Избавление от липсата на любов



Какво е причастяването и защо ни е необходимо?

Изглежда всичко, което трябва да правят християните, е всеизвестно и е отдавна описано в Евангелието, от което тъй или иначе повечето от нас познават поне Христовата проповед на планината.

Но доста по-малко са онези, които знаят, че по време на Тайната вечеря Господ оставя на християните още едно много важно правило – да извършват тайнството Свето Причастие. Какво представлява това тайнство и защо християните не могат да си представят живота без него? Можем от названието да се досетим, че смисълът на тайнството Свето Причастие е в това, че християните стават причастни на нещо. Но на какво?

Ваксина против смърт

През периода на тоталитарния режим беше прието да се смята, че хората нямат душа, че съществува само тяло и някакви психически процеси, които протичат в него; че ако успеем докрай да разнищим тези процеси, то научният материализъм окончателно ще възтържествува. Но преобладаващото мнозинство от хората по света все пак са далеч от подобни теории и прекрасно знаят, че човек се състои не само от тяло, но и от дух, душа. Също и християните вярват, че ние можем да съществуваме само в съвкупността на тези компоненти, защото е невъзможно да наречем жив човек нито студения труп, нито отделилата се от тялото душа на покойника. За всички е очевидно, че смъртта ни лишава от цялост. А трагедията на смъртта още повече плаши хората, защото дълбоко в душата си всички ние усещаме ясно: създадени сме, за да не умираме никога. Защото ако смъртта беше заложена в нашата природа, мислите за предстоящото отминаване нямаше да ни гнетят и смъртта би била съвсем естествен край на нашия живот.

Но дори докато е жив, човек често се отделя от другите хора и от Бога с множество прегради, в основата на които е липсата на любов, нежеланието да общува със света. Може да се спори за това, дали е възможно приживе да се скрием от смъртта и ненавистта, можем просто да си затваряме очите за проблемите. Но е безполезно да се спори за това, какво ще стане с нас след смъртта: казват, че оттам никой не се е върнал. Християните вярват, че състоянието на човека след смъртта се определя от това, как е преминал земният му живот. Като разсъждава за възможното блаженство след смъртта, някой от мъдрите беше казал, че в рая не можем да влезем поотделно. С други думи, ако човек живее егоистично и същевременно се надява да разбере какво е любовта към Бога и към хората, то най-вероятно няма как да успее. Християните наричат спасение преодоляването на пропастта между човека и Бога, връщането на човека към онова състояние, за което е бил предназначен – към вечното щастие, което само любовта може да ни даде или както още се нарича – връщане към вечния живот. Доколкото Извор на живота е нашият Творец и никой друг, то човек може да се спаси само чрез приобщаване към този Извор, чрез съединение с Него. Ето това е причастяването – в това тайнство човек се съединява с Бога. Без това приемане на живот човек няма шансове за оздравяване от смъртта. Но как е възможно това?

Memento mori (помни смъртта)

Богослужението, по време на което се извършва тайнството Евхаристия, тайнството Свето Причастие, се нарича Света Божествена Литургия. Думата „Литургия” в превод от гръцки език означава „обществено, общо дело”, което ни показва, че това богослужение, за разлика от другите, може да се извършва от християните само съвместно, при това в единомислие и мир помежду им.

Смъртта и омразата разделят хората, грехът и времето ни убиват поотделно. Христос прави обратното: Той свързва хората, при това не механично, като в някаква казарма, а ги съединява в Своето Тяло – Църквата, където всеки си има своето място и е необходим. Църквата като събрание на християните всъщност е Тяло Христово.

