Семето на Църквата: мъченичеството като универсално призвание

Времената на мир са благоприятни за сатаната:

те отнемат от Христос Неговите мъченици,

а от Църквата – нейната слава.

Павел Евдокимов

Тържеството на православието

В календара на Православната църква има две събития, които особено подчертават основната, огромната, първостепенната значимост, която в Църквата се придава на мъченичеството. Първото от тях е празнуването на Тържеството на православието – в първата неделя на Великия пост. Празникът отбелязва края на иконоборческия спор през 842–843 г. Св. икони се носят в тържествена процесия, еретиците се анатемосват, а на всички онези, които са защитили вярата, се възглася „вечна памет“. Честването е празнично и ликуващо – в поразителен контраст с покайния дух на великопостните служби от предходната седмица. С особено внимание обаче по време на това „Тържество на православието“ се споменават борбата и страданията, на които са подложени светците, преследванията, мъченията и изгнанията, които те са понесли, посрещали смело заради Христос:

Спомни си, Господи, охулванията и оскърбленията, причинени на Твоите раби… Нашият Бог наистина не забравя скърбите и униженията, които всички светци са претърпели заедно с Христос.

Така Тържеството на православието се превръща в празник в чест на мъчениците и изповедниците. Единственият триумф, който Църквата на земята може или трябва да очаква, е триумфът на мъченичеството. Същата истина е подчертана в богослужението на Неделя на всички светци, която в православната практика е седмица след Петдесетница. Двата празника се схващат като тясно свързани, тъй като празникът на Всички светци е посветен на въздействието, значението на слизането на Светия Дух за живота на Църквата. Показателно е, че специалните химни, определени за деня на Всички светци – аполитикон и кондак – заедно препращат изрично към мъченичеството:

С кръвта на Твоите мъченици, Христе Боже,

се украси Твоята Църква по целия свят като с багреница и висон…¹

Като първоберки на естеството, Насадителю на тварите,

вселената Ти принася, Господи,

богоносните мъченици…²

По този начин празникът на Всички светци се оказва в действителност празник на всички мъченици. Светецът par excellence – това е мъченикът.

Днешните християни със сигурност имат специални основания да разсъждават над централното място на мъченичеството, тъй като векът, който току-що приключи, беше преимуществено век на мъчениците. В двадесетте години между двете световни войни за вярата си са умрели несравнимо по-голям брой християни, отколкото през всичките три столетия подир Христовата смърт на Кръста. Мъченията, претърпени от вярващите през 20 век – в Съветския съюз между 1917 и 1988 г., или в Етиопия между 1974 и 1991 г., за да споменем само два примера – прави преследванията на ранната Църква в Римската империя, дори при Диоклетиан, да изглеждат като относително умерени и хуманни.

Опитът на Юлия дьо Бособр

Какво е мъченикът? Какво е онова, което променя страданието от разрушителна в творческа сила, което преобразява насилствената смърт в акт на мъченичество и прави от жертвата на една несправедливост изкупителна жертва?

Отговорът на тези въпроси е даден от една рускиня-християнка – Юлия дьо Бособр. В един московски ден към края на 20-те години тя, която е все още на свобода, приготвя пакета седмична храна, който трябва да изпрати в затвора за интернирания от ГПУ³ свой съпруг. Тя е обхваната от чувството за безпомощност: страданията на съпруга ѝ, нейните собствени и на всички около нея изглеждат толкова безсмислени и напразни. „Но с каква цел?“ – пита се тя. Внезапно, движейки се от стая в стая, тя усеща полъх във врата си и чува онова, което сама описва като „неизказани думи на Другия“. Думи, които бележат новото начало в нейния живот:

Разбира се, за нито един от вас тук няма земна полза. Това може само да отслабва телата ви и да свива душите ви. Но Аз ще споделя и последното бреме, което ви отслабва и свива душите ви. В съчувстващата ревност на състраданието ще позная целия ужас на вашето преднамерено разорение, което ви причиняват хора от вашия народ. Ще позная тежестта на вашето бреме, като го взема заедно с вас, само че ще го позная по-дълбоко отколкото вие бихте могли. Аз искам да го взема. Аз искам да го позная. Заради Моето Въплъщение и заради твоето Кръщение друг път не съществува – стига да си съгласна.⁴

Тук има две неща, които са от изключителна важност: значението, което се придава на доброволното приемане, и настояването върху споделянето и солидарността.

