Грешките на постещите – мнения на свещеници

От утре започва Рождественският пост. Какви основни грешки допускат постещите? В какво трябва да бъдем внимателни? Предлагаме ви мненията на десетима православни духовници…

 

Да не търсим „вратички“ и да не изпадаме във фанатизъм

Якутски и Ленски епископ Роман

Ще посоча две грешки, които хората допускат по време на пост. Първата грешка е концентрирането изключително върху самоограничаването в храната и незабелязването на своите лоши привързаности и наклонности, което съвсем не е маловажно, а може би е първият и основен смисъл на поста.

Втората грешка, характерна за нашето време, е че ние все по-малко обръщаме внимание на поста изобщо. Постът сякаш остава встрани от нашето ежедневие, което е характерно за съвременния духовен живот. За съжаление, Рождественският пост минава в един куп празници. Ние през цялото време си позволяваме по нещо, търсим вратички в устава, за да си облекчим поста. Това е голяма грешка. Не бива да изпадаме във фанатизъм, но в същото време трябва да помним, че постът е за мен и заради Бога.

Да не ядем хора

Епископ Йона (Черепанов), наместник на Киевския Троицко-Йонинския манастир

Като си спомня моята църковна младост, мога да кажа, че човек погрешно се стреми да пости в кулинарно отношение, а не в духовно. Постът на първо място е въздържание от греха, време за най-упорита борба с греха, а въздържанието от един или друг вид храна е само помощ и подкрепа в тази борба. Естествено, трябва да спазваме всички църковни предписания, отнасящи се и до въздържанието от храна, и до посещаването на богослуженията, но на първо място трябва да обръщаме внимание на духовната страна на поста. Както е казал един подвижник на благочестието: „Най-важното е по време на пост да не ядем хора“.

„А какво ме засяга?“

Прот. Александър Иляшенко, директор на портала „Православие и мир“, настоятел на храма „Всемилостивият Спасител“

Мисля, че най-голямата грешка (и не само по време на пост) – това е снизхождението към самия себе си. Когато човек си казва: „Аз не съм направил едно или друго, защото така се стекоха обстоятелствата. Така че това не ме засяга“. А в действителност не съм направил това, защото съм се отпуснал, защото не съм се напрегнал да направя усилие.

Естествено, все пак не бива да забравяме, че постът – това е преди всичко въздържание от раздразнение, недоброжелателност, обидчивост и оскърбяване на ближните. И едва след това – въздържание в храната. Нима на Господа е угодно ние да преминем на някаква изключително растителна диета и сами да живеем като растения? Не, на Него е угодно ние да бъдем одухотворени, осмислени, да се стремим да станем храмове на Светия Дух. Защото Светият Дух се вселява в чистото сърце, а не в празния стомах.

Както казват светите отци: „Дори и месо яжте през поста, но едни други не се яжте“. Да се изяждаме едни други е тежък грях. И постът, когато човек, когато е изтощен физически, започва да се нахвърля върху близките си – е напълно безсмислен и дори вреден. Стават грешки, когато възрастните започват да пренасят строгостта на поста и върху децата. А те не бива да постят твърде строго. Детето е подрастващ организъм, то има нужда от много неща. И ако детето може да мине без месо, без млечни храни – съвсем не може, иначе това ще навреди на здравето му. Бременната и кърмещата жена също не е препоръчително да постят.

Не бива да сравняваме себе си или своето дете с преподобния Сергий Радонежки, който още като младенец не вкусвал мляко в сряда и петък – това ще бъде прекалена гордост. Вместо това е по-добре да отидем в Троицко-Сергиевата Лавра и да се помолим при мощите на преподобния.

Що се отнася до телевизора – като цяло е по-добре да не го гледаме, и в постно, и в извънпостно време. По изключение можем да гледаме познавателни предавания за природата, за устройството на космоса – за да се възхитим още веднъж от това колко неизказано прекрасен и сложен е създаденият от Господа свят. Такива предавания можем да гледаме и през поста. Още повече, че за нас, жителите на големите градове, ще е добре да се вгледаме в красотата на природата, във величието на звездното небе. По принцип в Москва звездното небе не може да се види поради постоянния смог.

Да не преставаме да бъдем хора

Прот. Алексий Умински, настоятел на храма „Живоначална Троица“ в Хохли

Най-голямата грешка е, когато постът се превръща в един от видовете спорт. Следващата е, когато човек по време на пост започне да прави някакви духовни експерименти над себе си. Или да играе, да се заиграва с поста.

