Тайната на изповедта



Как бихме се почувствали, ако знаем, че на чаша кафе със събратя и приятели свещениците си споделят как са минали изповедите: кой какво им е изповядал, те как са се почувствали, какво са го посъветвали, какви мъдри думи са му казали, каква епитимия са му наложили…
Спокойно! Свещениците не го правят. Свещениците не само не говорят за чутото по време на изповед с трето лице, те и пред нас няма да заговорят за греха, който сме изповядали, дори със знак няма да дадат да се разбере какво знаят, с нищо няма да променят отношението си, дори пред смъртна заплаха няма да издадат тайната ни. Знаем го и без страх разкриваме пред изповедника и най-интимните си мисли и преживявания. Но в същото време забравяме, или може би не знаем, че тайната на изповедта касае не само изповедниците, но и изповядващите се.

Ние също нямаме право да споделяме с трето лице как е протекла изповедта ни: как ни е приел свещеникът, какво сме споделили, какво ни е казал той, какво ни е препоръчал да направим, нито да слушаме за чужда изповед.

А любимите разговори на миряните, особено във време, когато православните християни масово се изповядват (около Тодоровден, Възкресение Христово, Успение и Въведение Богородично…), се въртят именно около това. Всеки сведущо се изказва по темата, независимо дали подтекстът на думите му е: “Няма свестни изповедници в наше време”, или: “Моят изповедник е най-великият”. Срещаме се и започваме: “Отец… ми каза…, пък аз… ”; “Преди се изповядвах при отец… той ми казваше… пък сега отец… ”; “Моят отец… пък ме съветва в такива случаи…”; “Според моя отец… Той казва, че по-важно е… ”; “Отец… сякаш е прозорливец. Отивам при него, а той от вратата ми казва….” и т. н., и т. н. Коментираме, сравняваме един духовник с друг, една или друга изповед с прочетеното в книгите, обсъждаме кой съвет е правилен, кой ­ не, кой подход е добър, кой ­ не, кои предписания са спасителни и кои пагубни…

Може би си мислим, че водим духовни разговори, но това са си чиста проба сплетни и празнословие. И като всяко сплетничене и празнословие и тези разговори дават добра почва за осъждане, оклеветяване, волно или неволно изкривяване на истината, ревност, самооправдание, превъзнасяне…

Вместо да очистим сърцето си, прибавяме нови грехове към изповяданите:
грехове по отношение на себе си, по отношение на ближните, по отношение на Бога и Неговите служители, грехове към Църквата и вярата.

Зад тези разговори винаги се крие тънкото желание да изтъкнем себе си: какви духовни въпроси ни занимават, колко сведущи сме по въпросите на недъзите на човешката душа и тяхното изправяне, с какви изтъкнати духовници общуваме; или пък да оправдаем безпътието си с нехайството и недостойнството на свещенството.

Като споделяме с други християни подробности от изповедите си, ние неволно ги правим съучастници в безчестието си. Създаваме условия да се породят у тях лоши мисли за нас или изповедника ни, изкушаваме ги, като им даваме поводи да преценят, сравняват, критикуват, да осъждат, да изпитват ревност или да се самооблажават.

Още по-осъдително е, че като критикуваме изповедника си, ние уронваме авторитета на свещенството въобще, подронваме вярата в Тайнството, даваме хляб на и без това ширещото се маловерие, на отчаянието за спасението, подкопаваме вярата в Божията сила, покриваща човешките немощи. От тези разговори неукрепналите във вярата лесно могат да стигнат до мисли като ­ този свещеник е такъв, другият е такъв, един казва така, друг иначе, май и свещениците не знаят какво говорят; и да решат, че спасението в наше време е непостижимо.

В случаите, когато духовни чада на един и същи изповедник си споделят как са протекли изповедите им, те започват да се смущават от помисли като: “защо към нея е така снизходителен, а към мен е суров, аз да не съм по-лош”, “защо и към мен не е така загрижен и сърдечен, с какво го е омаял този”, или обратното: “към мен май отецът има специално отношение, и с право ­ я какви са другите, с какво го занимават, за нищо не стават, а само му губят времето”…

Светителят Димитрий Ростовски съветва духовниците да не налагат “явна епитимия за таен грях, казан при изповед, защото другите ще започнат да гадаят за какъв точно грях му е наложена тази епитимия, а това е несъвместимо с Тайнството Божие и печата на изповедта”. Същите смущения и питания би предизвикал и изповядалият се, ако изпълнява явно наложената му от изповедника епитимия, независимо дали е усилен пост, поклони, молитва, или е някаква възбрана. За да има смисъл от епитимията, всичко трябва да става на тайно, та Бог да въздаде наяве.