„Стига да си съгласна“ – казва Господ на Юлия. Първомъченикът Христос е отишъл към Своята смърт доброволно, а мъченикът – като alter Christus, като „втори Христос“ – е призван да направи същото. Самò по себе си невинното страдание не прави от някого мъченик. Изисква се още и ние, от наша страна, доброволно да приемем това страдание, макар и първоначално да не сме го избирали. Необходимо е себе-посвещаване, и това е, което променя този, който страда и умира, в мъченик – в такъв, който свидетелства.

Ние трябва да вземем кръста си; той не ни е просто наложен по външна принуда. Страданието се превръща в съзидателно и смъртта става жертвена, ако и само ако този, който трябва да страда и да умре, ги е приел с готовност.

Христос говори още: „Аз ще споделя“. Страданието се превръща в съзидателно и смъртта става жертвена, веднага щом разберем, че Христос, нашият Бог, Сам страда заедно с нас и че чрез това божествено съ-страдание и ние, на свой ред, ставаме способни да страдаме с другите, в другите и заради другите. „Заради Моето Въплъщение…“: при Своето раждане във Витлеем Христос влиза в цялата пълнота на човешкия живот, като го споделя напълно и безусловно. По-късно, в Гетсимания и при Разпятието Той отива още по-далеч, вземайки участие в цялата пълнота и на човешката смърт – отново напълно и безусловно. Вземайки нашите скърби, се съединява изцяло с нас в нашето отчуждение и взема върху Себе Си нашето бреме. „Заради твоето Кръщение…“: кръстен в Христовата смърт – а по този начин и в Неговото Възкресение (Рим. 6:3-5) – християнинът също така е и призован да понесе скърбите и бремето на другите, в своето единство със Спасителя. „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).

Да погледнем по-отблизо към тези две положения.

Доброволното приемане

Първото нещо, следователно, което отличава мъченичеството от убийството или от това някой да стане жертва на несправедливост, е елементът на доброволното приемане: „… стига да си съгласна“. Изисква се упражняване на свободната воля. Мъченичеството означава не просто страдание, а и себе-принасяне. Мъченикът или мъченицата принасят себе си, променяйки с това смъртта в жертва. Защото глаголът „жертвам“ носи именно значението на „освещавам нещо, принасяйки го на Бога“ – било то чрез смърт, било по друг начин. Мъченик е този, който в кризисния момент избира да каже „ето ме“ (Ис. 6:8). „Ето, ида, … да изпълня, Боже, Твоята воля“ (Евр. 10:7).

Истинските мъченици не предизвикват наказанието върху себе си с какъвто и да било жест на преднамерена и агресивна провокация, но също така и не мамят какви са, нито бягат от мъченичеството. Всичко това е ясно забележимо от примера на Самия Христос. „Душата Си полагам за овците“, казва Той. „Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе си я давам“ (Иоан 10:15, 18). Той е „послушен дори до смърт“ (Фил. 2:8) – не прави това поради принуждение. По думите на Тома Аквински, „… когато Той извършил всичко онова, което бил сметнал за достатъчно, тогава дошъл часът Му – не поради необходимост, а по волята Му; не поради стечение на обстоятелства, а поради Неговото всемогъщество“.⁵ Доброволният характер на Христовото мъченичество се разкрива по най-очевиден начин в Гетсимания. Както е казал Паскал, „Иисус изтърпява в страданията Си мъченията, нанесени Му от хората, но в предсмъртните Си часове Той изтърпява мъчения, които Сам Си налага“.⁶ Ако в този момент Христос е в агония, ако душата Му е „прескръбна до смърт“ (26:38) и потта Му е „като кървави капки, падащи на земята“ (Лука 22:44), това е така, защото Той е свободен, защото в този момент Той е изправен пред избор. Говорейки по човешки, на Него не Му се налага да умре – Той все още има възможността да се оттегли и да избяга. Свободно и преднамерено обаче, на неизмерима цена Той полага Своята човешка воля в съгласие с божествената: „… обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39).