Прекалено сериозното отношение към поста е също една от грешките на някои постещи. Много хора възприемат нашите човешки чувства като страсти. И през поста започват да се борят не със страстите, а със своите чувства – затова например смятат, че театърът по време на пост е нещо забранено, защото човек не бива да се радва. Или решават, че постещият човек не бива да се смее, да бъде в добро, ведро настроение. Постът се възприема като нещо крайно строго, сурово, мрачно, едва ли не подземно.

През поста човек преди всичко не бива да престава да бъде човек. Напротив, една от целите на поста е, струва ми се, очовечаването на човека. И ако за това помага хубавата музика или театрална постановка, или сериозният филм – всичко това е добро.

Постът в ритъма на града

Прот. Максим Первозвански, клирик в храма „Св. Четиридесет мъченици Севастийски“

В действителност грешките са различни: ние изобщо не можем да постим много добре. Нашият градски ритъм съвсем не е приспособен към църковния живот. В годината има повече от 200 постни дни. Тоест по-голямата част от времето прекарваме в пости. Затова да се настроим към поста като към нещо особено, изключително – просто няма да ни се удаде.

Обяснимо е, че има грешки на новоначалните, когато човек не преценява своите сили. Има и грешки на уморените хора, тоест на противоположните на новоначалните, които вече толкова са привикнали към този ритъм на пости и празници, че за тях всичко е всекидневие и рутина, която вече е престанала да се преживява. В крайна сметка просто следва поредното неголямо ограничение в храната през поста…

Най-разпространената грешка е формалното отношение към поста като към време, когато просто е необходимо да се ограничаваме в храната, без никакво духовно измерение. В живота на човека не се променя нищо, той просто престава да яде месо. Ако през Великия пост съществува разбирането, че трябва да направим нещо повече от ограничаването в храната, то през другите пости това се оказва по-сложно. Затова е желателно да се ограничим в каквито и да било развлечения и да заменим четенето на интересни светски книги с четене на духовна литература. При това не е задължително изцяло да се отказваме от всяка светска литература.

Да преценяваме своите усилия

Прот. Игор Гагарин, настоятел на Йоано-Предтеченския храм в село Ивановское, педагог

Имах една енориашка с нисък хемоглобин. Въпреки моите предупреждения, тя реши да се потруди за слава Божия и да спази поста с цялата му строгост. И в крайна сметка й се наложи да яде черен дроб и котлети в дните, в които трябваше да попостим. Поговорете със свещеника за мярата на своето въздържание и не превишавайте тази мяра в усърдието си. Това съвсем не значи, че не трябва да полагате никакви усилия. Много е важно да направим някакво усилие над себе си, да извършим нещо, което не сме правили преди. Да не пропускаме четенето на правилото, да четем Евангелието, поне по една глава на ден. Много е важно да четем духовна литература. Изберете си книга, която ви е по душа. Светът на духовната литература е много широк. На някого е по-близка аскетическата литература, на друг – спомени и мемоари; трети обича историята, четвърти богословието или житията. Важното е четенето да бъде за „единствено потребното“. Нека книгата бъде интересна и вдъхновяваща.

Постът трябва да бъде напълно доброволен. Веднъж пътувах в маршрутката и чух как един мъж възмутено казваше на приятеля си: „Кога най-после ще свърши този глупав пост! Казах на жената, че скоро сам ще отида при нейния поп и ще си поговоря с него както подобава! Тя ме измъчи с глад! Само каши ям!“ Тогава се зарадвах, че бях облечен цивилно и благодарение на това не попаднах в ръцете на нещастния съпруг на свръхусърдната постница. Онзи, който пости не по своя воля, не е молитвеник, не е и постник. Ето защо не бива не само да принуждаваме околните към пост, но и да избягваме и най-малкия намек на укор към тях. Самият Господ ясно говори за това в Евангелието още преди две хиляди години, но до някои това не е стигнало и до днес.