Да се коментира с трето лице поверителен разговор, поначало е нередно, подронва доверието, опошлява сакралността на взаимоотношенията.
Още повече това се отнася до изповедта, защото тя е Тайнство, а това означава не само че случващото се при изповед трябва да се пази в тайна, а и че при нея става тайнствено общуване с Бога. При изповедта отвъд видимата страна (разговора между духовника и изповядващия се, молитвите, покриването с епитрахила и т. н.), става и нещо друго ­ тайнствено умиване на душата от греха, вътрешна обнова
чрез Светия Дух.

Като обсъждаме с този или онзи изповедите си, ние профанираме тайнството и го свеждаме до прости човешки отношения между изповядващ се и изповедник: аз му казах това, а той ми каза това; аз се чувствах така, а той се отнесе с мене така…

Впрочем, не само изповедта, а и всеки разговор с духовник, при който разкриваме преживяванията си, получаваме съвет или беседваме на духовни теми, има чертите на тайнство, защото чрез този разговор усвояваме тайните на духовния живот, възрастваме в него.
Тръгвайки на изповед, тръгваме на среща с Бога. Затова преп. авва Исайя съветва: “Преди да запиташ старците, помоли се Богу: “Господи, Боже мой! Стори ми милост и внуши на отците да ми дадат отговор по Твоя воля.” И като се помолиш така, питай отците, изпълни с вяра това, което те ти кажат, и Бог ще те успокои.”

На изповед следва да тръгваме с молитва Бог да ни настави, както намери за добре; да тръгваме с вярата, че Той знае как да ни поправи, със смирение да приемем волята Му, а не с предварителни очаквания.

Ние по светски мислим, че всички са ни длъжни, че всички са длъжни да ни оказват внимание, уважение, да ни съдействат, да откликват на нуждите ни в удобно за нас време. Ако нещо не става според волята ни и очакванията ни ­ гневим се, недоволстваме. Идваме в Църквата и по светски продължаваме да мислим, че всички, духовенство и миряни, са длъжни да способстват нашето спасение, да откликват на нуждите ни, да задоволяват духовните ни потребности, да внимават да не нарушат душевния ни мир, с нищо да не смущават благочестивото ни настроение. Но ако имахме смирение, то щеше да ни научи, че никой с нищо не ни е длъжен.

Смирението ни прави да разбираме, че всяка ситуация, в която Бог ни поставя, и всяко време са благоприятни за нашето спасение. Отнесли са се небрежно или сурово с мен? ­ Това заслужавам ­ от Бога ми е, за изправяне. Отнесли са се с мен добре, приели са ме, отделили са ми време и внимание, дали са ми съвет ­ дар е. От Бога ми е, по снизхождение. Нещо ме е смутило по време на изповед? Вместо да го обсъждам с другите, по-добре ще е да размисля в себе си в молитва и отвъд конкретната причина, Бог ще ми разкрие в какво е коренът на моето смущение ­ в честолюбие, маловерие, своеволие или нещо друго, таящо се в сърцето ми.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

13 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Ако изповедта се спазва, както трябва, ние просто трябва да закрием църквата. Нито изповедниците са подготвени хора, нито изповядващите се съзнават греховете си, а по време на изповед клеветят другите, че им били виновни. Ако им се даде епитимия, не само не я изпълняват, но престават да посещават храма и стават врагове на свещеника. Един омагьосан кръг, който ни завлича все по-надълбоко.

  2. mitio каза:

    Изразявам лично мнение: Много добра статия. Хубаво е да си припомняме тези неща от време на време.

    Към „Дон Кихот“. Не мога да се съглася с вас (въпреки че уважавам и симпатизирам на повечето ви коментари), че „Нито изповедниците са подготвени хора“. Чувал съм, че когато свещенник не служи добре на Бога (на литургия или при изповед) то сам Бог е там до него и довършва това което той прави. Сам Бог отваря неговите уши и устни и чрез свещенника ние беседваме със самия Бог!

    Затова, си се молим, както преп. авва Исайя съветва: “Господи, Боже мой! Стори ми милост и внуши на отците да ми дадат отговор по Твоя воля.”

    Нека Бог да е с всични ни!

  3. Дон Кихот каза:

    Ти си бил по-зле от Митко Палаузов или от Митьо Крика. Надмина и езичниците с твоето изказване: „чрез свещенника ние беседваме със самия Бог“.