И така, по силата на този съзнателен избор, направен насаме в Гетсиманската градина, Неговите последващи страдания и смърт представляват акт на себе-принасяне и изкупителна жертва. Същият този елемент на свободния избор се повтаря отново и отново в историите на мъчениците. В „Убийство в катедралата“ на Томас С. Елиът, когато четиримата рицари идват, за Томас Бекет все още има време да избяга. „Господарю, идват“, предупреждават го свещениците. „По-бързо, господарю!“. Архиепископът обаче отказва това: „Вратите разтворете“ – настоява той. „Живота си аз давам… Ей ме… готов с кръвта си да пострада“ (курсивът е мой).⁷ Библейският отглас на тези думи е несъмнено преднамерен: „Защото аз вече ставам жертва“ (2 Тим. 4:6).⁸ И в ума изникват толкова още паралелни примери: Св. Поликарп Смирненски († ок. 155 г.), който „… можеше да избяга в друго село, но не пожела, казвайки: Да бъде Божията воля!“⁹; новомъченик Илия Берберинът от Каламата, който през 1686 г. е могъл да остане скрит на Света гора, но избира да се върне в мястото, където е бил познат, та с доброволна смърт да изкупи вината за вероотстъпничеството си¹⁰; Вивиан Редлик в Нова Гвинея по време на Втората световна война, който има шанса да напусне до пристигането на японците, но избира да остане на поста си¹¹; майка Мария (Скобцова) в концлагера Равенсбрюк, която загива в навечерието на Пасха през 1945 г., доброволно заемайки мястото на друга затворничка, влизайки на нейно място в газовата камера.¹² Всеки от тях по свой начин може да потвърди, заедно с Иисус Христос: „Никой не Ми я отнима [душата], но Аз Сам от Себе Си я давам“ (Иоан. 10:18).

Подобен акт на доброволен избор се изисква в монашеството, което в мирно време – когато няма външни преследвания – служи като заместител на мъченичеството. В тази връзка св. Петър Дамаскин (12 в.) говори за „доброволната смърт“ на монаха.¹³ По време на монашеското пострижение – решителният момент в последованието на посвещаване в монашество – игуменът поставя ножиците върху Евангелието, казвайки на кандидата: „Вземи ножиците и ми ги подай“. Когато кандидатът направи това, игуменът ги връща върху Евангелието, като повтаря същите думи. Това се случва и трети път, и едва тогава игуменът продължава и постригва косите на послушника. Като подчертава значението на този трикратен обред, игуменът казва: „Виж, че никой не те принуждаваше да влизаш в този образ; виж, че сам, по свое желание, желаеше обручаването във великия ангелски образ“.¹⁴ Никой не е отнел свободата на новия монах – той сам я е принесъл на Христос. Още веднъж отвъд всякакво съмнение става ясно, че призванието към мъченичество не е нещо наложено, а нещо, което е доброволно прието. Всичко, което беше казано дотук относно Христос, относно мъченика и монаха, е в определена степен вярно и за всеки християнин, без изключение. Всеки от нас е призван в някакъв момент от живота си да се сблъска с разочарованието, със загуба на хора, които обича, с болката – била тя физическа или душевна. В грехопадналия свят това страдание е неизбежно. Критичният въпрос е как ние посрещаме това страдание. Защото само чрез посрещането му по утвърждаващ начин, чрез приемането му с готовност ние можем да направим страданието съзидателно.

