Преображение Господне. Адът не е приготвен за човека

Може би една от най-големите тайни, които стоят пред човека, е как е възможно ние да знаем нещо за Бога. Щом Бог е Творец на света, то Той е отвъд предела на познанието и Неговата същност е непостижима. От друга страна, ние все пак знаем нещо за Бога – обръщаме се към Него, Той ни се разкрива. Как е възможна тази среща?

Като се „крием” от Божията слава

Католическото богословие твърди, че на Таворската планина Бог се явява в тварна светлина; че Неговото Преображение е тварно явление, подобно на светлината от осветително тяло или звезда.

Православното богословие изповядва различаване в Бога на непостижимата божествена същност или природа – от една страна, и от друга страна – Божествените енергии, които човек може да познае и възприеме. Именно предвечните, нетварните Божествени енергии, точно тази светлина виждат апостолите на Таворската планина. Когато Христос се преобразява пред тях всъщност не Той се променя, а се променя тяхното възприятие за Него. И точно затова на Тавор не се качват всички апостоли, а само тримата, които са най-подготвени. Въпреки че и на тях им е трудно: на иконата на Преображение Господне виждаме, че те буквално закриват лицата си от това сияние на предвечната Божествена слава.

Светлината и мракът на Божеството

На иконата на Преображение, както и на иконите на Възнесение и Възкресение, виждаме, че цветовете колкото са по-близо до Христос, стават толкова по-тъмни – чак до синкаво-черни тонове. Защо православните византийски и древноруски иконописци се разминават с евангелския текст? В Евангелието пише, че при Преображението на Господа дрехите Му стават бели като сняг и Той е засенен от облак. Това очевидно са светли, искрящи тонове.

Догматиката ни дава отговор на това недоумение. Тъмните тонове около Христос символизират непостижимостта на Неговата Божествена същност. Както пише свети Григорий Богослов: „Ние знаем, че Бог съществува. Но ние не знаем какво представлява Той”.

От Адам до Палама

Бог напуска Своята скритост и непостижимост и открива Себе Си в Своите Божествени енергии – в Своята слава. Тази слава вижда Моисей на Синайската планина – той вижда Бога „изотзад” (Изх. 33:23). Моисей не вижда същността на Бога, а Неговата светлина. Моисеевото лице сияе с тази светлина, когато той слиза при народа. Той закрива лицето си с покривало, защото тази светлина заслепява израилтяните, които вървят през пустинята към Обетованата земя.

Преподобни Серафим Саровски разказва на Мотовилов, че същата тази светлина усеща със сърцето си Адам в Райската градина.

Когато става дума за Божествената светлина, винаги си спомняме за св. Григорий Палама – дивен светия, който отдава живота си за това да разкрие и изясни тези истини. Добре е да се отнесем към неговите проповеди за Преображение Господне и към прочутите „Триади в защита на свещенобезмълвстващите”, в които той отстоява убеждението за различаване в Бога на Неговата недостижима същност и на енергиите, благодарение на които човек може да се приобщи към Божията слава. Но трябва да помним и това, че св. Григорий Палама не просто теоретизира – самият той има опита на общението с Бога. Той придобива този опит на Света гора и го защитава в своето богословие.

Опитът на срещата

Много е важно това, че ние откриваме този опит на богообщението, на непрестанната сърдечна молитва, на съзерцаването на нетварната Божествена светлина в съчиненията на ранните отци, в свидетелствата на мъчениците, съзерцавали Възкръсналия Христос; с други думи, в подвига на много светци: като започнем от първомъченик и архидякон Стефан (той вижда Христос да стои отдясно на Бог Отец и говори за това на юдеите, които го убиват с камъни (Деян. 7:55-60) и завършим с преподобния Симеон Нови Богослов и късновизантийските отци.

Църквата предава този опит и в наши дни. За това разбираме от прочутата беседа на преподобния Серафим Саровски с Мотовилов „За целта на християнския живот”. За този опит четем в писмата на свети Теофан Затворник и на оптинските старци, в жизнеописанията на изповедниците и новомъчениците. Сред последните канонизирани подвижници са свети Силуан Атонски и свети Симеон Псково-Печерски. Ще припомня, че отец Симеон е бил наставник на архимандрит Йоан (Крестянкин) и на други псково-печерски старци.

Човек и вечност

В деня на Преображение Господне Църквата ни приобщава именно към този опит на личната среща с Бога, а не на някакви философски теории. При тази среща с Бога се оказва, че Господ е много по-близо до нас, отколкото можем да си представим. Преди всичко самото битие на тварния свят е дадено от Бога. На целия свят, в това число на нас, в това число на бесовете, които са отпаднали ангели – Господ дава битие; а това само по себе си вече е действие на Неговите нетварни енергии. За това пише преподобният Йоан Лествичник в своята „Лествица”.

Нещо повече, Бог дава на човека и на ангелите не само битие във времето, но и вечност – приснобитие, с каквото тварния свят не е надарен. Вселената няма да влезе във вечността в това състояние, в което се намира сега. А човекът ще влезе.
И накрая, Бог призовава човека към вечно блаженство в богообщение. За това пишат светии като Максим Изповедник и  Йоан Дамаскин.

