Жертвата на Агнеца Божи и човешката Голгота

„Изкупителят ми е жив… и аз в плътта си ще видя Бога.“

Иов 19:25, 26

Проф. д-р Антоний Хубанчев

Страданието е неизбежният спътник на човека в преходността на земните му дни. То шества по свeта, като обезобразява, убива и сломява милиони злочести съдби, но също така в духовен подвиг може да даде нов смисъл на нашето съществуване и в човешката Голгота да разкрие ново, непознато виждане за света. И това е великата тайна на живота и изкуството за пресътворяване на земното ни човешко битие чрез пречистващата сила на страданието, защото „този, който е познал тайната на Кръста и гроба, той е вникнал също в дълбинния смисъл на всички неща”  (преп. Максим Изповедник).

Страданието е като Божи вестител, който разкрива колко беззащитен и раним е животът ни и колко крехко и нетрайно е човешкото щастие. И все пак, защо Бог, Който държи в ръцете Си съдбините на света, допуска да бъдат безмилостно поразявани в жестоко страдание и мъчения и светци, и праведници, и грешници – всички обект на Неговата безгранична любов?

Теоретично погледнато, въпросът за страданието остава открит и нерешен. Той надхвърля границите на рационалното познание и в никоя философия няма отговор на този проблем. Тук проблемът за теодицеята, злото и страданията, с цялото му метафизично бреме, остава в абстрактния дискурс на спекулативните теоретични конструкции. Това обаче не означава, че той не присъства в живото религиозно съзнание и опит.

Напротив. Именно в богооктровеното свидетелство на нашата вяра и в съзнанието на изповядващите Христовото учение и Завет, проблемът за страданието се поставя с най-голяма и изключителна суровост и острота, но в абсолютно други измерения и целеполагане.

Бог Отец приема мъченичеството и жертвата на Своя Единороден Син в плана на домостроителството на света, за да бъде изкупено и спасено човешкото ни естество чрез богочовешката Личност на Господ Иисус Христос. В страданията и Разпятието на Голгота, кенозисът – самопринизяването на Предвечния Логос, достига пределната си граница и завършва със смъртта на Богочовека Господ Иисус, за да се осветят всички условия на човешкото съществуване, включително и на самата смърт, не само заради нашата греховност, но и в името на нашето спасение, и за да се включат всички аспекти на земния ни живот и смъртност в истинния Живот – в този Живот, който никога не познава смъртта (Владимир Лоски). Тогава се възстановява падналото човечество от първородния грях, като греховната човешка природа, сътворена по Божи образ, се привежда в съответствие с изначалния си образ. „Тя се възприема отново от своя Модел (Първообраз), от Божествения Логос, Който от този момент става нейният ипостасно определящ начин на съществуване и воля“ (прот. Йоан Майендорф).

Бог допуска в промислително Предзнание Собствения Си „възлюбен Син“ да претърпи смърт, и то смърт кръстна, изпълнена с позор и ужас. В най-горчивите последни часове на Сина Човешки, страдащата Божия Майка и любимият Христов ученик св. Йоан Богослов изживяват в безмерна скръб мъченическата смърт на Голготския Страдалец в подножието на Разпятието. Най-верните последователи на Христос, светите апостоли, още в зората на Църквата, също така загиват в страдания и мъченическа смърт. В хилядолетната ни свещена история се вписват още много столетия, изпълнени с тежки, кървави преследвания срещу християните и много милиони изповедници и мъченици загиват и гинат и до днес в името на истинната вяра в Христос като Син Божи, Изкупител и Спасител на света. Това са исторически факти и никой не би могъл да твърди, че религиозната ни вяра разтваря суровия проблем за страданието в някакво измамно самоуспокоение и утеха.

Не! Върху най-високия връх по пътя към човешкото спасение и безсмъртие се възвисява отвесно Кръстът и на него виси страдащият и умиращият Богочовек.

Към този най-тежък Кръст, който някога някой човек е носил, и към Този, Който е разпнат на него, са се отправяли не само от саркастичните богоотрицатели, но също така и от честно питащите вярващи, въпросите: „Ако Ти си Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя Кръст?“.

Подиграваният и самоунизил се до смърт кръстна Син Божи, Който Сам е Живот Вечен, не слезе от Разпятието. В апогея на страданието Си Той не отговори с поразяващата и неподозирана сила на чудото, за да докаже, че всяка космическа стихия е подвластна на Неговото Божество. Напротив. Тъкмо във върховния момент на мъката Си, Богочовекът почувства в най-съкровените дълбини на човешката Си природа цялата безмерна тежест на страданието и извика: „ Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“.

Спасителят нито напусна Голготския Кръст, нито го преломи с безграничната сила и мощ на Своето Божество и предвечна Ипостас. Жертвата на Агнеца, принесена в Божието Предзнание още преди основаването на света, е вече жестока и брутална земна реалност, изстрадана съзнателно на Голгота в пълна свобода, и почувствана докрай в агонията на смъртта.

„Изкуплението е извършено на Кръста, „с кръвта на кръста Му“…. Не само чрез страданията на Кръста, а именно чрез Кръстната смърт. И окончателната победа се постига не чрез мъки и страдания, а чрез смъртта и Възкресението. Тук пред нас се открива онтологичната дълбочина на човешкото съществуване. Смъртта на нашия Господ е победа над смъртта и смъртността, а не просто прощаване на грехове, не просто оправдание на човека или удовлетворение на някаква абстрактна справедливост. И самият ключ към тази тайна може да се намери само чрез съответно учение за човешката смърт“ (прот. Георги Флоровски).