Разбира се, през поста трябва да бъдем в храма. Благословението на свещеника и общата молитва ни дават сили да издържим поста. Когато не постиш само ти, но и цялата Църква, е много по-лесно. Понякога става така, че нецърковни хора, узнали за поста, сами решават да го спазват. Не мога да кажа, че това е лошо, защото познавам няколко души, за които такъв самочинен пост е станал първата стъпка по пътя към храма. Именно по време на пост много хора правят първия си опит да се въцърковят. Идват в храма, опитват се да се изповядат. Понякога с това започва нов живот, наситен и интересен. Но понякога има и неуспехи. Не срещайки разбиране, човекът си тръгва от храма разочарован и отива да търси отговор на своите въпроси на друго място. Разбира се, този свещеник, заради когото се е случило това, ще даде отговор пред Бога. А тези, с които се е случило, съветвам от цялото си сърце: не бързайте да правите окончателни изводи за Църквата, за християнството и християните. Нали ние не правим изводи за медицината, ако сме попаднали на лош лекар! Не, просто търсим друг лекар.

Ако в църквата някой ви е обидил или свещеникът не ви е допаднал, не бива да се отчайвате. Потърсете! Вие задължително ще намерите свещеник, с когото ще можете да установите добри отношения, който ще ви разбере и ще ви помогне. Убеден съм, че няма да се наложи да търсите дълго. Добрите, искрени и разбиращи отци у нас са мнозинство. Дълбоко съм убеден в това.

Да не занемаряваме отношенията

Прот. Алексий Потокин, помощник настоятел на храма „Св. Богородица Живоносни Източник“ в Царицино

Аз бих сравнил поста с предсватбения период. Разбира се, става дума за християнския брак, а не когато хората просто се събират и разделят, и понякога след дългогодишна връзка накрая подписват. Готвейки се за брак, женихът и невестата се учат да се отказват от своя егоизъм, да бъдат истински свободни и да уважават свободата на другия, да разбират другия, да се учат на постоянство в отношенията. Трябва да се учим на това преди сватбата, иначе после ще ни бъде много трудно да създадем нашата малка църква, да запазим чувствата.

Същото е и в подготовката за Господските празници. Трябва да се стремим повече да мислим за Бога и ближния, и по-малко – за развлеченията, да изпълняваме още по-добросъвестно, отколкото сме свикнали, не само молитвеното правило, но и работата, която ни осигурява насъщния хляб. Ние често правим нещата наполовина, а понякога и само една четвърт от тях, не довеждаме докрай започнатото дело – а това също са плодове на повредената от грехопадението душа.

Ние най-често се молим небрежно – четем правилото от молитвослова, а мислите и чувствата ни блуждаят някъде. Опитът да прочетем молитвата по-внимателно, като при това включим в действие не само очите и краката, но и ума и сърцето – това е усилие за среща с Бога, и Господ непременно ще го възнагради. Ограничаването в храната и развлеченията са само средства, а целта на поста е връщането на ума към постоянство и събраност, възраждането на отношенията с другите хора и с Бога.
Когато успея в това, вярата престава да бъде задължение за мен, тя става потребност, радост, че Бог не е забравил за мен, че Той е снизходителен към моята душевна леност и слабост. Страхът си отива и аз разбирам, че Той винаги е с мен и няма да ме остави нито в този живот, нито в смъртта, нито във вечността. Това помага да се отнасям по друг начин и към другите хора – без излишна взискателност и осъждане, а милостиво и състрадателно, снизхождайки към техните немощи, защото и самият аз също съм немощен и грешен човек.

Великият пост завършва с дните, когато Христос претърпява кръстни мъки за нашите грехове. Църквата ни призовава да положим максимум усилия, за да почувстваме сериозността на събитието, което не е някъде в миналото – и Рождеството, и Разпятието, и Възкресението се случват сега, по време на богослужението. Рождеството не е предшествано от трагедия, затова и Рождественският пост не е така строг, но неговият духовен смисъл е същият – да почувстваме съпричастност към събитието, да си възвърнем личните отношения с Бога. Най-разпространената наша грешка е в това, че ние не възприемаме поста така, а се отнасяме към него като към нещо формално, което е установено и трябва да се изпълнява. А защо да го изпълняваме, ако нямаме жажда на вярата, жажда за общение?

Няма нищо страшно, ако човек се е потрудил през целия пост, а отношенията не са се върнали – Бог е останал далече от него. Тогава трябва просто да кажем: „Господи, аз Те чакам“ – и срещата непременно ще се състои. По-рано или по-късно, но главното е, че това ще бъде една истинска, а не измислена среща. Страшно е да живееш със самозаблудата, че вярваш. Евангелието ни дава пример за такава самозаблуда – книжниците и фарисеите мислели, че защитават вярата, а Бог се оказал за тях не просто чужд, но и техен враг. Най-важното в духовния живот е да се върнем към правдата на вярата, към нейната истинност. И постът ни дава възможност за това.