В същността си страданието е зло. То не е било част от творческия план на Бога за Неговото творение – Той не ни е сътворил за скръб, но за радост – както казва св. Йоан Лествичник, „не… да плачем поради сърдечна скръб, но… да се радваме с душевен смях“.¹⁵ При някои хора ефектите от страданието са съвършено разрушителни, неводещи до нищо друго, освен до горчивина и безнадеждност. Ние не казваме, че страданието като такова е благословение от Бога. И все пак, по Божия милост това, което само по себе си е зло, може да бъде обърнато в добро. Както настоява Юлия дьо Бособр в Съзидателното страдание – вероятно най-дълбоката от всички нейни книги – страданието може да бъде използвано.

Това зависи изцяло от вътрешното отношение на страдащия и на неговите близки. Можем да посрещнем страданието с негодувание и буйно неподчинение, в този случай то може да ни доведе до крайно духовно унищожение; като алтернатива, можем да го посрещнем с пасивно примирение, в този случай то може да действа като киселина, която разяжда характера ни и ни превръща в не-личности, в морални зомбита. А можем да го посрещнем и активно, в духа на любовта – в този случай страданието може да бъде прието, принесено на Бога и, чрез това принасяне, преобразено.

Със сигурност това не е лесно, но това е пътят на Христос. Както Той е казал на Юлия, „… стига да си съгласна“. Наличието или отсъствието на съгласие е това, което прави разликата.

Солидарността

Вторият характерен белег на мъченичеството, в контраст с обикновения акт на насилие, е наличието на споделяне и на съучастие; на онова, което Чарлз Уилямс нарича „заместваща любов“, „сънаследяване“¹⁶ или „пътя на размяната“.¹⁷ „Ще споделя и последното ви бреме“ – така Христос уверява Юлия и продължава нататък, говорейки за „съчувстващата ревност на състраданието“.

Ние ставаме съмъченици заедно с Христос – първомъченика, „човека за другите“, – когато в любовта съединим своите страдания с Неговите, а по този начин – и със страданията на цялото човечество. По думите на Книга на бедните духом, „любовта прави страданията на другите свои собствени и то не едно от тях, а всичките“.¹⁸ Страданието става съзидателно и смъртта се превръща в мъченичество тогава, когато те са извършени заради другия. Понятието за споделянето, за солидарността в страданието, формира една от най-важните теми в „Хасидски разкази“ на Мартин Бубер. За един от най-атрактивните учители в хасидизма, раби Зусия, е казано, че „усещаше греховете на хората, с които се срещаше, като свои собствени и винеше себе си за тях“. Толкова силно е било неговото усещане за отъждествяването му с другите, че за някакъв човек, който бил грешник, той е могъл да каже: „Спуснах се надолу, по всичките стъпала, докато не достигнах до него, и привързах корена на душата си към корена на неговата“. За рави Моше Лейб, който в продължение на две години и половина е боледувал, измъчван от непоносими болки, е документирано, че „ставаше все повече и повече уверен, че страда заради Израил, и тази болка не намаля, а беше преобразена“.¹⁹ Да направи страданията на другите Свои страдания, да се спусне надолу по всички стъпала, докато не достигне и до най-покварения от грешниците, да привърже корена на душата на грешника към корена на Своята собствена душа, да страда заради Израил – както за Стария, така и за Новия – точно това е, което е извършил Христос, а мъчениците имат възможността и те да направят същото, точно защото са убедени, че Сам Христос страда в тях и заедно с тях.

Ако приложим тук теста за католичност на отец Александър Елчанинов, можем да определим мъченика като квинтесенциалният човек на Църквата: „За Църквата е казано: „И кога страда един член, страдат с него всички членове“ (1 Кор. 12:26). Ако не чувстваме това, ние не сме в Църквата“.²⁰

Солидарността е особено силно изразена в застъпническата молитва на мъченика. „Отче, прости им“ – застъпва се Христос, когато е разпнат (Лука 23:34). Когато войниците отиват, за да арестуват св. Поликарп, той застава в молитва и в продължение на два часа без прекъсване „той помена всички съпровождали го нявга и малки, и големи, славни и безславни, и цялата вселенска Църква“.²¹ Докато го водят към мястото на екзекуцията му, обезглавеният през 1650 г. новомъченик св. Йорданис от Трапезунд „поиска прошка от всички онези, които беше срещал по пътя си – млади и стари“.²² Друг новомъченик – св. Яковос от Арта, обесен в 1520 г., точно преди смъртта си нарежда на двамата си спътници да паднат на колене, казвайки: „Да се помолим на Христос за целия свят и за Църквата“.²³ След като пък мъченикът вече е починал, това ходатайство продължава, придобивайки, същевременно, по-широк обсег и по-динамична сила в общението на светците.