  4. p_stefanos каза:

    Изповедта наистина е най-сложното нещо в църквата. Статията и коментарите засягат само малка част от проблемите. Де да беше всичко толкова просто и лесно, както го вижда в своите нормативни представи mitio.
    Когато умря Люстиже, някъде четох за него, че пологал голямо старание за издигане нивото на свещенството. Точно това пък е най-големият грях на нашите владици – че нямат критерий (защото едно време ДС прилагаше негативния подбор) кое е добро и кое е лошо. И по тази причина днес нивото на нашия клир е отчайващо. Наскоро на една вечерня в русенския катедрален храм преброих 8 ненормални и 9 нормални (вкл. владиката и служещите свещеници) човека. Ниското духовно и интелектуално ниво на клира е основната причина да отблъскваме хората от църквата. Високото ниво в Русия и Сърбия е причината за възраждането там.
    Прекрасни са съветите и позициите на еп. Иларион Алфеев на тази тема.
    Не само чрез презвитера ние беседваме с Бога, а най-вече чрез диалога помежду си, защото ако го няма диалогът, се появява клерикализъм или индивидуализъм. А ние, клириците, също трябва да се учим от т. нар. миряни. Бог „довършва“ недосвършеното не само на презвитера, но на всички. Затова сме в църквата. А на Митьо Крика му е леко, защото е як.

  5. toshev2006 каза:

    Статията е изключетулно добра. Пожелавам дръзновение и проницателност на авторката!

    към Дон Кихоте:
    Г-н доцент, архимандрит или какъвто и да сте: Стига със заядливия ви тон. Вие сте по-долу и от Санчо Панса. Не казвайте, че сте православен богослов, моля ви!

  6. toshev2006 каза:

    Дон Кихоте, много рано си пуснал първия коментар по статията. Ти не ходиш ли на църковна служба, днес беше празник?

  7. john_doe каза:

    Към p_stefanos: Ами да ставаме вкупом католици тогава,при тях клира е свръх и супер образован във всяко отношение, начело с най-големия жив католически интелектуалец папа Бенедикт щом мислите, че това е решението на проблема:-)))
    Иначе съм съгласен, че трябва да си припомняме по-често такива на вид прости неща като изложеното в този текст и да разчитаме на „природната интелигентност“ на християните, за да не повтарят грешка, която иначе са направили, къде поради незнание, къде поради неопитност, типична в определен период от живота на всеки един от нас.

  8. korki каза:

    Поздравления, статията е чудесна и навременна, припомня ни правилото. Помага да открием своите грешки, не да търсим грешките на другите.

  9. evfimiya каза:

    Chudesna statiya! Blagodarime mila Alexandra!

    Da, po-dobre da si gledame gredata v nasheto oko…

    Kakvo znachi „otchaivashto nivo na klira“? mislya che praktikata e dokazala che obrazovanieto i intelektut nyamat nishto obshto s tova kakuv e sveshtenika. vyarata ima. nali?

  10. chorbalan4o каза:

    но колко от презвитерите в бг са станали такива заради любов към Бога и към хората?

    със сигурност 2/3 от тези, които знам, а те не са никак малко. повечето виждат „добра“ професия, с доста парички от треби и т.н.

    чувал съм, че в русия свещениците нямат заплати, ами се издържат от това, което им дарява народа. ами как тогава няма да служат изрядно, как няма да се отнасят с любов и загриженост към всеки един?!

  11. evfimiya каза:

    mislya che podhozdash s predubezdenie po vuprosa. ne znaya v bg kak stoyat neshtata no za rusia poznavam sveshtenici, koito ne tichat s liubov i zagrizenost za da si vzemat zaplatata, a ot liubov kum blizniya. za kipur puk da ne govorim-edin ot sveshtenicite e bivsh sluzitel v banka a bankite tuk plashtat dobre. kato sveshtenik vzima mnogo po-malko… ima dosta sluchai ot sorta tuk. taka che, chorbalan40, da si sveshtenik e prizvanie! ne budi tolkova negativen! s obich, evfimiya

  12. ... каза:

    Хубава статия, съгласен съм с нея, добре е представено всичко. Само едно се чудя. Все пак свещениците не са ли хора? Ако са наистина хора, значи и те правят грешки. Е нямам предвид да показваме грешките им пред другите, но наприемр да се „консултираме“ с няколко свещеника за сериозни проблеми. Вище каква е ситуацията в БПЦ, един свещеник ти казва, едно друг друго. Особено за поста преди изповед, за облеклото в църквата и разни такива. И как миранина да се ориентира без да тръгне да тълкува сам. Защото БПЦ няма едно мнение по въпроса. Няма конкретно изявление, едни ти казват така , а другите обратно.

  13. chorbalan4o каза:

    не съм негативен, просто гледам реално на нещата. няма защо да съм предубеден, нищо лично не влагам, като се изказвам по темата.

    много си права, че да си свещеник е призвание, и аз така мисля. аз ти говоря за ситуацията в бг, където в повечето случаи да си свещеник е професия.

    жива и здрава! 🙂