Отново за истинското и неистинското покаяние
Покаянието – тук не говоря за църковното тайнство Покаяние – се смята за нещо изключително „цивилизовано” – изключително с това, че поставя „цивилизования”, „образован”, „въцърковен” човек едно стъпало по-високо от другите, „необразованите” и „невъцърковени”. Но ние сме склонни да забравяме, че гордостта ни пречи не само да осъзнаем своето родство с всички хора, Божии създания, но и да се вгледаме в своята вътрешност и да погледнем в лицето Христос, донесъл ни една толкова голяма и плашеща новост.
Мили девойки със забрадки и юноши на „печалния образ” с едва набола или вече достатъчно гъста брада пишат дълги списъци с грехове, а след това с наведена глава стоят на многочасова опашка на изповед при свещеника.
„Дълго мислех да пиша ли „тайноядене”или да не пиша, но когато реших и написах, и се покаях пред отеца– сякаш камък ми падна от сърцето, полетях като на криле! Следващия път след изповедта непременно ще се причастя, този път не успях да го направя!” – радостно разказва девойката със стегнато завързана забрадка на своя млад, брадат като приятелите на Че Гевара, спътник. Той кима, изразявайки с целия си вид, че в неговия духовен живот, започнал година и половина преди този на девойката, това вече е отминал етап, и той продължава да се изкачва по стъпалата на „Лествица”-та.
В Гана има едно племе ашанти, в което покаянието е чест ритуал. Всяка жена трябва редовно да се кае в капището на местните божества за това, че е виновна в магьосничество, като вещица. Не, не се плашете – никой не я изгаря, защото всички разбират: „вещерството” на жената е неволно, несъзнателно. Тя не може да живее, без неволно да врачува, дори ако сама не знае това! Какво да прави? Изходът е намерен. Трябва да се покае пред идолите, гръмко обвинявайки себе си във всичко – колкото повече неща наговориш против себе си, толкова по-големи шансове имаш за прощаване и очистване. Хората, стоящи наоколо, никога няма да те осъдят – те ще повторят същото на глас за себе си (след половин час, който си отделил за покаяние) и всички с радост, като на криле, ще излетят от капището и ще се завъртят в танц – очистването е станало, всички са полетели на криле.
Редовното самообвиняване – това е традиционен ритуал у някои африкански племена и всички се отнасят сериозно към него. Какво значение има, че ти не смяташ себе си за „неволна магьосница”? Всички се каят, кай се и ти, иначе племето няма да те приеме. Ще живееш сама. А какво е „сам” за архаичните култури? Това е синоним на смъртта. По-добре да летиш на криле и да танцуваш, да наричаш себе си вещица като всички, както майката и бабата, както сестрата, лелята, снахата, зълвата и съседката – нали за това не наказват, а за „непреминаването” през ритуала ще те гледат накриво. И то в най-добрия случай.
Самото изброяване на прегрешенията в подобни ритуали, разпространени в Африка и, в известна степен, описани сред северноамериканските индианци, се оказва очистващо. Виновността или невинността на човека стои извън скобите, тя дори не се разглежда. Най-главното е да обвиниш себе си подробно и във всичко възможно, и тогава ще падне камък от сърцето ти и ще полетиш на криле, и съседите ще кимат с глава: „Ти живееш правилно, според нашите обичаи!”
Вместо двойни листове от ученическа тетрадка, представителите на тези етнически групи използват своята памет. Списъка на прегрешенията научават наизуст, като добър урок. Нали при такъв важен ритуал в никакъв случай не бива да забравяме дори и малкото (неизвършено от теб, но задължително да произнасяне на глас) прегрешение от списъка!
Откъде е този страх у християните? Откъде е това суеверие?
