Епископ Йона: Обмислете добре поканата да станете кръстници
Да станеш кръстник е такава чест, че никой не си и помисля да се откаже от нея при получаване на покана. Но след като бъде извършено тайнството, след като се впишем в традиционните практики, подарим кръстчето, оттам нататък правим какво? Обикновено всеки продължава да си живее собствения живот по старому, забравяйки, че е поел върху себе си отговорност пред Бога за вечния живот на друг човек. Защо се получава така, че да станеш кръстник е опасно, и защо понякога е по-добре изобщо да не предприемаш това – по тази тема говорим с Обуховския епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир.
Ако човек не помни дали са го кръстили в детството му, или не, и ако никой не може с точност да му каже това, как се постъпва в такъв случай?
Ако са налице и най-малки съмнения относно това кръстен ли съм, или не, тогава е ясно, че трябва да се пристъпи към кръщение. И това кръщение да бъде възприето не като второ, а като първо и последно.
Някои свещеници в подобни случаи кръщават с добавянето на израза: „Ако не е кръстен, кръщава се Божият раб еди-кой си в името на Отца и Сина, и Светия Дух.“ Но по мое мнение за Господа не е потребно да оповестяваме причината, поради която извършваме кръщението. Той Сам вижда всичко и Сам знае всичко.
Подобна ситуация имаше веднъж и в моя живот. Аз се въцъркових, когато бях в ученическите си години. И именно в хода на моето въцърковяване узнах, че в детството си съм получил кръщение от моята прабаба. И при това тя не ме е кръстила в храм, а сама. През съветските години имаше и такава практика – на места, където са липсвали храмове, и в случаи, когато не е било възможно да отнесат детето в храм, кръщението се е извършвало от вярващи родственици. Понастоящем също се стига до подобна практика, но само в случаи на смъртна опасност. Когато е налице реална заплаха за живота на даден човек, кръщението може да бъде извършено от всеки православен християнин, но впоследствие задължително трябва да бъде добавено миропомазание.
Прабаба ми беше много благочестив, въцърковен човек, а нейният брат бе йеромонах, който прие смърт като новомъченик. Нямаше никакво място за съмнение относно нейната вяра, но ставаше дума за начина, по който бе извършено кръщението, оставаше въпросът – имало ли е след това миропомазание, или не.
По същото време аз вече помагах в Киево-Печорската лавра и активно общувах с монасите там. Те ми обясниха, че ако е налице дори най-малко съмнение, обезателно се налага извършването на кръщение.
И ме кръстиха в Днепър. Беше 1 март 1991 г. Настоящият наместник на Киево-Голосеевската пустиня, отец Исакий, бе човекът, който извърши кръщението – той единствено се съгласи по това време на годината да отиде да кръщава във водите на Днепър.
Исках всичко да протече по правилния ред – с трикратно, пълно потапяне на тялото във водата. По онова време в Киев все
още нямаше баптистериуми и единственото място, предоставящо възможност да бъдеш кръстен по такъв начин, оставаше реката. Не исках и да отлагам: как така ще пропускам участие в тайнствата? До онзи момент аз се ползвах от изповедта и причастяването, но щом узнах за съмненията относно моето кръщение, вече не смеех да пристъпвам към причастие.
Помня, че през онзи ден духаше силен, леденостуден вятър – фелонът на отец Исакий се засукваше нагоре и трептеше като флаг.
По реката покрай нас плаваха ледени късове
Кръстиха ме с трикратно потапяне, веднага след това отидох на светата Литургия и се причастих.
Интересното е, че макар водата да беше ледена, след това нито аз, нито кръщаващият ме монах се сблъскахме с някакъв здравословен проблем: благодатта на тайнството ни защити…
Владико, нека сега да кажем няколко думи за кръстниците… Наближава рожденият ден на моя кръщелник, но когато решавам да го посетя, се притеснявам, защото го виждам много рядко и никога не го водя да се причастява. Чувствам своята отговорност, изпитвам вина, но не успявам да осъзная в какво точно се състои моята отговорност и за какво по-конкретно съм виновна.
