Пет отрицателни резултата от Великия пост
Да промениш самия себе си, да се преобразиш вътрешно, да живееш според Евангелието – това е същността на християнската работа. Стяжението на Светия Дух, ни учи преподобният Серафим Саровски, е главна цел в живота на християнина. Под стяжение на Светия Дух се разбира единението ни с Бога, следователно ни е необходимо да се уподобим на Богочовека Христос, при Когото съществува истинско единство между божественото и човешкото.
За достигане на тези висини Църквата предлага най-различни средства, изпитани от векове. Но при неправилно разбиране на същността, те от средства се превръщат в самоцел. В края на Великия пост, вглеждайки се в себе си, можем да разберем дали нашето неумение и нежелание да разграничим целите от средствата са станали една от причините за липсата на каквото и да е вътрешно преобразяване…
Не е нужно да започваме преобразяването си с отказ от месо
Повечето от нас смятат, че постят, щом не ядат месо и мляко. Ето ви конкретен пример как второстепенното е станало главно и средството е подменило целта.
Ние сме християни, а не вегетарианци или вегани. Ние трябва да помним, че постът е духовна работа: “Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.” (Еф. 6:12).
Ние не твърдим, че месото е духовно непълноценно в сравнение с копъра и щом го ядем, нашата праведност намалява. Такива възгледи съществуват но нямат християнски произход (манихейски, гностически или източни). „Храната не ни приближава към Бога, защото, нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим“ (1 Кор. 8:8). Свети Йоан Златоуст обяснява замяната на месото с риба с това, че тя просто е по-евтина, а не с някакво по-висше духовно състояние на рибешката плът.
Хранителният пост е един от елементите за тренировка на духа и волята. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор. 6:12), ни съветва свети апостол Павел. Само по себе си ограничаването от храна, без всичко останало, няма никаква сила и никакъв смисъл. Без духовен живот постът се превръща в безсмислено и безпощадно занимание.
Ако не живеем пълноценен църковен живот, не се каем за греховете си, не се причастяваме със Светото Тяло и Кръв Христови, не си поставяме цели за вътрешно преобразяване според Евангелието, то постът за нас е даже вреден. В най-добрия случай постещият по този начин ще е гладен и зъл. В най-лошия ще мисли себе си за пълноценно практикуващ християнин и гордостта му ще надмине по височина Вавилонската кула. По-добре за него би било тихичко да си похапва кюфтенца, отколкото да се превърне в поредния фарисей.
Нужно е да започнем с истинска промяна на живота си, а не с отказ от месо. След вътрешното ще дойде и външното. Обратното е ненужно и вредно.
Проблемът е злободневен, защото повечето от нас възприемат християнството като „религия на храната“. Тук вече се налага да започнем да работим и то сериозно.
Безусловно, хранителният пост е необходим. Щом здравето и условията на живот ни позволяват, то сме длъжни да постим. Ако някой от нас като допълнение към правилния духовен живот е решил да спазва целия постен устав, то той заслужава единствено и само похвала. Но на практика това се случва в изключително редки случаи.
Съвременният живот се различава от живота в средновековните манастири. Затова е важно да знаем и да преценим правилно своите възможности. Някои пастири пишат, че постещият обезателно си мечтае за някаква облага. Такава мисъл е принципно неправилна. За каква награда може да става дума, та нали „…пътищата на човека са пред очите на Господа и Той измерва всичките му пътеки.“ (Притчи 5:21). От друга страна кому е нужно това вечно подозрително отношение към енориашите, които никой насила не е довел в Божия храм?! Където няма доверие, там няма и любов. Главната задача на всеки свещенослужител не е да съобщава кои са постни и кои блажни дни, а да обяснява, че пред всички нас е Този, Комуто всичко е известно и от Когото нищо не можем да скрием.
В този случай единственото логично действие е да постъпваме по съвест. Не бива да плашим миряните с възмездие за престъпване на монашеския устав, а търпеливо да им обясним, че те сами трябва да определят личните си мерки за въздържание по съвест, изхождайки от свои собствени фактори. Такива фактори могат да бъдат пътуване, болест, бременност и още много други, все пак животът не стои на едно място от момента на написване на Типикона.
Един от факторите може да бъде и този, че вече не сме млади и нямайки опит в поста, прибързано решаваме отведнъж да се впуснем в строго спазване на устава. Резултатът ще бъде гастрит или язва. Затова е необходимо да действаме разумно и постепенно.
Наивно е да мислим за поста като за модна полезна диета
В последно време някои от нас виждат в поста единствено модна диета. Неизвестно защо и някои свещеници говорят, че постът върви ръка за ръка със здравословния начин на живот.
Да сравняваме хранителния пост с полезна диета е, меко казано, наивно. Ако не вярвате, обърнете внимание на „цветущото здраве“ на повечето свещенослужители.
Искате да отслабнете – има достатъчно здравословни диети, но великопостната „диета“ е за съвсем друго здраве – духовното. Да, ние искаме да сме здрави и желаем здраве на всички, но разбираме, че здравето е временно, а пред нас е вечността и за нея е нужно съвсем друго, а именно чистота на душата и помислите.
Така че тези, които са решили да преобразят фигурата си по времето на Великия пост, в края на краищата ще разберат, че повече са загубили, отколкото са придобили. Тези, които искат да отслабнат или да се лекуват от някое телесно заболяване, трябва да отидат не в Църквата, а при диетолога или във фитнеса.