Да се уподобим на Бога в доброто

Влизането във вечното блаженство започва още тук – във времето. Но как е възможно това за хора като нас – отдалечени от аскезата и от задълбочената молитва? Отговор на този въпрос намираме в 25-ата глава на Евангелието според Матей, където четем, че разстоянието между нас и Бога е толкова голямо, колкото разстоянието между нас и най-близкия човек, който има нужда от нас. Самият Христос казва, че ако подадеш чаша вода на някого, всъщност си я дал на Него и ако дадеш дреха – дал си я на Господа.

Христос ни нарича Свои братя и сестри. Ние сме се сродили с Бога. С въчеловечаването Словото Божие възприема и всички връзки на родството, които свързват цялото човечество в Адам и Ева. И точно затова всичко, което правим за другия, всъщност го правим за Самия Бог.

Излиза, че човекът е призван да се уподоби на Бога в доброто – в морала, в изпълнението на заповедите. По този начин за човек става възможно благодатното общение с Бога, единението с Божествените нетварни енергии.

Адът не е приготвен за човека

Сега вече стават ясни думите на Христос, че тези, които са положили грижи за някого, които са разделили нещо със своя ближен, са призвани да влязат в Царството Божие, приготвено за тях от Небесния Отец от създание мира (Мат. 25:34).
Всички сме призвани към Царството Небесно. Ако не се намираме там, значи сме злоупотребили със свободата си и сме се обърнали против Бога, затворили сме се в егоизма си, не сме се научили да обичаме. В Евангелието според Матей четем, че така ние се уподобяваме на бесовете и се оказваме в огъня, приготвен за сатаната и за неговите ангели. Този огън не е приготвен за човека. Човек няма какво да прави там – това е нечовешко място.

Очевидно е, че този огън не е физически или материален. Това не са „въглените”, за които понякога говорят нашите опоненти – атеисти; това всъщност са мъките на съвестта за това, че човек би искал да общува с Бога, но той няма за какво да общува с Него, не е научил езика на общуването с Бога – езика на любовта. Затова той се оказва заключен отвътре в своята болезнена вътрешна празнота – свят, в който няма място нито за Бога, нито за ближния.

Това състояние е много добре представено от писателката Джоан Роулинг в последната книга за Хари Потър, в главата „Кингс Крос”, в която Хари среща късче от душата на Волдемор след неговата смърт…

Осмият ден

Спасението не е в някакви отвъдни висини, то не е безкрайно отдалечено. То всъщност е много близо до нас. По този въпрос свети Фотий, патриарх Цариградски, казва така: „В човека аз виждам тайната на богословието”. Господ и Бог наш Иисус Христос се намира от нас на разстояние една протегната ръка. Когато изминава пътя до своя ближен, човек очиства сърцето си и започва да вижда Бога с него. Човек започва да възприема Божието невидимо присъствие в своята душа и в целия си живот.

А ако направим следващата стъпка, ще отидем при Христос в храма и ще се съединим с Него в светата Евхаристия; и тогава ще разберем, че чрез това тайнство още в земния живот ние започваме да живеем живота на Царството Божие, ние влизаме в Осмия ден.

За това пише свети Григорий Палама: Божествената светлина, която се съзерцава при Преображение Господне, е светлината на Осмия ден. Литургията, Евхаристията се нарича Тайнство на Осмия ден.

Чудото на Евхаристията

Съвременният православен богослов, ученик на протойерей Георги Флоровски – Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас) пише, че Евхаристията е жива икона на Царството Божие, в която епископът е образ на Христос, свещениците са образи на апостолите, дяконите – на ангелите, а миряните представляват Божия народ, онова царствено свещенство, в което всички сме посветени чрез тайнството миропомазване.

Веднъж възведени в това царствено свещенство, ние заедно с цялата Църква, оглавявана от епископа или в негово физическо отсъствие, но невидимо присъствие във възглавяваната от него община, свещенодействаме в неизразимото чудо на тайнството Евхаристия. По канона на Православната църква е невъзможно да се служи Евхаристия само от свещеник, без миряни. Разбира се, хорът пее от името на народа. Защото само там, където са събрани двама или трима в името на Христос, там е Той посред тях (Мат. 18:20).

Подновяване на Завета

При това предстоене пред Бога, при това свещенодействие ние подновяваме нашия Завет с Христос, според Господните думи: „Това е Моята кръв на новия завет” (Мат. 26:28), „това е Моето тяло, за вас преломявано” (1 Кор. 11:24).
На Тайната вечеря ние се срещаме с Бога и научаваме нещо за Него – не само поради нашите вътрешни усилия, поради нашите отправени към Него молитви, но се единяваме с Господа чрез Неговата непостижима слава, която невидимо ни изпълва; и това го усещаме със сърцата си – ние осъзнаваме, че тук и сега започва нашият нов живот. Тук и сега нашите опити да изпълняваме Божиите заповеди, нашите грижи за ближния ни правят причастници на Божеството, въпреки цялата ни немощ. Тук и сега не просто чуваме за Преображение Господне, но и сами се преобразяваме, съчетаваме се с Христос и, доколкото позволява нашата природа, заедно с апостолите славим Божията, неизразима с човешки думи, любов и милост към нас.

По този път към Христос, Който бе разпнат за нас на Голгота и Който възкръсна, ние започваме да разбираме, че това не е просто дошло до нас древно благовестие, а е настояще, разтворено в бъдещето. На нас, християните, ни е дадена възможност да влезем в радостта на общението с Христос и така още в земния живот да бъдем наследници на вечния живот и на Царството Божие. | www.pravmir.ru

 

 

Превод: Евгения Николчева