В случая става дума за нещо, при което по-важен е не резултатът, а процесът. Господ по Свой промисъл напътства всеки отделен човек и единствен Бог знае ще се спаси ли душата на кръщелника, или не. Но на Страшния съд Той ще попита кръстника какво е сторил, за да подпомогне спасяването на тази душа, и какви усилия е вложил, за да може чедото да стане православен християнин и да наследи вечния живот.
Освен всичко друго, трябва да съзнаваме, че ролята на кръстника не се изразява в това да води кръщелника да се причастява.
А тогава в какво? Ролята на кръстниците понастоящем е толкова неразбираема, че е съвсем неясно какво всъщност трябва да вършат.
Този въпрос е много интересен. В моята практика имаше един случай, когато млади родители се обърнаха към мен с молба да извърша кръщение на детето им. Бяха изправени пред особен проблем: никой от техните родственици и познати не изглеждаше подходящ да поеме ролята на кръстник. „Понастоящем двамата сами се въцърковяваме, стараем се да живеем по православен начин – обясниха те. – Съзнавайки какви са задълженията на един кръстник, ние си даваме сметка, че не познаваме човек, който би могъл да поеме тази функция. Всички наши приятели, родственици са добри, свестни хора, но никой от тях не живее църковен живот.“
Родителите разбираха, че
ако изберат кръстник просто „за показ“, това ще бъде опорочаване на тайнството
И в този случай прецених, че е необходимо да кръстя детето без наличието на кръстник.
Знаем, че младенците добиват кръщение във вярата чрез хората, които ги водят за кръщение. По правило те биват довеждани от родителите, а и православното възпитание като цяло децата го получават също в рамките на семейството. Кръстникът взима участва в живота на кръщелника си крайно рядко.
На мен ми е известен само един по-различен случай, свързан с брат от нашия манастир. В периода на въцърковяването си той получавал голяма помощ от своята кръстница – вярваща жена. Тя влагала сериозен труд, за да може той да стъпи на пътя към Христа и действително изпълнила цялостно всички онези задачи, които трябва да поеме един кръстник. Но това, нека да отбележа пак, е единствената известна на мен подобна история.
Разбира се, най-добре е да се придържаме към практиката, която от векове съществува в Православната църква: когато при кръщението кръстникът или кръстницата поемат върху себе си отговорност пред Господа детето да бъде възпитано като православен християнин.
Какво по-конкретно е потребно да прави кръстникът за тази цел?
По древна традиция момченцето получава кръстник, а момиченцето – кръстница. Днес често всяко дете си има двама кръстници. А в някои райони кръстниците на едно дете са няколко двойки. Но това са просто човешки тип притурки – хората просто искат да се сближат със семейството на кръщавания младенец. Тези практики нямат нищо общо с православната традиция, нито пък имат някаква духовна обусловеност.
Изобщо, от моя гледна точка, в наше време институцията на кръстничеството е дълбоко и тежко опорочена по отношение на задълженията на кръстниците. До голяма степен вина за това носим ние, духовниците. Не обръщаме достатъчно внимание при работата с хората, идващи в храма с желание да кръстят дете.
Между другото, в нашия Йонински манастир и в скита в село Нещеров в близост до Киев задължително се провежда беседа с родителите и кръстниците. В Нещеров има даже няколко типа беседи: и с двойки, които искат да се венчаят, и с хора, които искат да приемат Кръщение…
Някои свещеници казват: „Какви ти курсове! Това само отблъсква хората и те се пръскат по други храмове – отиват да се кръщават там, където никой не им обръща внимание.“ Опитът обаче показва друго, те се кръщават и венчават даже много охотно на подобни места, а освен това съветват познатите си, че, ето, щом в даден храм се отнасят сериозно към тайнството, идете и вие да се кръстите там.
Вината на духовенството е, че то не работи с паството в тази посока, не обяснява задачите на кръстниците, не предупреждава против прибързаното съгласие да стъпиш на такъв духовно опасен път. Аз действително смятам, че в това да станеш кръстник има духовен риск.
Бихте ли пояснили защо?