„Който се бои от боговете, той се бои от всичко: от земята, морето, въздуха, небето, тъмнината, светлината, предзнаменованията, мълчанието, съня. Суеверието… не утихва със съня, не позволява на душата облекчено да въздъхне и да си отпочине, отърсвайки от себе си тягостните, мрачни мисли за божеството. Напротив, населявайки съня на суеверните, като жилище на нечестиви, с ужасни призраци и зрелища на адски мъчения, то терзае нещастната душа, чрез съновиденията я лишава от сън, така че тя сама изтезава и мъчи себе си, подчинявайки се на неговите чудовищни и нелепи разпореждания. Но и след като се събуди, суеверният не се освобождава от всичко това, не се разсмива, радвайки се, че всички негови страхове са се оказали напразни: обратно, спасявайки се от призрачната, и всъщност безобидна, измама, той мами себе си вече наяве и истински, треперейки от страх и харчейки пари по бедни прорицатели”.
Това не го е писал християнин. Писал го е Плутарх. И това е описание на максималното развитие на този ужас, който допуска в душата си човекът, непознаващ Живия Бог. Той на всяка цена търси избавители, „силни старци”, „молитвени старици”, чудотворни мощи и икони, „умивания в извори” – защото словесното озвучаване на греховния списък вече не го удовлетворява.
„И при най-малката неприятност той изпада в отчаяние, задълбочавайки скръбта си с още по-тежки, непоносими преживявания, терзаейки се от страх и ужас, боязън и подозрение, обливайки се със сълзи и ридаейки”, че „боговете ще го накажат и преследват, и всички тези наказания, както той подозира, са напълно заслужени”. Аз съм грешник, грешник с унило лице и дълъг списък с грехове, и къде е този силен духовник, който ще го изслуша в продължение на цели два часа, без да ме прекъсва, а след това редовно ще слуша този списък? И за това, че аз съм прегрешил и съм нарушил поста, наказанието е неизбежно:
„Суеверните смятат, че на всеки, който изяде цаца или селда, Сирийската богиня ще изяде пищялите, ще покрие тялото му с язви, ще изсуши черния му дроб”.
Така разсъждавали суеверните и вярващите хора, в съседство с които живеели ранните християни. Но нали самите тези хора еднозначно смятали светоусещането на християните за напълно чуждо на своето. И в това самите християни били единодушни с тях.
„Суеверният смята всяка болест или парична загуба, смърт на деца, поражения и неуспехи на държавното поприще за наказание свише и ги приписва на гнева на боговете. Затова той не смее да търси помощ от някого или да се измъква от бедата сам, да приема лечение и да се бори с болестта, за да не изглежда, че се противи на божеството, отхвърляйки неговото наказание. И този болен не допуска в дома си лекаря, скърбящият затваря вратата пред философа, който му носи съвет и утеха. „Позволи ми – казва той – да понеса наказанието, аз, нечестивецът, над когото тегне проклятие, който е омразен и на боговете, и на демоните” (Плутарх).
Наистина, няма нищо ново под слънцето. Само Христос е наистина нов.
„О, нови чудеса! О, благост! О, неизказано търпение! Защото доброволно се затваря под земята Този, Който живее във висините…” – се пее за Христос в канона на Велика събота. Неговите чудеса, Неговата благост, Неговата новост, Неговият живот – не са заработени от нас, а просто подарени. Просто и без укори.
И минавайки край Неговите разтворени на Кръста обятия, ние рискуваме да станем атеисти или да направим такива своите близки, които с удивление и тъга следят вашия църковен опит.
„Други, спасявайки се от суеверието, изпадат в упорито, неизлечимо безбожие, прескачайки намиращото се по средата между двете благочестие” (Плутарх, „За суеверието”).
Но нима нищо не се е променило и страхът пред неведомата сила на неведомото божество е толкова силен в душите, че засенчва Христос – Разпнатия за нас Христос, Който търси беседа с нас, общуване с нас, Който е готов да изтрие искрената сълза, а не да слуша списъци, заучени наизуст? Който търси нас, за да ни даде Себе Си в Евхаристията? I www.pravmir.ru
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Татяна Филева
