Изповедта

Беседата по-долу насочва вниманието към три аспекта на изповедта, по които обикновено младите хора се нуждаят от разяснение: 1. Отношението на самопринизяване, което Христос изисква, често се разбира неправилно. 2. Устната изповед на нашите грехове пред човек свидетел създава проблеми за някои хора, понякога заради собственото им нежелание, понякога защото биха искали да защитят православната практика пред приятели. 3. Практически съвети върху самото тайнство.

Покаяние

Изповедта се нарича „тайнство на покаянието“ или „епитимия“. Това не е законово задължение, което може просто да се изпълни като процедура. Изповедта е възможност, дадена от Бога посредством Църквата, за възстановяване на отношенията ни с Небесния ни Отец. Целта й е нашето изцеление и обновяването на живота ни, победа над греховете, които са ни победили в мисъл, дума и дело. Така първата стъпка е искреното признаване на греха ни, ясното ни съзнание за греха не като нарушаване на кодекс от закони, а като предателство спрямо личните отношения с Бога и ближните ни. Грехът, на гръцки a-martia, означава пропускане на цел. „Покаяние“, на гръцки metanoia, означава премисляне, което коригира виждането ни за себе си, за света, един за друг, за Абсолюта. Началото на служението на Христа започнало с израза: „Покайте се“. Признаването на нашата греховност –действително, а не като най-обикновен факт – е предварително условие за пребъдването на Духа на Истината в нас, защото, както ни казва св. ап. Йоан: „Ако кажем, че нямаме грях [може би не с думи, но с отношение], себе си мамим, и истината не е в нас. (…) Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас“¹.

Това отношение на самопринизяване е критерий за истинност в отношенията ни с Бога. Този, който принизява себе си, ще бъде възвеличен; но Бог е Този, Който възвеличава по Своята благодат, а не ние с гордост или извинения за греховете си. Нашето самопознаване може да бъде донякъде „провокирано“ от мислите ни за нашия живот, от четене поне на Библията. Но всъщност то е резултат на докосването на Светия Дух в нас. Съвършените плодове на Светия Дух са мирът и радостта. Но Той може да ни донесе и това, което св. ап. Павел нарича „скръб по Бога“ (2 Кор. 7:10), срам и сълзи. И наистина, в молитвите на Църквата ние измолваме „дълбоко и пълно покаяние“; молим „да видим греховете си и да не съдим ближния“. Молим за светлина, и когато тя проблясва в прашна стая, прашинките се виждат още по-ясно. Това не е отрицателно преживяване. Скръбта по Бога е безусловно животворна и дори някой да изпадне в отчаяние, то стимулира молитвата и надеждата в Бога. Това е много по-различно от депресията, която св. ап. Павел нарича „световна скръб“. Но, подчертавам, не можем да избегнем вината. Някои психолози се опитват да заличат чувството за вина по погрешен начин, чрез внушаване на самооправдание и самоудовлетворение в страстите, което е много по-опасно, отколкото чувството за вина.

Единственото истинско лечение за комплексите е смирението. Признаването на греховете ни помага по-ясно да осъзнаваме Божията безусловна любов. Божието опрощение е това, което истински заличава вината. Ние признаваме греховете си като грехове; ние не обвиняваме обстоятелствата или семейството си, или детството си, нито свиваме рамене и си мислим, че грехът е нещо човешко и естествено. Не, мерилото за човечеството е Иисус Христос, на Когото трябва да подражаваме. Покаянието предполага да се сравняваме с евангелските заповеди, на които Той ни е учил и според които е живял като човек при условията на грехопадението. Точно затова Иисус Христос, Синът Човешки, ще бъде и наш съдник (Йоан 5:27). Свети Козма Етолийски казва: „Трябва да виним себе си и тогава ще се спасим“. Преди действително да подходим към тайнството Изповед, е необходимо решение да подобрим живота си, или поне желание и молитва за това. За съжаление, има вероятност да съгрешим след кръщението си. Но с покаяние и изповед, с опрощението на Христа ние можем да възвърнем чистотата си. Редовната изповед ни помага да поддържаме християнския си светоглед, а той е важна част от целия ни живот.

