Подражание на светците

Автор: проф. Георгиос Мандзаридис

Понятие за святост. Християнският живот е живот в святост. Подражанието на светците е подражаване и общение в тяхната святост, постигната по подражание и участие в живота и светостта на Христос. Светостта е преди всичко онтологично понятие. Само Бог е свят по Своята природа. Свети обаче стават и човеците, когато участват в Божията святост чрез благодатта на Светия Дух. А участието на човека в Божията святост се открива в света чрез неговото нравствено напредване и съвършенство.

Етосът на светците. Присъствието на светците има особена ценност за целия човешки род¹. Те са служители, които принасят себе си и целия свят на Бога² (вж. Рим. 12:1). Общението на вярващите с Христос в Църквата става „по молитвите на светците”. Като се обръща към вярващите, св. апостол Павел пише: „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа” (1 Кор. 11:1; срв. 1 Сол. 1:6). Светците не са герои, а смирени Божии раби. Те са членовете на Тялото Христово или икони на Христос в света. Светецът не откроява своята индивидуалност, а я заличава в прослава на Бога. Той изпразва пространството на своето индивидуално присъствие и го предлага като пространство за откриване на Христос. Така светецът става „място” за обитаването на Бога или Божий храм³. Бог обитава в светците, както и светците – в Бога. Светците отразяват Божията слава в света, а Бог става дивен во святых Своих (срв. Пс. 67:36). Етосът на светците е етос на Христос и на Църквата. Подражаването на светците е подражаване на Христос; то е съ-изобразяване с Неговия живот.

Мястото на света Богородица. Най-възвишено място сред светците, както и между ангелите и архангелите, заема света Богородица – Майката на Христос и на новата твар в Христос. Чрез съвършеното си послушание и посвещаването на Бога света Богородица направила възможно Неговото ипостасно единство с човешката природа. Тя е новата Ева, която чрез съвършеното си смирение, послушанието и чистотата си е направила възможно постигането на целта, отредена от Бог за целия свят. Затова света Богородица има органично място в живота и богослужението на Църквата.

Почитането на светците. След света Богородица се нареждат светците. Църквата почита света Богородица и светците, които са просияли в историята ѝ, и с всичко, с което „почита предшествениците, наставлява съвременниците”⁴. Като възхвалява подвизите на светците и украсява дните от годината, чествайки тяхната памет, Църквата наставлява и ръководи вярващите към добродетелта⁵. Разбира се, подвизите на светците са многобройни и за повечето хора те са трудно постижими или напълно непостижими. Началото на тези подвизи е смирението и покаянието и затова този, който се чувства безпомощен да подражава на светците във великите и възвишени неща, може да им подражава в тяхното смирение и покаяние⁶.

Понятие за подражаването на светците. В живота на светците белезите на новия човек в Христос се откриват като опитна даденост. Като членове на Тялото Христово светците откриват Самия Христос и правят осезаемо Неговото присъствие в историята. Говоренето за добродетелта на светците е говорене за добродетелта на Христос. Като откриваме в някой светец мъдрост, в друг – праведност, в трети – благочестие, в четвърти – кротост и т. н., ние откриваме Самия Христос с уникалността и съгласуваността на членовете на Неговото тяло в историята⁷. Смисълът на подражаването на светците не е в копирането на индивидуални образци, а в участието в неразделното Тяло Христово, където това подражаване получава своето онтологично утвърждаване. Техният живот свидетелства за безкрайните хоризонти на християнския етос, който не се кодифицира във форми и правила, а се проявява чрез свободата за неповторимо лично творчество. Истинското творчество обаче винаги се основава върху копирането. Днес това се установява повече от всеки друг път чрез изследването на структурните елементи на природата. Цялата природа се развива чрез копиране. Човекът се обновява и създава нови неща, като копира предходните. Особеностите на всяко копиране, допълненията и отстраняванията, корекциите и грешките създават нова реалност. Затова копирането никога не е точно повторение на старото, а основа за ново творчество.