Тялото не е случаен сбор от разединени членове, а тяхно органично единство. Християните получават това единство един с друг и с Бога именно чрез причастяването с Христа. Тайна е как става това; не е по силите на човешкия ум да разбере тази тайна. Затова логично причастяването се нарича тайнство.
Причастяването става възможно именно поради факта, че Творецът осезаемо влиза в сътворената от Него реалност, все едно художникът да влезе в картината, която самият той е нарисувал. Бог става човек, за да може човек да стане бог – тази мисъл се среща при много от светите отци на Църквата и най-точно изразява самата същност на християнството. Ако приемем, че Христос е само учител на морал, то християнството напълно губи смисъла си и се превръща в макар и възвишено, но безполезно за избавление от смъртта морализаторство. Т.е. за да бъдат за нас път към спасение не само думите, но и делата на Иисус от Назарет, необходимо е да признаем, че Христос е Богът, Който пострада и бе разпнат за нас.

Както по време на Тайната вечеря, когато Спасителят установява тайнството Свето Причастие, така и в наши дни във всички православни храмове приготвените по специален начин и осветени хляб и вино се благославят и се предлагат на Бога с молба Светият Дух да слезе върху тези свети дарове както и преди и да претвори хляба в Тяло Христово, а виното – в Негова Кръв. Именно под вида на този хляб и вино християните се причастяват към Тялото и Кръвта Христови. И това не са „термини”, не са някакви високопарни думи. Християните стават причастни на същото това Тяло, Което е разпнато на Кръста, към същата онази Кръв, Която пролива за нас Господ на Голгота. За нас, които сме плът и кръв, не съществува и не може да съществува друг начин изцяло реално да се съединим с Бога. Молитвата, добрите дела, изпълнението на заповедите, желанието да се усъвършенстваме в доброто – това е само пътят към причастяването, необходимо условие, но не и самоцел. Целта, смисълът на християнството е Самият Христос, причастността към Него.

Впрочем, неслучайно Христос извършва Тайната вечеря непосредствено преди кръстните страдания – едното и другото са много тясно свързани. Богослужението, при което се извършва Тайнството, съдържа в себе си не само спомен за земния живот на Христос, но и непосредствена връзка с Неговото разпятие. Християните вярват, че макар жертата на Голгота да е принесена веднъж завинаги, от нейните плодове се ползва всеки човек, който се причастява с Христа. Това не означава, че жертвата се повтаря, защото тя вече е извършена веднъж, Христос вече е разпнат. Но именно богослужението внася в земния план на нашето съществуване извънвремевост, вечност; то проектира Христовата жертва на Голгота върху всеки миг от нашето битие.

Важно е, че приобщаването на човека към Бога в тайнството Свето Причастие се извършва не в „индивидуален порядък”. В тайнството Свето Причастие всички християни се съединяват с Единия Христос. Следователно, те вече са свързани помежду си и дори са по-близки от братя и сестри. А освен това точно по този начин хората се обединяват с Небесната Църква, т.е. с всички починали християни, които вкусват плодовете на победата на Христос над смъртта.

По време на извършване на тайнството Свето Причастие земният живот като преграда между земята и небето напълно губи значение – такива граници не съществуват в Христос. Това е най-същностна духовна реалност, самата сърцевина на църковния живот. Всичко останало: молитвата, изпълнението на заповедите, добрите дела – са само път. Причастяването е резултат от пътя.

Право, а не задължение

От самото начало на историята на Църквата, когато християните още не са имали стройна богословска система, не са имали обществено признание, великолепни храмове и красиви иконостаси, още тогава тайнството Свето Причастие е било същото като днес; защото за да може то да се извърши, са необходими само две условия, освен хляба и виното.

Първото условие е необходимостта свещеникът да има апостолска приемственост, за да бъде изпълнен Христовият завет, с който Господ се обръща към Своите ученици: „това правете за Мой спомен” (Лк. 22:19). Христос не излиза на площада и не казва: всички, които Ме чувате, правете това … Той завещава това само на учениците и още от първите дни в Църквата се установява такъв ред: когато се събира християнската община, апостол или негов приемник, който е получил директно от апостола благодатта на свещенството, извършва Светата Литургия – богослужението, по време на което става причастяването. Тази приемственост се е запазила и до днес в Православната Църква: всеки епископ се ръкополага от вече съществуващи епископи. Така е от самото начало, от апостолски времена, от самите Христови апостоли.

