Не бъркайте изповедта с психотерапията
За всеки проблем има решение. И трябва да помним, че това решение може да не е приятно, но да е полезно за нас; защото далеч не всичко, което е лесно и приятно, може да разреши проблема ни. Ние обаче искаме само лесни решения. “Нека Господ реши този проблем, и всичко ще стане така, както аз го искам!” – това си повтаряме.
Веднъж един ученик ми писа: “Трябва да науча двеста думи на чужд език и след това да съставя по едно изречение с всяка от тях. Кажи какво да правя! Посъветвай ме нещо!”. Аз отговорих: “Учи думите отново и отново. Това е съветът ми. Упражнявай се, докато не се умориш. Но и не се претоварвай. Продължавай напред, и в момента, в който започнеш да се изморяваш, ще се появи резултатът. Ще знаеш, че ученето е било плодотворно. Да, това е трудно, но за теб, бъдещия абитуриент, няма друг път”.
Трудът е полезен за душата, но е неприятен, защото сме свикнали да се отпускаме. Наслаждаваме се само на неща, които ни отпускат. Приятно е да си почиваш, седнал пред телевизора. Но да работим пет часа или да шетаме из къщи – това бързо ни изморява. Затова казвам, че понякога решението, което предлага Бог, не ни харесва. То е неприятно, трудно, дори болезнено. А ние искаме да получаваме от Бога само подаръци. “Какъв подарък ми е приготвил Бог този път?”… Но нали всичко, което ни изпраща Бог, е подарък…
Всичко, което Бог дарява по молитвите ни, е за наше добро. Ако плачем, няма страшно – добре правим. Имаме право да плачем. Затова пък след месец, след година или повече време, ще си спомним как сме плакали преди и ще си кажем: “Нищо. Тогава плачех, защото не можех да се смиря. Бях упорит. А всъщност онова, което преживях, беше за мое добро и ми помогна. Благодарение на него душата ми се изцери. Избавих се от някаква страст, научих нещо. Бог ме “отърси” от моите проблеми. Това, което се случи, беше за добро, въпреки че в онзи момент ме болеше и плаках.”
Хубаво го е казал Айнщайн: “Не можем да разрешим проблемите като използваме същия начин на мислене, който сме използвали, когато сме ги създавали”. Тези думи много ми харесват. Оплитаме се в собствените си мисли, но не можем да намерим решения, защото проблемите са се формирали в нас. Следователно, решенията трябва да дойдат отвън. Откъде? От Христос. Ще ни помогне Христовият ум, християнският ум; умът на някой приятел, който в определен момент може да бъде по-находчив от нас или да реагира по-бързо.
Понякога се опитваме да се справим самостоятелно с някакви затруднения, но не ни се получава. Такъв е случаят с едно момиче, за което бях разказвал – тя седем месеца не взимаше предписаните й лекарства, и през цялото това време аз не отговарях на писмата й, защото в противен случай диалогът ни щеше да е безкраен и безсмислен: “Здравейте, отче! Не искам да Ви безпокоя…” – и два часа в същия дух. Затова реших да почакам с отговора. А тя все пишеше и пишеше. “Отче, не взимам лекарствата си… Мисля, че така и така…”. И накрая получих от нея писмо със следните думи: “Мисля, че има само два варианта: или да се разделя с този човек, или да се самоубия.” Напълно естествено умозаключение за човек, който се е оплел в собствените си мисли и не може да намери изход от ситуацията.
Дадох този пример във връзка с това, че понякога е нужно да се изправим на крака (било то и против волята си) и да отидем при духовник с думите: “Моля Ви, отче, кажете ми нещо, помогнете ми!”. Или при някого другиго, при приятел-християнин. Да отидем и да попитаме: “Как ти се струва – нормални ли са тези неща, или съм просто изгубил ума си и не мога да намеря правилно решение?”.
Отидете при духовния си отец, за да ви прочете разрешителна молитва, но не за безкрайни разговори. Когато станах свещеник и започнах да изповядвам (след като архиепископът ни прочете специална молитва), един игумен от манастира в Оропос ми каза: “Сега трябва да си много внимателен с жените – да не полудееш от тях”. Тогава му отговорих, че това е прекалено. Защо дава такива съвети на свещеник, който е получил благословия да изповядва? “Малко прекалява този игумен”, помислих си тогава. А сега си казвам: “Пресвета Богородице, пази го жив и здрав!”. Игуменът знаеше какво говори – та нали той самият бе минал през това. Затова съветваше и мен да съм внимателен към жените по време на изповед.
Често хората отиват при свещеник или при някого другиго не за да се изповядат, а за да поговорят. Нека не бъркаме едното с другото. Духовникът ни изповядва, но изповедта се извършва не с цел да обсъдим подробно със свещеника целия си живот. Ще го кажа по друг начин. Психотерапевтът или психологът разговаря с теб четиридесет и пет минути. След това ти вадиш от джоба си петдесет евро и му ги даваш. Изповедта е нещо друго. Свещеникът изповядва, изслушва греховете ни, но ако трябваше да говори с всекиго по един час, за един ден щяха да могат да се изповядат само двама-трима – повече от това не може да се издържи. Но пред аналоя стоят не двама или трима, а много изповедници, като всеки се нуждае от време. Всеки. При това някои имат нужда не от свещеник, а просто от човек, пред когото да излеят душата си. И те спокойно могат да направят това в топлата компания на приятели, или един приятел, на гости у близки хора; да се разкрият, да си поговорят сърдечно… Тези от нас, които го правят, успяват да намерят утеха и да решат проблемите си. Един човек ми каза така: “Отче, много се радвам, че имам такива забележителни приятели! Когато ми е трудно и изгубя разсъдъка си, разказвам на тях за проблемите си и заедно намираме изход”.
Но тук трябва да кажа още нещо. Другият човек няма да ти предостави готово решение. Не трябва да изискваме това нито от духовника, нито от приятелите си. Решението всеки взима сам, сам намира изход от проблемите си. Много е лесно да стовариш отговорността върху другиго. Ние сме свикнали да правим това. “Отче, какво да правя? Да се омъжа ли за него или не?” Да предположим, че аз кажа “Омъжи се!”, а след известно време този човек се разболее, открият му душевно разстройство, първо, второ, трето; тогава ще чуя от теб: “Ето, казахте ми да се омъжа за него и аз го направих!”. Всяка трудност ще ти напомня за мен.
Затова отговорността за постъпките ни трябва да бъде изцяло наша. Това е много важно. Господ е дошъл на този свят, за да ни научи да стоим твърдо на краката си. Трябва да молим свещеника за опрощаване на греховете и просветление по неговите молитви, за да се проясни нашата картина на света. Когато от очите ни падне една пелена, ние започваме да виждаме живота по-ясно и можем да вземем правилно решение.
“Искам да направя това и това”. Не съм аз този, който ще ти каже какво да правиш. Защото така се възпитава не зрял християнин, а боледуващ човек, който постоянно ще върви след мен и ще моли: “Отче, кажи ми как да постъпя? Каква кола да си купя? Тойота или фиат? Ето, реших да си купя фиат. Но какъв цвят – сребрист или бял?”… Известни са ми случаи, когато хората постоянно настояват другите да вземат решения вместо тях. Това може да стане само в манастир, където монасите са заедно двадесет и четири часа в денонощието. Те живеят заедно, хранят се заедно – съдбите им вече са тясно преплетени. А в светския живот не е възможно човекът постоянно да ходи при духовника с проблемите си и последният да ги разрешава. Трябва да се учим да молим Бога за просветление. | pravamir.ru
Превод: Павла Сивова