Подражаването на светците днес. Човекът подражава на светците, когато се доближава до тях на духовно равнище. Чрез това вярващият отхвърля острастения живот и приема добродетелния живот⁸. Той се отдалечава от объркването на „текущите неща” и продължава към хармонията на „намиращите се в покой”. Този опит е особено важен за съвременния човек. Кризата и смутът в нашата епоха създават специфична ситуация, която изисква автентични устои. Днес човек преживява по-интензивно проблема за свободата. Това прави търсенето на истината по-наложително, а откриването ѝ по-трудно. Затова говоренето за светците е особено актуално и ценно. Като се позовава на тях и върви по техните стъпки, вярващият усвоява етоса на Църквата и придобива „единонравие” с Христос.

Мощите на светците. В тази перспектива се разбира и особената почит, която Църквата от самото начало отдава на светците и техните св. мощи. Като видими знаци за присъствието на светците в света мощите служат за общението на вярващите с Христос и са израз на „очакването” на възкресението. Благодатта на Светия Дух остава „неотменно” в телата на светците и затова се запазва след тяхната смърт в техните свети мощи, които понякога остават нетленни⁹.

Синаксарът. Мъдростта и добродетелите на светците са описани в техните жития. Тъй като житията на светците се четат на богослужебните събрания, те са наречени синаксари. Тези текстове винаги са заемали важно място в Православната църква. Известното пренебрегване на житията в по-ново време ощетява духовния живот на вярващите. Разбира се, в нашата епоха чудесата не се приемат лесно и често пъти предизвикват реакцията на индивидуалистичния и рационалистичен човек. В действителност обаче те излъчват посланието на свободата, за която човекът жадува.

Синаксари и икони. В синаксарите има нещо аналогично на византийската агиография. Това е естествено, понеже светците като „някакви одушевени икони на живеенето според Бога са ни предоставени за подражание на добрите [им] дела”¹⁰. Както византийската агиография „не създава, а просто представя своите тематични въпроси”¹¹, така и синаксарите не просто разказват за събития от живота на светците, а ги изразяват и тълкуват. Те нямат за цел да опишат историческите обстоятелства, а да доближат истината, която се крие зад тях. Както във византийските икони лицата на светците са преобразени и типологизирани, т. е. включени в рамките на определен по-общ тип, който не изразява естественото лице на светеца, а неговата обожена ипостас, така и в синаксарите светецът схематично е представен като символ на новия човек в Христос. Това става с подчертаването и открояването на парадоксалния и чудесния елемент в живота на светеца. Както иконите, така и житията на светците имат за цел да дадат някаква представа за новата твар, която стои над преходността и суетността на настоящия свят. Иконите се изработват чрез цветове и линии, а от своя страна житията се представят чрез думи и букви. Иконите поучават зрително, а житията поучават чрез слово¹².

Цел на синаксарите. Целта на синаксарите е да представят живота на човека в Христос. Затова не се занимават специално с точното описание на отделните събития. Те не притежават духа на историята на Тукидид, който търси истината на индивидуалното съзнание, а съдържат духа на съборното съзнание на Църквата и представят единството на отделните елементи от живота в тялото на единната и неразделна Църква. Синаксарите представят живота на членовете на Църквата, която е самото Тяло Христово. Това Тяло всеки ден проявява някаква особена плътност и облик (знайни и незнайни светци, мъченици, новомъченици, свещеномъченици, преподобни, апологети, изповедници). Това разнообразие придава особен нюанс на деня. Подвизите, скърбите, мъченията обикновено покриват и препокриват болката, която човекът всекидневно преживява или чува в своето по-близко или по-широко обкръжение. По този начин той получава помощ, за да може да приеме и да преобрази изцяло своя живот чрез благодатта на Христос в Неговото Тяло – Църквата. Общността на светците. Присъствието на светците на Църквата поддържа живо свидетелството за нейната истина в историята и оставя отворени най-широките хоризонти, които се предлагат на човека. Общението с Христос се осъществява чрез общението със светците и със света Богородица. Характерно е, че отците на Църквата често отнасят делата на вярващите към светите човеци от Писанието и към Самия Христос, а делата на невярващите – към лукавите или към самия дявол. От това се подразбира, че пред човека в крайна сметка има главно две възможности: а) съчетаването с Христос и светците, което има за последица отвръщането от дявола, и б) съчетаването с дявола и неговите следовници, което има за последица отвръщането от Христос и от светците.