Да служим на хората

Прот. Фьодор Бородин, настоятел на храма „Св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян“

Най-голямата грешка на постещите е, че те не поставят акцента върху вътрешното. Върху това да направят нещо добро и хубаво за други хора. Във всеки от нас стои един вътрешен фарисей, за когото постът е сбор от неща, които трябва да изпълни, сбор от някакви външни, маловажни правила – да не яде месо, да не прави едно или друго.

А в действителност постът трябва да бъде време на още по-голяма напрегнатост във вършенето на добри дела и в духовния живот. На Бога е много по-приятно, когато ние служим на хората, а не когато се ограничаваме в храната. Ограничаването в храната спомага за това служение, спомага за духовната напрегнатост, която е същността на поста, но не е главното.

Към поста трябва да се отнасяме като към духовно упражнение. Днес спортистът си почива, а утре има тренировка и се подготвя за нея.

Да не се опитваме да подражаваме на монасите

Прот. Виктор Григоренко

Като основна грешка на постещия може да се определи желанието му да се доближи до монашеския начин на живот. Трябва да разбираме, че не живеем в условията на манастира, където около нас има братя или сестри, храмът е близо, има трапезария, където винаги ще те нахранят правилно.

Ние живеем в съвсем други условия, но това не значи, че не трябва да постим. Диапазонът от средства за въздържание е достатъчно широк, трябва само правилно да поставим акцентите.

От себе си – двойно повече

Прот. Игор Фомин

Най-главните грешки на постещите – това е насочването на цялото внимание към гастрономичната страна на поста. И заедно с това – забравянето на най-елементарната култура, забравянето на своите ближни, пренебрегването им.

Когато започнем да постим, от нас изведнъж изпълзява раздразнението. Това раздразнение ясно показва къде е слабото ти място. Значи трябва да се съсредоточиш върху него, да го разгледаш по-внимателно. И ако човек се съсредоточи върху това, което е започнало да изпълзява от него през поста, добре е да се постарае да го изкорени от себе си. По какъв начин? Мисля, че всеки може да реши това с помощта на своя духовник, чрез четенето на Евангелието и приемането на Светите Христови Тайни.

Нашият духовен живот се дели на личен и обществен. Личният включва самите нас, а общественият живот е всичко онова, което влиза в допир с нас. Това са нашите роднини, деца, приятели, колеги. И ние никак не сме прави, когато предявяваме към другите същите изисквания, каквито и към себе си. От себе си следва да изискваме два пъти повече, отколкото от своите ближни.

Тоест ако искаш твоите ближни да правят нещо, ти трябва да правиш това два пъти повече. Свещениците имат едно неписано правило, традиция, че ако ти даваш на някого благословение за конкретно нещо, например да извършва хиляда поклона на ден, сам трябва да извършваш две хиляди поклона. За да почувстваш за пръв път какво е това и да не възлагаш нищо, което не е по силите на човека. Ако благославяш на човека да приема храна веднъж на ден, значи самият ти трябва да се храниш през ден.

Този принцип трябва да важи не само за свещениците, но и за всеки човек, когато изисква нещо от ближните и, още повече, от децата. Децата много често стават наши антагонисти много преди 14-15-годишна възраст. Натискът на родителите често не работи в желаната посока. Ако малкото дете е казало груба дума и родителите започват да му се карат за това, посвещавайки половин ден на този въпрос, то ясно е, че то добре ще усвои тази дума. И ако ние оказваме натиск върху децата, като изискваме от тях да се държат благочестиво и им говорим до безкрайност, че е задължително да ходят на църква, да постят, да не ядат кренвирши в училище и още много други неща, това на фона на юношеския антагонизъм, на убеждението, че децата знаят повече от родителите, може да доведе до много плачевни резултати. Дори до това, че децата напускат храма. След 15-годишна възраст децата, които редовно ходят на църква, значително намаляват… Родителите някъде са пречупили пръчката.

И още, родителите не трябва да бъдат вярващи само в храма. Трябва да бъдат вярващи навсякъде, във всяка ситуация. Ако ние сме добри, тихи и спокойни в храма, такива трябва да бъдем и извън него. За да не се поражда чувство на раздвоение у децата, които имат изострено чувство за справедливост. Възрастният трябва да предявява много повече изисквания и претенции към самия себе си, отколкото към своето дете. I www.pravmir.ru.

Подготвиха: Леонид Виноградов, Оксана Головко, Алиса Орлова, Мария Сенчукова

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара