Действително ли има бесове и адски мъки?

По изданието „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, ЕТ Снежана Иванова, 1992 г.

Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божий угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.

Мотовилов бил човек със светско образование. Както повечето светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване, и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова той изразил недоверие в разказваните явления из областта на злите сили.

Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думи­те на св. старец, че от душа извикал:

—  Отче, как бих искал да се поборя с бесовете! Св. Серафим уплашено го прекъснал:

—  Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете, какво говорите. Ако Вие бихте знаели, че най-малкият от тях със своя нокът може да обърне цялата земя, Вие не бихте ги предизвиквали за борба с Вас!

—  Та нима бесовете имат нокти, отче?

—  Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в универ­ситета! А ето че не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобра­зяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е  за  човешкото   въображение   да   измисли   нещо по-гнусно от това. В своята гнусота те действително са таки­ва, защото  тяхното  самоволно  отпадане  от   Бога   и  тяхното произволно противене на  Божествената благодат ги е напра­вило от ангели на светлината, каквито те са  били до  пада­нето си, ангели  на  тъмнината  и  мерзостта   в такава  степен, че просто  е  невъзможно  те  да  бъдат  изобразени  с  никакво човешко подобие; а подобие е нужно, — ето, затова ги и пред­ставят като черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият измежду тях, както Ви  казах, може със своя нокът да  преобърне  цялата  земя. Единствено   Божествената   благо­дат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни, по  божествените  заслуги  на   Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищож­ни всички вражески козни и хитрости.

Тогава Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствувал като че скрит на сигурно място. До смърт­та на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като Божият угодник напуснал земния жи­вот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бе­совете, не останало без последствие. По Божие допущане, то било прието от злите сили. Ето как станало това.

Той се замислил, как може такова нещо — православна християнка, която се причастявала с пречистите и животво­рящи Тайни Господни да бъде обхваната от бяс, и при туй толкова продължително време — повече от тридесет години. И, както сам изповядва, рекъл си: „Глупост! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. При­частие!”

В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и почнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста.

Колкото и да се противел нещастният Мотовилов, кол­кото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който впълзявал в него, не успял да се защити. Въ­преки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него. Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страхотното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилов и за него започнало време на най-тежки мъче­ния. Той сам дава следното описание на изпитаните от него мъки:

„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки и то реално, а не насън или привидно: първата — не­светещия и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три де­нонощия, тъй че аз чувствувах, как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по 16 или 17 пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със све­тите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепис­коп Антоний, който заръча по всичките 47 воронежки църкви и по всички околни манастири да се казват ектении за боля­щия раб Божий Николай.

Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия — това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъ­ка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенст­во Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дим, но ни най-малко не се сгря. Този доказателствен опит аз записах с ръката си на цял лист хартия, върху който като пе­чат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта. Но и двете тия мъки при помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях да спя по малко. Те бяха видими за всички.

Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина и едва ли повече от това, затуй пък беше много ужасна и свързана с велико страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя, как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да виждаме тоя червей. Аз целият бях преизпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде и неизяснимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност, и когато излизаше из устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в моята вътрешност. Бог ми даде власт над него: аз можах да го пипам с ръката си и да го разтя­гам. Аз считам, че е необходимо да заявя всичко това, защо­то не напразно ми се даде от Бога свише това преживяване. Да не помисли някой, че аз дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той — Бог, моят Помощник и Покровител ще засвидетел­ствува, че не съм говорил неистини по отношение на Него и по отношение действието на Неговия Божествен Промисъл, извършено над мене.“

Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покро­вител, преподобният Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при открива­не мощите на светителя Тихон Задонски, и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.

След около 30 години станало откриването мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление.

В деня, когато били открити мощите на светителя Тихон Задонски, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво пла­чел за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала.

Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отпра­вил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия Мотовилов и станал невидим.

Мотовилов се почувствувал в същия миг съвършено из­церен.