„Изричаме“ греха си

Гръцката дума за изповед, exomologesis, означава ‘изричане’. Тя може да означава възхвала и благодарност към Бога или изповед на греховете ни; и в двата случая това е признаване на истината. Свети Максим казва: „Изповедта има две форми. Според едната ние благодарим за полученото благословение; според другата изваждаме на светло и разглеждаме стореното от нас зло (…) така че да признаем злите си дела, за които сме виновни. И двете форми водят до смирение“². Смирението от своя страна е оръжие срещу гордостта, в която се коренят толкова много от греховете ни. Неправилно е да се твърди, че християнските деноминации, които практикуват устната изповед, са въвели нещо небиблейско. В Писанието виждаме примери, които ни показват колко важно е това „изричане“. „И викнаха синовете Израилеви към Господа и казаха: съгрешихме пред Тебе, защото оставихме нашия Бог и служихме на Вааловци“ (Съд. 10:10). „И събраха се (…) и постиха оня ден, думайки: съгрешихме пред Господа“ (1 Царств. 7:6). Цар Давид казал на прор. Натан: „Съгреших пред Господа“ (2 Царств. 12:13). Тези, които чули посланието на св. Йоан Кръстител, „се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Мат. 3:6). След изповедта на Давид прор. Натан му обещал Божията прошка; тя се предлага и на нас. Текстът, който цитирах от посланието на св. Йоан Богослов³, казва в стих 9: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда“. Още от самото начало на съществуване на Църквата имало практика да се казват греховете. „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите“ (Як. 5:16).

В писанията от апостолски времена насам откриваме податки за практика на изповядване пред Църквата и публични актове на покаяние⁴. Новото била промяната от обществена изповед към по-лична форма само пред един свещеник или епископ. Това станало правило след четвърти век. Например епископ Нектарий (391 г.) прекратил публичните изповеди, защото не всеки имал духовната зрялост да „понесе слабостите на слабия“ и имало твърде много скандали, изнудвания и пр. Възстановяването на покаялите се грешници към църковното паство също станало по-скрито; по-рано то изисквало обществено полагане на ръце и молитва. Сега само свещеници, определени от епископ, могат да бъдат отци изповедници. Така свещеникът представлява не само ушите на Иисус Христос, но и на Църквата. Ако съгрешим дори в сърцата си, като членове на тялото на Църквата ние нараняваме цялото тяло. При възвръщането ни Църквата на земята и на небето се радва, както ни казват и образните притчи Христови (например притчите за изгубената овца и изгубената драхма). Изслушването на изповедите и даването на опрощение е задача, поверена на определени служители на Църквата от Самия Христос. „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:19).123 1 Йоан. 1:8–10.

Иисус Христос е направил апостолите посредници на Божията прошка и това посредством специалния дар на Светия Дух. „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан 20:22–23). Тези думи доказват, че в Библията не се твърди, че е достатъчно да съжаляваш в сърцето си или да се изповядаш „направо на Бога“. Освен това в тайнството – не само в ежедневната си молитва – ние наистина се изповядваме направо на Бога. Изповедта не е само среща между хора, а божествено тайнство, където Божията благодат докосва тъмните местенца на нашата същност.

Изповедта показва наяве демоните, които ни изкушават, става по-малко вероятно те да опитат отново и волята ни отново е свободна от хватката им. През четвърти век авва Серапион ни разказва как като млад монах с ужасно притеснение и след дълго прикриване изповядал един грях. Старецът му му казал: „Чадо мое, изповедта ти те освободи. (…) Ти посече демона, който те нараняваше поради мълчанието ти, защото открито каза онова, що таеше в себе си. Досега ти правеше така, че той да е твой господар, като не му се противопоставяше и не го укоряваше.[Отбележете си, че съвестта му го е обвинявала, но той все пак си е мълчал.] Отсега насетне обаче той няма да намери място в тебе, защото бе изтръгнат от сърцето ти и изваден на открито“⁵. Отците отшелници ни казват, че онези грехове, които не „изречем“ в изповед, са онези, от които всъщност не желаем да се отървем. Все едно дали го признаваме, или не, ние сме привързани към тях. Те загниват в нас, а не могат да се изкоренят без изповед, която да ни даде насоките за това, какво да правим, за да ги отдалечим от желанията си, да отслабим връзката си с тях, приемането им като „наши собствени“. Единственият начин да докажем, че мразим греха повече от срама, е в действителност да го признаем.

Единственото доказателство, че се „изповядваме на Бога“, е изповедта пред свещеника. На страшния съд изповедникът ще стои свидетел на нашето покаяние и изтриването на греховете ни. В житията на светците откриваме как хора с проникновение са виждали ангели да заличават изповяданите грехове от списъка. При изповедта признаваме, че сме болни и се нуждаем от лекар. Лекарят е Сам Христос. В Православната църква, с изключение на един период, когато в молитвите на Руската църква са били възприети някои неправилни формули, свещеникът никога не опрощава от собствено име. Няма да го чуете да каже: „Прощавам ти“; той се моли Господ да прости. Но ние все пак се нуждаем от свещеника. Въпреки че може да е грешник и може да изпадне в същия грях като мене, той не е пленник на моите грехове и страсти, и изкушения; и освен че изслушва и се моли с опростителната молитва, той може лесно да определи състоянието ми и да ме посъветва дали и кога да приемам светото Причастие.

