За постите и радостта
На пръв поглед изглежда малко странно да говорим за радост точно по време на постите и още по-странно – във връзка с тях. За повечето хора (но най-вече за тези, които не постят) този период на въздържание се свързва с ограничения и… с мъка, с липсата на каквито и да било радости. Някои дори биха гледали към теб с подозрение, ако се осмеляваш да се усмихваш, докато постиш. Може би така е било при предхристиянските пости: юдеите ходели с мрачни физиономии, посипвали главите си с пепел, демонстрирали колко са набожни и на какви лишения се подлагат. Дошъл обаче Христос и донесъл със себе си и скандала на светлия пост: „Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.“ (Мат. 6:16-18).
Ето как Евангелието ни казва, че няма никаква несъвместимост между поста и радостта, най-вече когато се опитваме да приемем Христос в яслата на душата си чрез тайнството на покаянието. И все пак, какъв вид радост е това? Защото не става дума за обикновените радости: не е радостта заради взет изпит или печалба от лотарията, дори не е радостта на влюбения, който научава, че също е обичан от любимата си. Не е и интелектуалната радост, предизвикана от хубава книга. Това е друг вид радост, която бихме нарекли радостта на християнина. Това е радост, която непрестанно е с теб, независимо колко трудности срещаш по пътя си, и която се умножава хилядократно във вечния живот.
И ето, те бяха наши съвременници – истински примери за тази радост. Всеки път, когато говоря за отец Клеопа (Илие) от манастира „Сихастрия“, не мога да не изтъкна една от най-ярките му черти – радостта и въодушевлението, което разпръскваше около себе си. Не в смисъла, че винаги е бил весел, или често е пускал остроумни шеги, а за това, че винаги се радваше на присъствието на всеки човек. Независимо колко е уморен или болен, той те приемаше със същата радост и тя се излъчваше от цялото му същество. Тя струеше във всеки негов жест и дума, с които общуваше с околните.
Друг вид радост излъчваше отец Teoфил (Пъръян) от манастира „Брънковяну“. Освен онзи „жертвоготовен оптимизъм” (който се основава на убеждението, че на всички ни от Господа е даден шансът да се спасим, но и надеждата, че по Божията милост ние наистина ще се спасим!), отец Теофил имаше завладяваща жажда за живот и любов към всеки подарен от Бога и огрян от Неговата светлина ден, въпреки факта, че още в детските си години той ослепява. Като поздрав той често рецитираше стихове и то не само религиозни, а и светски, за любовта и младостта.
Отец Арсение (Папачок) пък те посрещаше с особен вид гореща радост. С него се чувстваш като дълго желан гост в най-гостоприемната къща на света. Старецът Паисий Светогорец, според разказите на онези, които са го познавали, посрещал ближния си като майка, срещнала отново изгубения си син. Известен ни е и поздравът на свети Серафим Саровски: „Христос възкръсна, радост моя!“. Примерите са стотици…
Въпреки че онези, които споменахме, са изразявали това чувство по различен начин, спрямо своята индивидуалност, всички те са носели в себе си една и съща радост. Това е радостта, с която се сдобиваш по пътя на светостта, с която никога не можеш да се разделиш. Ако срещнете някого, който не разпръсква такава радост около себе си, то тогава е малко вероятно той да е свят човек. Тези, които са се прилепили към Бога, са свързани и с Божиите радости. И те предават тази радост доброволно и безвъзмездно на всички около тях. Дори когато се случва да те укоряват. Дори когато плачат.
Радостта живее и в тези, които много са страдали, които са били гонени и затваряни в тъмници, измъчвани от болести и ужасни изпитания. Но този, който е прилепен към Господа с цялото си същество дори и тогава, когато е измъчван от ужасна болка, има шанс да вкуси радостта. Игумения Силуана Влад ни казва защо: “Да чувстваш радост дори и в изпитанието е голяма тайна, това е работа на Богочовека, това значи Божията милост да е с теб. Ти даваш болката си на Бога, а Бог ти дава Своя дар. Болката е присъща за човека, защото положението, в което си, въпреки че е част от живота ти, не е самият ти живот. Също както ти си бил детето, което е било в утробата на майка си – същият си и все пак това не си онзи, който си сега. Този, който си бил тогава, е трябвало да премине през болезненото раждане и без тези болки нямаше да е възможен сегашният ти живот. Така е и сега, всички болки в живота ти са болки на раждането ти за живот, за истинския живот с Бога. Радостта идва от бъдещето, но този, който вярва и се надява на Господа, я изживява в настоящето. Ние живеем за вечния живот, който ще дойде, но още отсега го живеем в това тяло и с тази душа, които са толкова чувствителни към болката. Търпението и издръжливостта на тези родилни мъки не са цел на живота, а само средство, с чиято помощ можем да излезем живи от смъртната хватка на греха.“
Постите по това време на годината насочват духа ни към празника на Христовото Рождество. Това е събитие, който винаги трябва да се стремим да изживеем вътре в себе си. Защото Господ е избрал да стане Човек. Господ е избрал нас, всеки един от нас, да станем подобни на Него. Но това не може да стане само с нашите собствени усилия, а със стремежа ни да Го приемем във всичко, което вършим. Нека превърнем сърцето си в бедняшка, но гостоприемна ясла като тази във Витлеем
Това наше ново раждане, което така очакваме и бленуваме – раждането от горе, е процес. Той е постоянното преобразяване на човека. Как тогава да не се радваш, когато по пътя на преобразяването си, постиш за обожението си?!… И всеки миг, вървейки по този път, ще откриваш с удивление, че виждаш нещата обновени, а не такива, каквито си ги виждал през погледа на болката и самосъжалението си… I www.doxologia.ro
Превод: Сандра Керелезова