Поради няколко причини. В идеалния случай родители, които водят църковен живот, поканват православен човек да кръсти детето им. При подобна ситуация, естествено, едва ли е нужно да се отказва. Да, това пак е отговорност, но рискът да не можеш да дадеш добър отговор на Страшния Христов съд съществено намалява. Майката и бащата сами се занимават с възпитанието, а кръстникът просто помага – дарява духовна литература, посещава заедно с кръщелника си поклоннически места. Но
когато православен човек получи покана да стане кръстник на невъцърковени хора, аз винаги отправям молба да помисли много, много добре
Доколко близко ви е съответното семейство, доколко родителите имат коректно отношение към християнството, готови ли са да ви предоставят възможност реално да участвате във възпитанието на тяхното дете? В повечето случаи се изяснява, че нямат такава готовност: „Е, вие първо го кръстете, пък после ще видим…“
Ето защо е нужна внимателна преценка – все пак това е голяма отговорност, пред Бога именно вие ставате поръчител за този младенец.
Ако поради малодушие или проява на неразумност, или поради някаква друга причина – възможно е и просто от любов към това семейство, човек се съгласи да стане кръстник, а после му говорят: „Благодарим ти, но твоите съвети не са ни потребни. Ние ще възпитаме детето си според традициите, които сами преценяваме като подходящи“, в такъв случай задачата на кръстника е да полага максимални усилия да се моли постоянно за кръщелника. Да го поменава в утринни и вечерни молитви, да записва името му за света Литургия. Да се опитва да компенсира липсата на физическо общение чрез практикуването на молитвено общение.
Как да се постъпва, ако кръщелникът расте извън Църквата, не се причастява?
Да се полагат усилия за водене на разговори с родителите, да им се обяснява, всячески да се търсят начини да се получи така, че те да предоставят възможност за общуване с детето на тази тема.
Относно причастяването на децата, аз споделям мнението на протойерей Алексий Умински, който счита, че детето трябва да се причастява заедно с родителите си. Същото казвам на всеки, който довежда бебе за благословение.
Ако попитате родителите за причината, поради която причастяват децата си, повечето ще ви отвърнат: „За да го дари Господ с благодат и детето да се съедини с Господа, приемайки Неговите Тяло и Кръв“. Но, простете, нима на вас самите не ви е нужна благодат? Да не би вие да не се нуждаете от приобщаване към Тялото и Кръвта Христови?
Децата възприемат единствено личния пример, и както показва дългогодишният ми опит, независимо колко са вярващи бабите, които носят бебетата за причастие, ако мама и татко са далеч от вярата, практически в 100% от случаите детето, щом стане самостоятелно, напълно забравя за храма.
Чак вече в съзнателна възраст, и то единствено по благодат Божия, такъв човек може да дойде в храма. Не казвам да се върне в храма, защото той по същество реално никога не е бил в него: у дома не са го възпитавали във вярата, не се е събуждал и не си е лягал с молитва, не е живял в християнска атмосфера. Ето защо не е подходящо да се каже, че той се връща в храма. Просто отива там.
Естествено, потребно е бебето да взима свето Причастие. И ако кръстникът поеме практиката да донася детето пред Потира, това ще бъде по-добре, отколкото ако кръщелникът води своя живот без никакво прикосновение с тайнствата. Но големият въпрос е доколко това ще се отрази на неговото християнско възпитание.
Ето защо трябва всячески да бъдат положени усилия да се постигне общуване с детето. Само че не така, както сега е прието: кръстникът да идва веднъж годишно – на рождения ден, в деня на ангела-хранител, на Нова година, подарява му някоя дреболия, разменя с кръщелника две-три умилителни фрази, изпълнявайки набързо задължението си по този начин, след което с чувство за добре свършена работа си тръгва.
Не си правете илюзии, не е това истинският образ на кръстника. Подобно поведение няма нищо общо с християнството – тъкмо обратното, то произхожда от опорочаване на взаимоотношенията между кръстника и кръщелника, а за това ще трябва да се дава отговор пред Бога.
С детето трябва да се общува, в това число и на християнски теми, трябва да му четем християнски книжки, да посещаваме заедно с него храма. Ако всички тези неща се приемат с категоричен отказ от страна на родителите, тогава вложете подвижнически усилия в молитвен труд за кръщелника. Това е важно, защото задачата на кръстника е не да дава подаръци, а да води към Христа.