Синаксарите днес. Светците живеят в света заради Божието име и подчиняват волята си на Божията воля. Затова те не могат да бъдат представени правилно извън непосредствената връзка с Бога. Тълкуването на житията на светците в надисторическа или надвремева връзка или тяхното представяне чрез икони, които изразяват вечното и надсветовното, не само не подменя истината за тях, но я поставя в нейните реални измерения, откривайки съборната истина за човека и неговия живот. Така може да се разбере най-дълбоката причина, която е върнала византийската иконография отново на сцената. Сред объркването в нашата епоха човекът отново открива тази истина във византийската иконография, оценява я и се доближава до нея. Същото важи и за житията на светците. С други думи, това, което прави съвременната византийска иконография, в същото време правят и синаксарите¹³. Особено радостно е, че тези текстове отново започнаха да привличат интереса на вярващите. За тяхното правилно разглеждане обаче е необходимо и правилно отношение към тях.

Откъс от Християнска етика II том на проф. Георгоис Мандзаридис, „Омофор“, 2013, превод: Константин Константинов

Бележки

1Срв. Софроний, архим. Свети Силуан Атонски, 254–256.

2Срв. Γρηγορίου Παλαμᾶ. Πρὸς Ξένην, 59. // Συγγράμματα. Τόμ. 5, σ. 224. 522 Вж. Св. Василий Велики. За Светия Дух, 62. – PG 32, 184A.

3Вж. Св. Василий Велики. За Светия Дух, 62. – PG 32, 184A.

4Св. Василий Велики. За св. Мамантий, 2. – PG 31, 592C.

5„…да се почитат мъчениците означава да се призовава към добродетел събранието на верните” (Св. Василий Велики. За св. 40 мъченици, 2. – PG 31, 509A).

6Като говори за св. апостоли Петър и Павел, св. Григорий Палама завършва своята омилия по следния начин: „Но разглеждайки внимателно тяхното достижение, ние ще подражаваме на начина им на живот, ако не в друго, то поне в изправлението чрез смирение и покаяние. Понеже другите големи и високи дела, подобаващи на великите хора и водещи към подражание тях самите, изглеждат напълно неподражаеми от всички, докато изправлението чрез покаяние подобава по-скоро на нас, отколкото на тях, след като всекидневно всеки от нас греши толкова, че нямаме отникъде надежда за спасение, освен ако не го привлечем чрез непрестанно покаяние” (Омилия 28. – PG 151, 361C).

7Вж. Ioannis Cassianus. De Institutis сoenobiorum, 5, 4, 3. 527 „Който чрез подражание носи паметта за живота на светците, отхвърля умъртвяването на страстите и поема живота в добродетелите” (Св. Максим Изповедник. Различни глави, 2, 21. – PG 90, 1228D).

8„Който чрез подражание носи паметта за живота на светците, отхвърля умъртвяването на страстите и поема живота в добродетелите” (Св. Максим Изповедник. Различни глави, 2, 21. – PG 90, 1228D).

9Вж. Св. Йоан Дамаскин. За свещените изображения, 1, 19. – PG 94, 1249C. Срв. Καλλίστου (Ware), Ἐπισκ. Ἡ Ὀρθόδοξη Ἐκκλησία. Ἀθήνα, 1996, σ. 371.

10Св. Василий Велики. Писмо 1, 3. – PG 32, 228C.

11Καλοκύρη, Κ. Ἡ οὐσία τῆς ὀρθοδόξου ἁγιογραφίας. Ἀθῆναι, 1960, σ. 14.

12„Понеже онова, което ни предава чрез слуха историческото слово, мълчаливо ни показва чрез подражание образописта” (Св. Василий Велики. За св. 40 мъченици, 19, 2. – PG 31, 508С–9A).

13Това показва богатото творчество на приснопаметния солунски зограф и писател Н. Г. Пендзикис, което се основава върху синаксарите. Вж. напр.: Ἀρχεĩον. Βιβλίον Ἔρωτος, ἤτοι Ἀγάπης πού χαρίζειὡς Φῶς οἰκουμενικὸ ὁ Κύριος. Ἀθήνα, 1974.