Не побеждаваме духовните болести
Безусловно, много наши братя и сестри си поставят истински цели, такива като изкореняване на „греховните змии“ в своите сърца. Всички ние от най-ранно детство се мъчим от своите греховни страсти. Вървейки напред по своя път сме длъжни да им отправим предизвикателство. Нашата цел е да приключим с измъчващите ни духовни болести. Но и тук често не успяваме да постигнем набелязаните цели. Защо?
На този въпрос можем да намерим няколко отговора. Затова е нужно редовно да се изповядваме, за да можем заедно с духовника да се опитаме да разберем защо. По тази тема са написани планини от православна литература. Случвало се е заради избавлението от една единствена страст древните свети отци да посветят години на изнурителен аскетичен живот. Такъв живот, който по думите на един съвременен монах-проповедник, днес ние просто не бихме могли да издържим.
Но не си струва да униваме! Винаги ще помним, че „като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха и думаха: кой тогава може да се спаси? А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно.“ (Мат. 19:25-26).
Тоест, първо, предизвиквайки греховете си, е необходимо изцяло да се уповаваме на Бога. Само с Негова помощ ще успеем да се освободим от оковите им. Друго просто не ни е дадено. Второ – християнинът никога не трябва да унива. Унинието е страшен грях, защото признаваме, че нямаме доверие на Бога и се съмняваме в Него или в Неговото съществуване.
Често дяволът действа като терорист, използващ двоен взрив.
Терористите отначало подмамват с малки взривове и когато върху обломките им се съберат много хора извършват голям взрив, от който гинат много повече, отколкото от първия. Така и врагът на човешкия род ни подмамва с един грях, а след това ни шепне: „Що за християнин си ти, не виждаш ли, че всичко това не е за теб, откажи се!“.
Винаги трябва да помним, че колкото и голямо да е духовното ни падение, няма такъв грях, който да не може да бъде изкоренен чрез покаяние. Целият ни живот е път с падения, различни по сила и честота. Въпреки пораженията, важно е да се вземем в ръце и отново и отново след като се помолим да се отправяме по пътя към праведността. Милосърдният Господ, виждайки нашата ревност и усърдие, обезателно ще ни помогне.
Парченцето салам не би трябвало да се превръща в преграда в отношенията ни
Получават се и нерадостни резултати в областта на човешките взаимоотношения. Планирали сме да получим душевно спокойствие, а какво се оказва? Тук често се сблъскваме с грешно подредени приоритети, а понякога се срещат и куриозни ситуации.
Нека си припомним колко често верните християни с неописуем ужас очакват покана за тържество по време на пости. Ясно е, че масата ще бъде подредена без излишна скромност и това кара нашите братя и сестри да изпадат в униние. Как да постъпим? Разбира се, важно е да помним, че запазването на добрите взаимоотношения между хората е ценна християнска добродетел. Не е нужно да изпадаме в греховно човекоугодничество, но и парчето салам не бива да се превръща в стена между нас и близките, роднините и колегите ни. Съвсем прилично е да поседим малко и да уважим човека, без да подчертаваме: „Аз постя, не ми поднасяйте!“.
В такива случаи нека не забравяме думите на Господ, че „…ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.» (Мат. 6:17-18). Не е редно да изглеждаме като сектанти от „религията на храната“, а да помним, че съботата е за човека, а не човекът за съботата. Да пообщуваме с близки нам хора, да поговорим, да пожелаем всичко най-хубаво, да се порадваме заедно с тях, това не е само знак за добър тон, но и своеобразна проповед.
Отдалечаване от близките под маската на духовната работа
Прекалено лукава ситуация. Тук се опитваме да извършим подмяна. Изхождайки от правилното разбиране за необходимостта от вътрешно преобразяване, вместо да съсредоточим своето внимание върху Бога и ближните, ние се съсредоточаваме единствено върху самите себе си.
Под предлог, че вършим духовна работа, ние се дистанцираме от всичко, което се случва около нас, в това число и от проблемите и грижите на нашите ближни. Нищо не променяме, а единствено се потапяме в още по-голяма безпросветност и униние.
На такива християни всичко и всички им пречат да постят: близко стоящият в храма брат, смехът на съседите, модната прическа на колежката и нейното „непостно“ поведение.
Вместо добродушна усмивка на лицето – лице, сгърчено от злобна гримаса, вместо любов – подозрителност, а резултатът е умора и дезориентация в духовното пространство, скандали и отчуждение.
В такива случаи отново на помощ ни идва Светото Писание, което ни казва, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.“ (Йоан 15:13). Тоест, окръжаващият ни свят трябва да бъде приеман без условия, а ние сме призвани да служим на другите. Това не означава нито човекоугодничество, нито поддръжка на нечии страсти, а помощ, състрадание и молитва за ближния.
В заключение ми се иска да отбележа, че не греши само този, който нищо не прави. За всеки християнин постът е време на велика благодат и едновременно на огромни изкушения. Неведнъж ще ни предстои да правим грешки, да получаваме отрицателни резултати, но в края на нашия духовен път ни чака Той – любящият Бог.
Той – Отецът, Създателят и Основателят на всичко, ни очаква като изгубени овце и блудни синове. Очаква ни за да разделим с Него пира в Царството Небесно. Когато не се получава със собствени сили да постигнем поставените цели, то Неговата могъща ръка ще ни измъкне от блатото на греха. Все пак си струва да започнем да постим, помнейки, че „…Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). | www.pravmir.ru
Превод : презвитера Жанета Дилкова-Дановска