Мнозина се притесняват „да се натоварват“ с разговори за религията и вярата или нямат опит в общуването с дете на подобни теми. Ако всичко изглежда така сложно, не бива да се съгласявате да ставате кръстници на дете с невъцърковени родители.
Поемеш ли товара, трябва да се справиш с пренасянето му. Полагайте старания, търсете подходящи слова. И преди това задължително се молете. По благодат Божия, по силата на разсъдливостта, която ще ви даде Той, вие ще стигнете и до разбиране как да намерите път към детето. Към това дело трябва да пристъпвате само след молитва, след изпросване на помощ от Господа.
Мнозина от нас са се кръстили през комунистическите години, когато нерядко родителите бяха против, а бабата с лелята или с някоя приятелка тайно носеха в храма детето, за да бъде кръстено. Детето пораства, въцърковява се, а кръстниците така и не постигат църковен живот. Има ли вярващият кръщелник някакви задължения по отношение на своя невъцърковен кръстник?
В тези случаи местата се оказват разменени. И така този, който е в Църквата, има задачата да сподели благодатта и радостта от богообщението с човека, когото Господ все още не е приближил към Себе Си. Кръщелникът е длъжен да положи усилия да помогне на своя кръстник да стигне до нашия небесен Отец. Това е не просто желателно, но според мен, то дори е нещо задължително.
Как да бъде постигнато? Хората в зряла възраст се наострят враждебно, когато „пилето започне да поучава кокошката“. Още повече по духовни въпроси.
Тук отново към подобно дело трябва да се пристъпва след молитва. Да просим помощ от Господа, съзнавайки своето недостойнство, цялата си ограниченост, противност и неканено присъствие. Кога Господ дава благодат? Когато съзнаваме, че се обръщаме към Него, защото самите ние сме крайно немощни.
Да речем, че човек иска да се научи да кара ски, но отива при инструктора и започва да му разказва как умее да се справя добре с всичко, след което го моли той просто да му каже няколко трикове – тогава е ясно, че при спускане по планинския склон подобен хитрец ще подходи лудешки и безразсъдно, вследствие на което ще си причини наранявания. А когато е налице осъзнаване, че по собствените ми сили е единствено да се спускам по права линия по хълма в близост до дома, тогава инструкторът започва по съответстващ начин да ме обучава и това в крайна сметка води до конкретен резултат.
По същия начин е и с нас: ако се смирим, ако осъзнаем, че нищо на земята не ни е изцяло по силите, че без Господа „не можете да вършите нищо“ (срв. Йоан 15:5), тогава Сам Господ идва на помощ.
Задължително се помолете, помислете към какво в това отношение би могъл да прояви интерес израсналият на години, вече зрял човек. Поканете го да разгледате заедно някой храм или му подарете някаква подходяща книжка. В случай, че пряко му направите предложение да прочете нещо конкретно, има възможност човек да откаже: „Откъде-накъде? Толкова години живот натрупах, а сега изведнъж някакво сополиво създание си наумило, че ще ме учи…“ В подобни случаи може да има полза от прибягването до „заобиколно средство“ – някъде на видно място да се постави или забрави конкретна книга, която може да се превърне в обект на интерес.
Често по-възрастните хора имат повече време и са свикнали да четат. Ето защо съществува вероятност „забравената“ книга да бъде прочетена и така в сърцето нещо да трепне. Възможните варианти са многобройни, главното е да се стигне до по-дълбок размисъл.
И обратното, на някого може да му подейства някакъв трус – удар право в челото, както се казва, и това да го разтърси.
