За причастяването в Светлата седмица
Въпросът за причастяването на миряните през цялата година и особено на Пасха, през Светлата седмица и в периода на Петдесетницата за мнозина е твърде спорен. Ако никой няма съмнение в това, че на Велики четвъртък, в деня на Тайната Вечеря на Иисус Христос, всички ние се причастяваме, то за причастяването на Пасха съществуват различни гледни точки.
Аргументирайки своите доводи „за“ и „против“, привържениците и противниците намират потвърждение на своите доводи у различни отци и учители на Църквата.
Практиката на причастяването със светите Христови Тайни в петнайсетте поместни Православни църкви се е променяла и се променя във времето. Проблемът е, че тази практика не представлява догмат на вярата. Мненията на отделните отци и учители на Църквата от различни страни и епохи се възприемат като teologomene, тоест като частна гледна точка, защото на равнището на отделните енории, общини и манастири твърде много неща зависят от конкретния настоятел, игумен или духовник. По този въпрос има и конкретни постановления на Вселенските събори.
По време на пост не възникват въпроси: всички ние се причастяваме, подготвяйки се внимателно с пост, молитва, дела на покаяние; за това служи една десета част от времето на годишния кръг – Великият пост. Но как да се причастяваме през Светлата седмица и в периода на Петдесетницата? Да се обърнем към практиката на древната Църква. „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2:42), тоест те постоянно се причастявали. И цялата книга Деяния говори за това, че първите християни от времето на апостолите непрестанно са се причастявали. Причастяването с Тялото и Кръвта на Христос за тях е било съществен момент от тяхното спасение, най-важният в този скоропреходен живот. За тях Причастието било всичко. Така казва апостол Павел: „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21). Постоянно причастявайки се с Честните Тяло и Кръв, ранните християни били готови и на живот в Христа, и на смърт заради Христа, за което свидетелстват и житията на мъчениците.
Естествено, на Пасха всички християни се събирали около общата Евхаристийна Чаша. Но трябва да се отбележи, че пост преди причастие изобщо нямало: имало само обща трапеза, молитва, проповед. За това четем в посланията на апостол Павел и в Деянията.
В четирите евангелия причастната дисциплина не е регламентирана. При евангелистите-синоптици се говори не само за извършената по време на Тайната вечеря в Сионската горница Евхаристия, но и за онези случаи, които се явяват предобрази на Евхаристията. По пътя за Емаус, на брега на Генисаретското езеро, по време на чудесния улов на риба… При умножаването на хлябовете Иисус казва: „… пък да ги разпусна гладни, не искам, да не би да им премалее по пътя“ (Мат. 15:32). По кой път? Не само по пътя, водещ към дома, но и по житейския път. Не искам да ги оставя без причастие – ето за какво говорят думите на Спасителя. Ние понякога мислим: „Този човек не е достатъчно чист, той не бива да се причастява“. Но именно на него според Евангелието Господ предлага Себе Си в Тайнството на Евхаристията, за да не отпадне този човек по пътя. Тялото и Кръвта Христови са ни необходими. Без тях ще ни бъде много по-зле.
Евангелист Марк, разказвайки за умножаването на хлябовете, подчертава, че Иисус, като излязъл, видял множество народ и се смилил над тях (Марк. 6:34). Господ се смилил над нас, защото ние сме били като овци, нямащи пастир. Иисус, умножавайки хлябовете, постъпва като добър пастир, полагащ душата си за овците. И апостол Павел ни напомня, че всеки път, когато вкусваме Евхаристийния Хляб, ние възвестяваме смъртта на Господа (1 Кор. 11:26). Именно 10-та глава на Евангелие от Йоан, главата за добрия пастир, била древното пасхално четиво, когато всички се причастявали в храма. Но в Евангелието не се говори за това колко често трябва да се причастяваме. Изискванията за пост се появили едва през ІV-V в. Съвременната църковна практика се основава на църковното Предание.
Какво е Причастието? Награда за добро поведение, за това, че ти си постил или си се молил? Не. Причастието – това е Тялото, това е Кръвта на Господа, без които ти, ако погинеш, ще погинеш окончателно.
Св. Василий Велики, в едно от своите писма до една жена на име Кесария Патриция, отговаря: „Да се причастяваме всеки ден със светите Тяло и Кръв Христови е добро и полезно, тъй като Сам [Господ] ясно казва: „Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен“. Кой може да се съмнява, че да се причастяваш непрестанно с Живота не е нищо друго, освен да живееш многообразно?“ (тоест, да живееш с всички душевни и телесни сили и чувства). Така св. Василий Велики, на когото често приписваме много епитимии, отлъчващи от Причастие за грехове, много високо ценял достойното причастяване всеки ден.