Другото условие е, че трябва да има община, която да участва в богослужението и в причастяването. Преди време това участие в самото богослужение е било много по-съществено (например, членовете на общината сами донасяли хляба и виното). Сега общината се представлява главно от свещеника, клира и хора. Разбира се, добре е да се надяваме на възраждането на силните енории, но въпреки това самото тайнство изобщо не е ощетено, защото Христос е Този, който го извършва, а свещеникът е само свещено-служител, той само съ-служи на Бога. Господ Сам извършва тайнството, Той го е установил. По време на богослужението свещеникът не повтаря действията на Христос, не ги възпроизвежда като на кино, като историческо събитие. Всичко, което извършва Бог, съществува във вечността и всеки път при тайнството нашето обикновено време се съединява с вечността. Всъщност, това е „Царството Божие, дошло в сила”, по думите на Христос (Мк. 9:1).
В никакъв случай тайнството Свето Причастие не може и не бива да се приема магически, като „ваксина”, която предпазва детето от болести, като някакъв задължителен обряд или като угнетяващо и тежко „задължение” на християнина. Възможността да се причастяваме с Христос е велик и безценен дар и ако някой още не е готов да го приеме с благоговение, със страх Божи и с вяра, то по-добре да не бърза, а да изчака да се подготви по-добре. Апостол Павел пише: „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1Кор. 11: 27-30). Много е опасно да пристъпваме към Светото Причастие без необходимото разсъждение и без изпитване на съвестта – така може да се постигне не живот с Христос, а точно обратния резултат. Дори би било по-точно да кажем, че тези, които с чисто сърце се причастяват заради живота с Христос, получават от Господа този живот. А онези, които не особено се стремят към Христос, може би само Господ знае, какво по този начин могат да постигнат.

Има ли граници благодарността

Тайнството Свето Причастие се нарича също и Тайнство Евхаристия. „Евхаристия” на гръцки език означава „благодарение, благодарност”. Това показва, че извършването на тайнството предполага любовта на човека към Бога и благодарност за всички Божии дарове, дадени на човека и на първо място за това, че Господ ни подарява Себе Си изцяло. Естествено тази благодарност е немислима без причастяване със Светите Дарове – с Тялото и Кръвта Христови. Затова изразите тайнство Свето Причастие и Тайнство Евхаристия са почти винаги взаимозаменяеми.

Тайнството Свето Причастие има още няколко названия, които отразяват различни негови аспекти. Такова едно название, което е много разпространено, е Евхаристия, т.е. в превод от гръцки език „благодарение, благодарност”. Какво означава това? Християните вярват, че всичко в нашия живот е подарено на човек от Бога, всичко „наше” всъщност принадлежи на Бога. Затова, може би, най-важната проява на любовта на човека към Господа е благодарността, а не някакви материални жертви. В общуването между хората любовта често се смесва с много неща: с необходимостта от човек, от подкрепа, дори понякога от конкретни материални неща, например от грижа, издръжка. Разбира се, и заради тези неща се обичаме, но най-чистата проява на любов е благодарността. Благодарността е едно от най-безкористните и чисти човешки чувства.

По време на литургия свещеникът в олтара от името на цялата община тържествено чете молитва, в която искрено благодари на Бога за целия сътворен свят и за Божията грижата за него. И едва след това благодарене свещеникът се моли хлябът и виното да се претворят в Тяло и Кръв Христови. Така в смирение се изцелява грехопадението на човечеството – чрез благодарност и любов към Бога.

Може да възразите, че Бог е самодостатъчен и може да мине и без нашата възхвала. Но благодарността към Бога е необходима за самия човек, защото когато благодарим на Бога, това винаги е много повече от обикновени думи или принудителна проява на етикет, т.е. Бог е сторил някаква милост за теб и ти бъди така добър да Му благодариш. Напротив, всяка благодарствена дума, искрено изречена в молитва към Бога, сякаш пронизва цялото ни съществуване и променя нещо в най-съкровената глъбина на душите ни. Затова когато благодарим на Бога, всъщност по този начин ние извършваме благодеяние за себе си, а и на Небесата се радват за това (виж Лк. 15:10); защото Бог е Наш Отец, Той ни обича и това е естествено.