Понякога солидарността приема формата на действителна размяна, както в случая на майка Мария в Равенсбрюк. Подобна размяна става и в случая с мъченика от 3 век св. Никифор, на чиято история изключително се позовава майка Мария. Дългогодишното приятелство на св. Никифор с презвитера Саприкий е било разрушено от дребна свада и независимо от всички усилия на Никифор за помирение Саприкий отказва да прости. Когато идва гонението, Саприкий извършва апостасия – св. Никифор обаче, приятелят, когото той е отхвърлял и унижавал, – приема върху себе си мъченическата екзекуция – вместо него и заради него.²⁴ Малко по-различен вид размяна извършва монахиня Елена (Мантурова), която – по указание на св. Серафим Саровски – се съгласява да умре вместо болния си брат Михаил, който още не бил свършил всичките си дела на земята. Михаил оздравява, а Елена се разболява и не след дълго умира.²⁵

Солидарността, взаимното споделяне са сред господстващите отличителни белези и на доброволното мъченичество на монашеския живот. Монахът, живеещ в киновия, не само споделя своя всекидневен труд и молитва, и цялата си собственост, но може да бъде призван да изрази тази солидарност и много по-дълбоко. Св. Симеон Нови Богослов се моли на Бога – така сам той ни разказва – „с парещи сълзи и от цялата си душа“, щото неговите братя да могат да влязат в рая с него или, в противен случай, сам да бъде осъден на ада, заедно с тях: „Духовно свързан с тях от святата любов в Светия Дух, той не искаше да влезе в самото Царство небесно, ако поради това бъде отделен от тях“.²⁶

Бидейки вече свързан по този начин със своите братя, монахът – подобно на рави Зусия – поема върху себе си тяхната вина и се присъединява към тях в тяхното покаяние. В Изречения на отците-пустинници фигурират редица разкази като следния:

Двама братя отивали на пазара, за да продадат ръчно изработени от тях изделия. Като влезли в града, те се отправили в различни посоки и единият от тях паднал в прелюбодейство. Малко по-късно другият монах го срещнал и казал: „Да си вървим в килията, братко“. Първият обаче отговорил: „Няма да дойда“. Другият го попитал и казал: „Защо не, братко мой?“. А онзи казал: „Когато се разделихме, аз паднах в прелюбодейство“. Тогава първият, като искал да го спечели обратно, започнал да му говори: „Когато те изоставих, същото стана и с мен. Нека обаче да тръгваме и да принесем тежко покаяние, и Бог ще ни прости“. И така, те се върнали и казали на стареца какво се е случило с тях, а старецът им наложил покайните правила, които те трябвало да изпълнят. Така единият принесъл покаяние за другия – така, сякаш сам той бил съгрешил. А Бог, като видял делата на неговата любов, открил на един от старците, че, заради голямата любов на брата, който не бил съгрешил, Той е простил на съгрешилия. Ето какво означава да отдадеш живота си за своя брат.²⁷

Последното изречение е особено важно, защото ясно посочва вече формулираната връзка с мъченичеството. Пустинникът от IX век св. Йоаникий Велики отива още по-далеч, приемайки върху себе си не само епитимията, а и изкушенията на другия.