Св. Йоан Златоуст също разрешавал честото причастяване, още повече на Пасха и през Светлата седмица. Той пише, че трябва непрестанно да прибягваме към Тайнството на Евхаристията, да се причастяваме с необходимата подготовка, и тогава ще можем да се наслаждаваме на това, което желаем. Защото истинската Пасха и истинският празник на душата – това е Христос, Който принася Себе Си в Жертва в Тайнството. Четиридесетницата, тоест Великият пост, е веднъж в годината, а Пасха – три пъти в седмицата, когато се причастяваш. А понякога и четири, и по-точно, толкова пъти, колкото пожелаем, защото Пасха не е пост, а Причастие. Подготовката не е в това да прочиташ три канона в седмицата или да говееш четиридесет дни, а в очистването на съвестта.
На благоразумния разбойник били необходими броени секунди на кръста, за да очисти своята съвест, да признае Месия в Лицето на Разпнатия и да влезе в небесното Царство. На някои е необходима година и повече, понякога и цял живот, както на св. Мария Египетска, за да се причастят с Пречистите Тяло и Кръв. Ако сърцето желае Причастието, то трябва да се причастяваме и на Велики Четвъртък, и на Велика Събота, и на Пасха. Достатъчна е само една изповед в навечерието, ако човек не е извършил грях, който трябва да изповядва.
„Кого да похвалим – казва св. Йоан Златоуст, – онези, които се причастяват веднъж в годината, онези, които често се причастяват, или онези, които рядко се причастяват? Не, ще похвалим тези, които пристъпват с чиста съвест, с чисто сърце, с безупречен живот“.
А потвърждение на това, че причастяването е възможно и през Светлата седмица, има във всички най-древни анафори. В молитвата преди причастие е казано: „Удостой ни с Твоята властна ръка да преподадем Пречистото Твое Тяло и Честна Кръв, а чрез нас и на всички хора“. Тези думи четем и на Пасхалната литургия на св. Йоан Златоуст, което свидетелства за общото причастяване на миряните. След причастяването свещеникът и народът благодарят на Бога за тази велика благодат, с която са се удостоили.
Проблемът за причастната дисциплина започнал да се дискутира едва през Средните векове. След падането на Константинопол през 1453 г. Гръцката църква преживяла сериозен упадък на богословското образование. От втората половина на ХVІІІ в. започва съживяването на духовния живот в Гърция.
Въпросът за това кога и колко често трябва да се причастяваме бил повдигнат от така наречените коливади, монаси от Атон. Те получили своето прозвище поради несъгласието си да извършват поменална служба с коливо в неделните дни. Днес, 250 години по-късно, когато първите коливади, каквито били Макарий Коринтски, Никодим Светогорец, Атанасий Парийски, станали прославени светии, това прозвище звучи много достойно. „Поменалната служба – казвали те – изопачава радостния характер на възкресния ден, в който християните трябва да се причастяват, а не да поменават починалите“. Спорът за коливото продължил повече от 60 години, много коливади претърпели жестоки гонения, някои били отстранени от Атон и лишени от свещенически сан. Но този спор дал началото на богословската дискусия на Атон. Коливадите били признати от всички за традиционалисти, а действията на техните противници изглеждали като опити да се приспособи Преданието на Църквата към нуждите на времето. Те например твърдели, че през Светлата седмица могат да се причастяват само свещенослужителите. Забележително е, че свети Йоан Кронщадски, също защитник на честото причастяване, пише, че свещеникът, който на Пасха и през Светлата седмица се причастява сам, а не причастява своите енориаши, е подобен на пастир, който пасе само себе си.
Не си струва да се позоваваме на някои гръцки часослови, където се казва, че християните трябва да се причастяват само три пъти в годината. Подобно предписание се разпространило и в Русия, и до началото на ХХ в. в нашата страна се причастявали рядко, главно през Великия пост, понякога на имения ден, но не повече от пет пъти в годината. Но даденото указание в Гърция било свързано с налаганите епитимии, а не със запрещението за често причастяване.
Ако искаме да се причастим през Светлата седмица, трябва да осъзнаваме, че достойното причастяване е свързано със състоянието на сърцето, а не на стомаха. Постът се явява подготовка, но не и условие, без което може да се възпрепятства причастяването. Главното е сърцето да бъде очистено. И тогава можем да се причастяваме и през Светлата седмица, като се стараем в навечерието на причастяването да не преяждаме и да се въздържаме от блажна храна поне един ден.
В днешно време на много болни се забранява изобщо да постят, а на хората, страдащи от диабет, се разрешава да ядат дори преди причастие, да не говорим за онези, на които е жизнено необходимо да приемат лекарства сутрин. Съществено условие за поста е животът в Христа. Когато човек иска да се причасти, нека знае, че колкото и да се подготвя, никога не е достоен за Причастие, но Господ желае и принася Себе Си в Жертва, за да стане човекът причастник на Божественото естество и да бъде спасен. I www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