Характерно за безкористната Божия любов е това, че Бог много добре знае, че ние никак не можем да Му дадем нищо толкова голямо или съпоставимо с това, което Господ прави за нас. Така в Библията четем думите на цар Давид към Бога: „моите блага Тебе са непотребни” (Пс. 15:2). Господ иска от нас просто да бъдем себе си – такива, каквито Той ни е създал.

Първата стъпка към това да сме такива, каквито Бог иска да ни вижда, е да бъдем честни пред самите себе си. Начало на тази честност би могло да бъде поне това, човек да си признае, че все още ходи на Църква, не защото много силно обича Бога, а защото измолва Божията помощ за нещо. Ако си кажем честно поне това, то вероятно много неща в живота ни ще се променят.

„Естественото” чудо

На езика на Новия Завет (т.е. на гръцки език) думата Църква е „еклесия”, което означава „събрание”. С други думи, понятието „църква” изразява не някаква застинала административна структура, а постоянно действие – идването на хората при Бога, събирането им заедно за съвместен живот и спасение.

На практика обикновено християнството се разбира така: човек живее в ежедневието както всички, а в определен ден планира да отиде на Църква. Преди това той започва усилено да се въздържа от някакви неща, подготвя се, моли се, после се изповядва, сваля от плещите си товара на светския живот, приобщава се към възвишеното, излиза от църквата… и процесът започва от начало. Този християнски живот сякаш се разделя на две части: живот в храма и живот извън храма. Животът в църквата обикновено се приема за възвишен, затова се смята, че човек трябва да се подготви за него; а профанният, светският живот просто си го има, не можем да избягаме от него, както казват „животът си взима своето”.

Това е напълно погрешно. Светителят Теофан Затворник пише, че правилото за живота на християнина е следното: какъвто е човек по време на Тайнството, такъв трябва да е и в ежедневието. Разбира се, ако приложим тези думи към описаната по-горе идеология на „ходенето на църква”, направо ще се изплашим, защото това означава постоянно да живеем в някакво страшно психическо напрежение. А така поне има някаква динамика: напрягане – отпускане, подобно на някои спортни упражнения… Напрягаш се – правиш скок – почиваш, и така постоянно. Но в действителност християнският живот трябва да тече гладко. Това в никакъв случай не означава, че можем да подценим подготовката за участие в тайнството Свето Причастие. Напротив, необходимо е да възвисим живота си до него. Някои се опитват да постигнат това по дисциплинарен път – като се ограничават от определени храни, четат усилено молитви и т.н. Но по-важно е да подхождаме по друг начин, защото същината е друга: Христос ни дава дара на живота, който ние трябва да отнесем в света. Например, за участие в езически култ е била необходима някаква специална сакрална подготовка. А Христос сякаш всичко преобръща. Той не изисква някаква специална подготовка, само да имаме хляб и вино – елементарни, най-естествени неща, да ядем и да пием. Не се изисква да скачаме през огън, например, или да извършваме над себе си някакви изключителни „еднократни” ритуали. Необходимо е само да зажаднеем, да възжелаем Бога, а това е едно от най-естествените неща на света. Причастяването застава в реда на ежедневните дела, но не се свежда към тях, напротив, по този начин ежедневието се въздига до небето.

Добре е християните да се причастяват често. Църковните канони постановяват, че ако не се причастим поне веднъж в период от три седмици, то сами се отсичаме от Църквата. Светото Причастие е онзи насъщен хляб, който ни е жизнено необходим; То е онази жива вода, без която загиваме. Както казва Господ Иисус Христос: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан. 7:37).

Да отгледаме душата си като цвете

„Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:23-26).