Срещайки веднъж млада монахиня, измъчвана от „похотливи пориви“, той я повикал при себе си и ѝ казал да постави ръка на шията му. Когато тя направила каквото ѝ бил казал, той се помолил щото тя да бъде освободена от притесняващото я зло, а бичът на изкушението да падне върху него. Така тя била освободена от измъчващата я плътска борба и отново се върнала да се подвизава със сестрите-монахини както преди, а ужасните изкушения сега нападнали светеца. Това е още една история, на която се позовава майка Мария.²⁸

Идеята, че един християнин е в състояние – в реалистичен и освобождаващ смисъл – да понесе бремето на страха на другия и неговото изкушение, съставя централната тема в романа на Чарлз Уилямс „Слизане в ада“. Полин Анстръдър е освободена тогава, когато позволява на Питър Стенхоуп да поеме тежестта на тайната ѝ тревога. Обратно на това, Лорънс Уентуърт отказва „пътя на размяната“ и пада в още по-голяма изолация в ада.

Понасянето на бремето на другия е основен аспект от служението на духовния отец или майка – съгласно разбирането за това служение в православното монашество. За св. Йоан Лествичник или за св. Симеон Нови Богослов, както и за руските старци от ХІХ век, духовният наставник не е просто съветникът, предлагащ безпристрастно наставление от безопасно разстояние, нито пък такъв, който произнася опрощение на греховете по един тясно юридически маниер, но също така – и много по-съществено – ходатай или ἀνάδοχος – този, който поръчителства за своите чеда, поемайки техния товар от тревога и вина на своите плещи, който ще отговаря за тях на Страшния съд, който съединява себе си с тях в любовта.²⁹ Както св. Варсануфий от Газа уверява своите ученици, „… аз се грижа за вас повече, отколкото вие сами се грижите за себе си… Господи, или вземи моите чеда с мен в Твоето царство, или изличи и мене от Твоята книга… Аз разперих крилете си над вас и вземам вашето бреме и вашите престъпления… Вие сте като някой, който е седнал под сенчесто дърво… Аз с радост ще положа живота си за вас“.³⁰ Бидейки икона на Христос – Добрият Пастир, духовният отец полага душата си за овците (Иоан 10:11).³¹ Духовното старчество е форма на мъченичество.

Едно всеобщо призвание

В нашите разсъжденията върху мъченичеството ние достигнахме дотам, да говорим не само за мъчениците във външния и буквален смисъл – за тези, които са приели смърт заради Христос по време на гонения, но още и за други, като монасите и духовните отци или майки, чието мъченичество е вътрешно и скрито. Това е нещо неизбежно, тъй като мъченичеството е категория, която обхваща всички, и всеобщо човешко призвание. Ако мъченичеството означава ние да вземем кръста си заедно с Христос, в акт на доброволно приемане, и докато го носим, да съединяваме нашите страдания с Христовите страдания и със страданията на целия свят, тогава това е нещо, което всеки християнин е призован да предприеме. Всеки човек носи кръста си, всеки е в известен смисъл мъченик. Дали ще сме призовани да умрем за Христос външно, т.е. по видим начин – на арената, в газовата камера или в затворническия лагер – това до голяма степен зависи от фактори, които са извън нашия контрол, от конкретната политическа ситуация, в която всеки от нас живее. Онова, което зависи непосредствено от нас, обаче, е дали вземаме кръста си вътре в нас. Важността на вътрешното мъченичество е разбрана бързо в християнската общност. „Всеки ден умирам“ – казва св. апостол Павел (1 Кор. 15:31), т. е. мъченичеството, умирането за Христос, не е само крайна възможност, а и непосредствен факт от всекидневния опит. Писалият в началото на ІІІ в. св. Климент Александрийски твърди, че „истински гностик“ e само този, който е непрестанен и постоянен мъченик: „Той е мъченик през нощта, той е мъченик и през деня, мъченик е в своите слова и във всекидневния си живот, и в самия себе си“.³² Ориген развива това положение в съчинението си „Увещание към мъченичество“. Като младеж той бил видял собствения си баща да умира – по време на преследването в Александрия през 202 г. – и горещо негово желание било да сподели същата участ. Като не успял да получи това, той се обърнал към аскетическия живот, който разглеждал като едновременно подготовка за бъдещо призоваване към мъченичество и негов заместител – в случай че този призив никога не дойде. Той разграничава „външното мъченичество“ от „скритото мъченичество“ или мъченичеството на съвестта.³³ Първото е само за някои, докато второто е за всички.