Как да се изповядваме

Един свещеник ми каза, че би предпочел смутеното и объркано мънкане пред гладкото четене от напечатан списък с грехове. Списъците помагат, но повече като насоки за изследване на себе си. С други думи, важна е искреността. И това не е казано буквално: „Ако си искрен, Бог ще ти прости“. По-скоро колкото по-искрено и дълбоко е покаянието ми, толкова по-дълбоко в мене достига и излечителната благодат Христова. Това е като да се разтвори раната по-широко, за да поеме повече антисептик. Иисус Христос е казал, че е дошъл именно заради болните, а не за праведниците. Не мога да кажа на никого какво да каже. Мога само да предложа: „Кажете всичко, от което се срамувате“, „Послушайте съвестта си“. Вашето разбиране за греха и чувствителността ви към него ще нараства. Един музикално глух човек няма нищо против фалшивото пеене, но един музикант преживява агония. В случая с музиката не зная дали човек може да се промени, но християните, усъвършенствани от живота в Бога, могат да развият осъзнаването на греха. Колкото по-близо е човек до Божията святост, толкова по-силно ще усеща отклоненията си от пътя Му. Човек може също да чете за добродетелта и греха в Евангелието и в други книги⁶. Молим се да прозрем греховете си. Съдим себе си, а не другите. А после отиваме и простичко казваме: „Аз направих/казах/помислих…“, поемайки отговорността за всичко. Или пък: „Аз често…“

Понякога успяваме само мъгляво да изповядаме цялостното си състояние; това признаване на положението ни, липсата ни на любов към Бога и хората, е полезно дори да не сме били внимателни и да не сме вникнали достатъчно в спецификата на страстите си. По въпроса за блудните грехове обясняваме само толкова, колкото ни препоръча свещеникът. Не обвиняваме другите, когато се изповядваме. Споменаваме друг само когато е необходимо, за да изясним собствения си грях или за да поискаме съвет. Има един разказ за свят руски старец, при когото на изповед дошла една дама (по име, да речем, Мария). Тя се оплакала от съпруга си – да го наречем Петър: „Станах нетърпелива, все пак кой не би? Петър прави това и това, и онова…“ Когато дошло времето за опрощението, старецът четял молитвата и казал: „Бог да прости на раба си Петър“. Жената го прекъснала и напомнила на свещеника, че се казва Мария. А старецът отвърнал: „Но аз изповядах греховете на Петър“.

Може да попитате свещеника дали да застанете прави, или да коленичите, или повече за това какво да кажете. Бъдете сигурни, че не можете да кажете нищо, което да го шокира, и че всичко, което ще кажете, или дори само фактът, че сте дошли, е тайна между вас и него, и Бога.

Трябва да пазите в тайна съвета му и всяко наказание, което може да ви наложи (като например известно отлагане в благословението да приемете свето Причастие, молитвено правило или пост); т. е. освен ако не се налага да го споделите със семейството си по някаква причина. Тези неща са съвършено лични и изникват изкушения, когато хората започнат да сравняват казаното или направеното от изповедниците. Отец Александър Елчанинов пише: „Изповедта не е просто разговор за недостатъците и съмненията ви, това не е начин да разкажете на изповедника си всичко за себе си, а най-малкото пък е „благочестива практика“. Изповедта е акт на пламенно сърдечно покаяние, жажда за очистване. Тя извира от осъзнаването на това, що е свято; означава да се умре за греха и да се оживее отново за освещаване“⁷. Иисус Христос ни е заповядал да прощаваме, колкото и пъти някой да съгрешава против нас; Той, следователно, също прощава така. Важното за нас е, колкото и пъти да падаме, да не оставаме долу, а да „станем и да отидем при баща си, и да му кажем: Татко, съгреших против небето и пред тебе“, а после и ние ще бъдем изумени от празничния пир по повод на завръщането⁸.

Бележки

1. 1 Йоан. 1:8–10.
2. 3rd Century on Various Texts, 63. // Philokalia. Vol. 2, p. 226.
3. I Йоан 1:8-10
4. Ранни примери откриваме в „Дидахи“, или „Учение на дванадесетте
апостоли“, у св. Ириней, Тертулиан и отците пустинници.
5. St. John Cassian. Philokalia. Vol. 1, 103–104.
6. Прекрасно учение за изповедта може да се намери в: The Pilgrim
Continues his Way. London, SPCK, 1996, 22 ff.
7. The Diary of a Russian Priest. London, Faber and Faber, 1967, 232–237.
8. Вж. Лука 15:18 и нат.

Превод: Людмила Митева

Откъс от книгата на монахиня Магдалена „Разговори с децата. Споделянето на вярата“, ИК „Омофор“ 2012