Често се случва човек да иска да се причасти, но просто да не знае от къде да започне. Всъщност нещата са прости: при подготовката за Свето Причастие първото и най-важно условие е желанието да се причастим, копнежът по Бога, т.е. невъзможността да живеем без Христос; живото чувство за това, че при тайнството свето Причастие се съединяваме с Господа и пределното желание за това приобщаване. Това не е просто чувство, това е постоянно състояние на душата, когато тя се усеща непълноценна без Христа и само с Господа и в Господа намира успокоение, и радост, и мир, и смисъл на своето съществуване. Ако душата не изпитва нищо подобно или, както се случва по-често, ако изпитва такъв копнеж по Бога, но в слаба, почти изчезваща мяра,то първото и главно условие в подготовката за Свето Причастие ще бъде придобиването поне в някаква степен на това състояние на душата, на това желание. Точно за това е полезно въздържанието, молитвата, изпитването на съвестта и много други духовни усилия, от които човек е добре да избере това, което е най-подходящо за него. Необходимо е да „разбудим” душата си, за да се причастим не поради някакви странични причини или „по традиция”, а заради живото чувство на жадуване на Бога, – и да успеем да съхраним това чувство и след причастяването.

На второ място е изпитването на съвестта, примирението с Бога. В живота ни има неща, които са просто несъвместими с Евхаристията, с участието ни в това тайнство. Такива са, например, блудният живот, жестокото и равнодушно отношение към хората и други подобни грехове. Изпитването на съвестта се състои в това – в светлината на Евангелието ние не само да се покаем за това, което съзнаваме, че е несъвместимо с причастяването ни към Христа, но също и решително да се откажем от тези неща или поне да започнем да полагаме усилия, за да не водим двойнствен живот. А не да участваме в най-важното тайнство на Църквата и същевременно да живеем в грях. Именно за да изпитаме съвестта си и да се примирим с Бога, е прието да се изповядваме преди Свето Причастие.

И трето – примирението с хората. Не бива да пристъпваме към Чашата и да задържаме гняв към когото и да било. Разбира се, в живота има най-различни ситуации, над които ние понякога нямаме власт, но както пише апостол Павел: „ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” (Рим. 12:18). Т.е. от наша страна ние трябва да положим всички усилия, за да се помирим; а още по-добре е да не допускаме да се стига до положение, при което после да се налага да се примиряваме, а да се държим уравновесено и мирно с всички.

Изобщо човек по съвест може да прецени, дали е редно да се причасти. Има тънкости, които ни подсказва свещеникът, при който се изповядваме, но всъщност всичко се определя от едно единствено нещо: дали човек иска да бъде с Христос, дали иска да живее така, както Христос ни заповядва. Ако човек има такова желание поне в малка степен, значи е достоен, а ако няма такова желание, тогава не е ясно защо му е изобщо да се причастява.

Някои предпазливо казват, че човек никога не е достоен, но това изобщо не означава, че той никога не може да се причасти и да бъде с Бога. Господ не дели хората на достойни и недостойни. Той свободно влиза в дома на митаря Закхей и яде и разговаря с грешници, митари и блудници, въпреки че фарисеите Го упрекват, че грешниците „не са достойни” за това. Ето защо, ако човек наистина се старае да живее по християнски, той е достоен да се причасти към Христа; ако не се стреми към християнски живот, то не е достоен. Заключението за усилията на човека в пътя на християнския живот трябва да направи свещеникът по време на изповед и да благослови (или да не благослови) човека да се причасти в някакво близко време.

Разбира се, хората, които не са членове на Църквата, т.е. тези, които не са кръстени, не могат да се причастяват. Светото Кръщение е тайнството, чрез което влизаме в Църквата, а това ни е необходимо, за да можем да се причастяваме. Ако не се причастяваме, кръщението за нас е почти като билет за влак, от който сме слезли на някоя малка гаричка, – да, още можем да настигнем влака и да се качим обратно на мястото си – добре е, че поне имаме билет. Но все пак, по-добре да побързаме, докато влакът се движи…

В Църквата съществуват дисциплинарни изисквания относно подготовката за Свето Причастие: пост, посещаване на служби, четене на молитви (т.нар. „Правило преди Свето Причастие” – има го във всяка църковна книжарница) и на определени канони. Но това са само църковни правила, а не църковни догмати и те не са абсолютни. Най-важно е душата вътрешно да е настроена към Тайнството, да бъде „на един дух” с Тайнството (дори и това съответствие да е несъвършено и непълно или на този етап да е само във вид на желание). Определената, традиционно оформила се църковна дисциплина всъщност цели да помогне за това.