В средата на същото столетие св. Киприан Картагенски прави това разграничение още по-ярко, когато говори за „червено“ и „бяло“ мъченичество: червено мъченичество, във времената на гонение, и бяло мъченичество – на себепожертвователната милост и на делата на милосърдието, в мирни времена.³⁴ Ирландците са разработили тази идея още по-задълбочено, говорейки за тройно мъченичество: червено, бяло и зелено. Червеното мъченичество е да пролееш кръвта си за Христос; бялото – „да изоставиш всичко, което обичаш, заради Христос“, т.е. да приемеш призива за странстване, за поклонничество или доброволно изгнаничество заради Христос; зеленото мъченичество е „да се освободиш от злите страсти – чрез пост и труд“, следвайки пътя на аскетизма в родната си земя.³⁵ Идеята на Ориген за тайното мъченичество е поета и приложена от монашеството през четвъртото столетие. Около 311 г., по време на гонението при Максимин Дая, „бащата на монашеството“ – св. Антоний Египетски – се изкачва от пустинята към Александрия, за да подкрепи и окуражи мъчениците в техните изпитания, бидейки и сам готов, в случай че бъде посочен за това, да пострада. Посочването не идва, гонението е прекратено и той се завръща в пустинята, като засилва аскетическия си живот, „страдайки всекидневно, по думите на своя житиеписец св. Атанасий, като мъченик в съвестта си“.³⁶ Сред ранните монаси е популярен изразът: „Дай кръв, за да придобиеш Дух“.³⁷ Дарът на Утешителя се спечелва чрез мъченичеството на съвестта, чрез „всекидневното умиране“ на аскезата. Св. Варсануфий твърди: „Да се откажеш от собствената си воля е като да пролееш кръвта си“.³⁸ Всяка святост – така утвърждава Евагрий Понтийски – включва в себе си вътрешно мъченичество: „Не мисли, че си придобил добродетел, ако не си се борил за нея дотам, че да пролееш кръв“.³⁹ Монасите – това са мъчениците, вътре в „утвърдилото се в света“ християнство; християнството, което вече не е обект на външно преследване от страна на държавата.

Аскетичният път на скритото мъченичество обаче не е запазен само за монасите и монахините. Живеещите в брак са също призовани да бъдат мъченици.⁴⁰ Споделянето на общ живот между съпруг, съпруга и деца включва в себе си същото това „отсичане“ на собствената воля, което св. Варсануфий определя като проливане на кръв. Освен весела и самодостатъчна, взаимната любов трябва да бъде също и жертвена. Всичко това става ясно в православното последование на тайнството Брак. Молитвите в това последование говорят за радост, но те имат предвид радостта на кръста, „… оная радост, която е имала блажена Елена, когато намерила честния Кръст“.⁴¹ В кулминационното действие на това тайнство – при поставянето на венците върху младоженеца и младоженката – тези венци се схващат като символи на победата, като венците на атлети, предназначени за такива, които са се оказали победители в борбата си против греховните страсти. В същото време обаче това са и мъченически венци – защото без вътрешното мъченичество, без свободно приетото страдание не може да има истински брак. Докато нововенчаната двойка прави трикратната обиколка, свещеникът държи пред нея кръста⁴², а хорът пее химна в чест на светите мъченици: „… вие добре понесохте страданията и се увенчахте“.⁴³

