, което те ти кажат, и Бог ще те успокои.”

На изповед следва да тръгваме с молитва Бог да ни настави, както намери за добре; да тръгваме с вярата, че Той знае как да ни поправи, със смирение да приемем волята Му, а не с предварителни очаквания.

Ние по светски мислим, че всички са ни длъжни, че всички са длъжни да ни оказват внимание, уважение, да ни съдействат, да откликват на нуждите ни в удобно за нас време. Ако нещо не става според волята ни и очакванията ни ­ гневим се, недоволстваме. Идваме в Църквата и по светски продължаваме да мислим, че всички, духовенство и миряни, са длъжни да способстват нашето спасение, да откликват на нуждите ни, да задоволяват духовните ни потребности, да внимават да не нарушат душевния ни мир, с нищо да не смущават благочестивото ни настроение. Но ако имахме смирение, то щеше да ни научи, че никой с нищо не ни е длъжен.

Смирението ни прави да разбираме, че всяка ситуация, в която Бог ни поставя, и всяко време са благоприятни за нашето спасение. Отнесли са се небрежно или сурово с мен? ­ Това заслужавам ­ от Бога ми е, за изправяне. Отнесли са се с мен добре, приели са ме, отделили са ми време и внимание, дали са ми съвет ­ дар е. От Бога ми е, по снизхождение. Нещо ме е смутило по време на изповед? Вместо да го обсъждам с другите, по-добре ще е да размисля в себе си в молитва и отвъд конкретната причина, Бог ще ми разкрие в какво е коренът на моето смущение ­ в честолюбие, маловерие, своеволие или нещо друго, таящо се в сърцето ми.