Изкупителното и спасителното дело на Господ Иисус Христос е физична и в определен смисъл биологична реалност, която има дълбоките си религиозни корени в патристичния възглед за двусъставното психосоматично единство на богосътворената човешка природа. Отците на Църквата разглеждат също така човешката природа и като трисъставна от дух, душа и тяло, но и в двете учения се възприема, че личността или човешката ипостас включва всички части на този естествен състав и се изразява посредством цялостния човек, който съществува в нея и чрез нея. „Какво е човек, ако не живо същество, надарено с разум и състоящо се от душа и тяло? Самата душа човек ли е? Не, това е само душата на човек. Може ли едно тяло да се нарече човек? Не, това се нарича човешко тяло. Но ако всяко поотделно (душата и тялото) не е човек, а човек се нарича това, което се състои от две части, а Бог е призвал към живот и Възкресение човека в неговата двусъставност, то тогава Той е призвал не отделната „част“ (само душата или само тялото), но „целостта“, която е и душа, и тяло” (св. Иустин Философ). Към този възглед се придържа и св. Йоан Дамаскин: „Бог не възкреси само душата без нейното тяло, но и тялото заедно с душата – и не някоя друга, а именно тази, която беше предадена на тление… Така душите отново се съединяват с телата, които стават безсмъртни и вече не подлежат на тление…“.

На Голгота – в най-голямата богооставеност на света – се таи потенциално най-великото утвърждаване и въздигане на падналото човечество (срв. Марк 15:34). Христос ни помирява с Бога, защото Агнецът Божи е принесен в Жертва на Кръста като Богочовек, като наш брат по плът и мъченичество. „Ти си сроден с нас по плът, Боже наш, а ние сме Твои по Твоето Божество“ (преп. Симеон Нови Богослов). Единствено животът, устроен по подобие на Божествения, изначално е подобаващ за човека и съответства на природата му. Пробивът е направен! Божиите обетования имат изпълнението си в Сина Божи и стават начало на ново творение, като вечният Живот навлиза в тленността на света и в дълбините на личната ни Голгота и страдания… Жертвата на Агнеца Божи е мост между нас и Бога, мост на себеотдаването през бездната, която ни раздели в греха на Прародителите, мост на безгранична изява на Божията любов и победа над смъртта, тъй като „жилото ѝ вече е изтръгнато“.

Смъртта на Голготския Кръст е смърт, съзнателно изстрадана от Предвечната Ипостас на Сина Божи. Отделянето на душата от тялото – главният признак на биологичната, земна смърт – е събитие, което се случва също и със Самия Богочовек. Душата, слизайки в ада, остава „ипостазирана“ едновременно както в Словото, така и в Неговото Тяло, висящо на Разпятието, защото човешката природа е приета в съкровено единение „по ипостас“ със Самото Божество. Господ почива в плът в гроба, но тази плът не е отделена от Божественото естество. Плътта на Господа не изпада в тление и в самата смърт остава нетленна, жива, а не мъртва, защото пребивава в лоното на Живота, в Ипостаса на Словото. „Словото се облече в Тяло, за да може, след като открие в тялото смъртта, да я обезсили“ (св. Атанасий Велики). Божеството на Богочовека Иисус Христос в съня на Велика Събота обитава едновременно и в тялото, което почива в гроба, и в душата, която победоносно разбива „портите на ада“.

В Христос смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, тъй като „не намира място за себе си в Него, а смъртното е погълнато от живота и се превръща в нетление“ (2 Кор. 5:4). „И това ви казвам, братя, свидетелства още св. Апостол, че плът и кръв не могат да наследят Царството Божие, нито тлението може да наследи нетление, защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие. А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: „смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:50, 53, 54).

Възкресението присъства и действа в смъртта на Богочовека Христос с необратима сила, а животът извира от Живоносния Му Гроб. След победата на Христос над смъртта, Възкресението става всеобщ закон на Сътворението и при есхатологичния му завършек. Поради това при Всеобщото Възкресение от мъртвите и всяка отделна човешка личност възкръсва за вечността телом и духом, преобразена като единна цялост в обетованието на небесния Йерусалим, при което „в новото небе и новата земя“ отпада и самата форма на времето (срв. Откр. 21:1-7 ).

„Сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила“ (1 Кор. 15:42-43).

Изкуплението е борбата на живота със смъртта и победата на живота, в която човешката природа на Христос е начало на ново творение. Христос възкръсна и в света вече действа тайната на живоносното Му Възкресение, чрез което силата на живота се разпростира по цялото мироздание, за да го пресътвори с окончателната победа над смъртта.

Отправеният нагоре поглед към Голготския Кръст, на който смъртта е погълната от живота, изисква ясен духовен взор, ако трябва да се разбере истинският смисъл на думите на св. апостол Павел: „Разпнах се с Христа и възкръснах за нов живот и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19).

Възкресението за този нов живот се величае в един от древнохристиянските пасхални химни, създадени от св. Иполит Римски (II – III в.):

„О, Пасха, светлина на ново прозрение,

сияние на непостижимата Троичност!

Светлините в душите ни не могат вече да угаснат,

а огънят на благодатта се разгаря във всички.

Той пламти в душите и телата,

подхранван от силата на Самия Христос“.

Тази живоносна светлина, която струи от възкръсналото Тяло на Спасителя, озарява и нашите души, прославящи Господа Иисуса:

„Дойдете, всички верни, да се поклоним на светото Христово Възкресение, защото, ето – чрез Кръста дойде радост за целия свят“.