Съпрузите и съпругите, следователно, също както и монасите и монахините, носят кръста си и са мъченици на съвестта. Същото се отнася и до онези, които живеят сами; които, така да се каже, не са приели нарочно призванието на девството, но се оказват в целибат, тъй като за тях възможността да встъпят в брак в действителност никога не се е появила. В съвременното западно общество това е една все повече разрастваща се група, силно представена в нашите църковни общности. Православието има богато богословие на монашеския живот и не по-малко богато – макар и често пренебрегвано – богословие на брака. Досега обаче то е посветило малко от своята мисъл на безбрачния живот. Какво тогава да кажем на онези, които са в третата ситуация? Като за начало можем да поразсъждаваме върху двата аспекта на мъченичеството, които вече бяха подчертани – приемането и солидарността. Самотният човек може и да не е избрал от самото начало да остане сам. Ако обаче той или тя се научи вътрешно да приема това положение, тогава това, което на пръв поглед изглежда лишение, може да бъде превърнато в осъществяване. По същия начин и видимата изолация на безбрачния може да бъде превърната във възможност за споделяне. Свободата от непосредствените семейни връзки, на които той или тя обикновено се радват, макар и на пръв поглед да е загуба, може да бъде преобразена, в случай че освободеното по такъв начин време бъде употребявано за дейно съчувствие към останалите, за действия на лично или общностно служение. Разгръщайки широк кръг от приятели, макар и не непременно „обществен живот“ в секуларния смисъл на думата, посвещавайки специално внимание на молитва за другите, безбрачният може да бъде като Цицерон numquam minus solus quam cum solus – никога по-малко сам, отколкото когато е сам.

Понякога обаче това е мъчително тежко. Защото нищо, което е ценно, не идва без страдание. Както предупреждава св. Серафим, „без скърби няма спасение“.⁴⁴ Същото казва и св. Теофан Затворник: „Душа, която не е изпитана в скърби, е безполезна“.⁴⁵

Между червеното мъченичество и останалите форми на мъченичество съществува следната очевидна разлика: в разгара на гонението мъченикът е призован да извърши – веднъж и завинаги – една единствена, покриваща всичко жертва; мъченикът на съвестта пък – бил той монах, обвързан в брак или безбрачен, е призован към едно непрекъснато обновявано доживотно себеотдаване; не една единствена велика жертва, а множество по-малки. По думите на св. Методий Олимпийски, животът в девство е мъченичество „не в един кратък момент от времето, а продължаващо през целия живот“.⁴⁶ Както се настоява в Евангелие според св. Лука, ние трябва да носим кръста си всеки ден (9:23).

Изразена по този начин, перспективата може да изглежда и обезсърчителна. Само че всекидневното умиране е в същото време и всекидневно възкресение. „Нещо в мен бе умъртвено“ означава още и „нещо в мен възкръсна за живот“. Според известния израз на св. апостол Павел, „… смятат ни за умиращи, а ето, живи сме… огорчават ни, а ние винаги сме радостни“ (2 Кор. 6:9-10).

Радостната скръб

Нека тогава това да бъде и нашето последно разсъждение. Мъченикът е свидетел – свидетел не само на Разпятието, но и на Възкресението. Мъченичеството включва в себе си страдание – физическо и душевно – от най-остър вид, но страданието на мъчениците е радостотворна скръб – както за другите, така и за самите тях. Нееднократно в разказите на очевидците се твърди, че мъченикът отива да посрещне смъртта не с мрачно лице или уплашен, а със силно желание, очакващ. Когато проконсулът отсъжда св. Поликарп Смирненски да бъде изгорен жив, онзи му отговаря: „Но какво се бавиш? Хайде, [прави] каквото желаеш“; след което – така ни е разказано – той е „обзет от смелост и радост, и лицето му се изпълваше с благодат“.⁴⁷ По пътя си към своята екзекуция новомъченикът св. Николай Карпенисийски „бе като някой, който отива не към своята смърт, а на своята сватба“⁴⁸, а св. Йорданис от Трапезунд – докато е воден, за да бъде убит – „радостно хукна нагоре по стълбите, като жаден елен, търсещ водни потоци“.⁴⁹

Затова и Църквата има достатъчно причини, за да започва толкова много от своите химни към мъчениците с думите „Радвай се!“.

Царството вътре в нас на митр. Калистос (Уеър), Омофор, 2019, превод: Борис Маринов

Бележки