Но доколкото хората са различни, то и дисциплинарната подготовка за всеки трябва да е индивидуална. Всеки си има своя мяра: една е за слепия старец, друга е за малкото дете (което ако няма 7 години, например, не е необходимо да се изповядва) и съвсем различна – за здравия млад човек. Свещеникът може да даде съвет във връзка с това по време на изповед. Това, което предлага Църквата, не е буквално задължение, а някаква средна мярка, която се е оформила традиционно, исторически. Трябва да гледаме на нещата в цялост: ако ни е необходимо преди Свето Причастие да се помолим по-съсредоточено, да си определим някакъв пост – то и обличаме тази потребност в правило: който може, го спазва цялото, който може – прави повече, а който не може – по-малко, без всякакво смущение. На първо място е вътрешното ни съзряване, израстването на душата – заради него се полагат всички външни усилия, а не за да изчитаме определените молитви до последната буква. Изобщо всички външни форми в Църквата е добре да се одушевяват и изпълват с вътрешен молитвен смисъл, защото иначе тайнствата и Църквата ще се превърнат в мъчителна и тежка формалност и живото общуване с Бога ще бъде подменено с външни правила.

Завръщане у дома

„А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Йоан. 6:53-56).

Но какво става с човек, след като се причасти към Христа? Необходимо ли е, можем ли да очакваме някакви забележими мигновени последствия?
С всеки човек е различно и разбира се, това е много лично, даже интимно. Но обикновено, ако човек добросъвестно се подготвя, т.е. не само „изчита” молитвите, но и желае срещата с Христос, то, разбира се, Господ ще му даде да почувства, че тази среща се е случила. А това вече няма как да се обясни с думи…

Но може човек абсолютно нищо да не усети – вероятно точно, защото той специално е искал да почувства нещо по-особено. Сякаш Господ му казва: „Ти искаше не само срещата с Мен, но и някакви особени религиозни преживявания. Не е необходимо, това е излишно”. Така че не бива да очакваме екстаз или някакво „възнасяне духом”; по-добре да мислим повече, как да не пропилеем този дар, който вече сме получили.

Но тогава какво всъщност става с човек в момента на причастяването и след това? Господ ни казва в Евангелието: „…без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан 15:5). Какво означава това? Да копаем или да вършим някакъв друг физически труд ние можем, разбира се. Но не можем да изпълняваме заповедите на Христос без Него Самия.

Сътворчеството между Бога и човека става така: ние приемаме в себе си Христа и заедно с Него започваме да изпълняваме Божията воля, да живеем Господните заповеди. Заедно с Господа ние започваме да изграждаме в себе си смирение, любов, милосърдие и ставаме живи в пълния смисъл на думата.

Причастяването освен това е единственото истинско възпитателно средство. Когато християнинът чувства, че Бог се отдалечава от него, това е все едно да загуби най-близкия човек; или както при двама влюбени единият да губи другия. Това е трагедия. В този момент просто нищо друго не съществува, всички мисли са насочени към това, как да си върне загубената любов. И тук е така: ако общението с Бога се прекъсва, човек само търси как да върне Господа в сърцето си. В този случай Църквата препоръчва аскетически начини: пост, молитва, размисъл върху Свещеното Писание. Суровите подвизи на монасите-отшелници са били такива, именно защото тяхната мярка на богообщение е била толкова висока, че и най-малкото отдръпване на Бога от сърцето ги е принуждавало да принасят най-дълбоко покаяние.

А на нашето ниво най-доброто средство да се завърнем у дома, при любящия Отец е, разбира се, на първо време не само почтения и честен живот, но също и деятелната нравственост според Евангелието. И като резултат ще е причастяването към Христос.

А това всъщност са най-простите и най-прекрасни неща. | Foma.ru

 

Превод: Евгения Николчева

 

 

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...