В нашата област имаше един дядо – добър човек, отличен техник, идваше, помагаше. В един момент стана забележимо, че той започна да се появява все по-рядко. Оказа се, че е заболял, останал известно време в болница. И изобщо беше видимо, че този човек постепенно се топи. Между нас двамата имаше близки приятелски отношения и аз му поставих въпроса директно: „Леня, ти имаш ли изобщо някаква вяра в Бога?“; „Да, имам, вярвам.“; „Кога за последен път си се причастявал?“; „О, хич и не помня кога.“ ; „Ако не се причастяваш, ще отидеш в ада.“ ; „Наистина ли точно там?“; „На 100%…“; „А какво да направя, за да се причастя?…“
Този човек вече наближаваше 80 години, нямаше за кога да водим дълги разговори. Обясних му само най-простите неща – онова, което можеше да възприеме. Понятно беше, че той нямаше сили за пост и продължителен престой на богослужения, но се подготви за причастие и започна редовно да се причастява. Половин година по-късно той се упокои с мир в Господа и аз вярвам, че Господ го е приел. Защото този човек с цялата чистота на душата си откликна на призива: „Вземете, яжте…“. Просто се изправи и дойде.
За какво изобщо е потребно да се канят кръстници, когато родителите на детето са вярващи и самите те имат намерение да възпитават детето си в православната вяра?
Нужно е да има кръстник. Знаем словата на Христа: „Където са двама или трима в Мое име, там съм и Аз посред тях.“ Колкото повече са хората, дошли да се помолят за детето да наследи Царството Божие, толкова по-добре.
И впоследствие, особено в периода на прехода към зряла възраст, когато
за тийнейджъра мнението на страничния наблюдател често пъти се оказва по-важно отколкото родителското
кръстникът ще може по-леко да разговаря с кръщелника си за вярата, за духовния живот. Той ще може да подпомогне детето, когато се появяват съблазни, да остане в пределите на църквата. И именно поради това е важно за кръстник да се подбере човек, който решително и всеотдайно се стреми да води живот в Христа.
Може ли приятели, принадлежащи към разнородни вероизповедания, да кръщават децата си един на друг? Примерно, православни да бъдат кръстници в католически семейства?
Ако православен се съгласи да стане кръстник на дете от родители-католици, какъв Символ на вярата ще чете той в храма по време на тайнството Кръщение? В какъв храм ще носи за причастяване това детенце, в каква вяра ще го възпитава?
Така се получава едно от следните две неща: това е или вид лукавство по отношение на вярата, при което не правиш разлика в какво да вярваш и по какъв начин да вярваш; или човек съвсем съзнателно не планира да изпълнява функциите на кръстник – за него участието в Тайнството е само начин да влезе в по-тесни, дружески отношения със съответното семейство. Тук отново виждаме оскверняване ролята на кръстника.
Понякога хората постъпват по такъв начин, за да не си развалят отношенията с околните… По отношение на вечността и отношенията с Бога обаче място за компромиси няма. Човешкият фактор не може да бъде оправдание за отстъплението от вярата, от Божия закон.
От житията на светиите знаем за многобройни случаи, при които родители са умолявали деца да се отрекат от Христа в името на съхраняването на някакви родствени, семейни чувства. В съветските години много пъти родители или деца са придумвали своите родственици да се откажат от посещаването на храмове.
Тоест във всички времена е имало хора, готови твърдо да приемат дори смъртта в името на своята вяра, а ние, заради едната мисъл някой да не си създаде лоша представа за нас, сме готови с такава лекота да отстъпим от Христа.
Това са много сериозни неща, с тях шега не бива.
Защо в храмовете, когато подаваме списък с имена, винаги питат дали съответните хора са кръстени. Мнозина са изпълнени с най-искрено желание да се помолят за ближния, но не знаят кръстен ли е той, или не. И идващите в храма изпитват смут, огорчение и често дори намират за отблъскващо това, че на съответното място има подобно пристрастно внимание по въпроса „кръстен/некръстен“. Хората питат: „Не трябва ли просто да се приеме списъка и да се отправят молитви за болящите?“
На Литургията Църквата се моли само за тези, които се явяват нейни чада. На молебен е напълно възможно да представите списък с имена на некръстени хора – най-вече с цел Господ да просветли сърцата им и да познаят истината.
Отговорът на този въпрос ще го разделя на две части. Ако с точност знаем, че даден човек не е кръстен и не желае да се кръсти, тогава не бива да подаваме името му записано за Литургия. Но ако не знаем дали е кръстен нашият родственик, по-добре да запишем името му и Сърцеведецът Господ, първо, няма да ни вмени тази молитва като грях, и второ, със Своята благодат със сигурност ще се смили над този човек. | www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
