Великият пост в нашия живот

Автор: прот. Александър Шмеман

За сериозното приемане на поста

Как би могъл Великият пост да бъде не само номинален, но и истински двигател на съществуването ни? Нашият живот (нужно ли е да напомняме това) твърде много се различава от живота, който са живели създателите на споменатите дотук стихири, канони, тези които са установили богослуженията и устава. Те са живели в относително малки общини, извън града, в органично православен свят. Самият порядък на живота им е бил организиран в съот­ветствие с Църквата. Днес живеем сред огромно градско технологично общество, плуралистично в своите религиозни вярвания и секуларизирано по своя светоглед. В този свят ние, православните, сме незначително малцинство. Великият пост не заема вече дори и външно такова видно място, каквото е имал да кажем в Русия или в Гърция. Затова въпросът е много актуален: можем ли наистина да спазваме поста, а не да се ограничаваме, както това често става, с две-три символични промени в нашия бит?

Ясно е например, че за повечето вярващи всекидневното посещаване на великопостните богослужения е невъзможно. Те продължават да ходят на църква в неделните дни, но както вече знаем, неделната литургия по време на поста в крайна сметка не се различава външно от обичайната. Така че, независимо от присъствието ни на нея, е почти невъзможно да почувстваме великопостните особености на богослужението, посредством които се предава духът на Великия пост. А тъй като цивилизацията, към която принадлежим, не отразява по никакъв начин Великия пост, не е чудно, че нашето отношение към него се свежда до отрицателно разбиране – време, в което някои неща, например месото, мазнините, танците и развлеченията, са забранени. Обичайният въпрос: „От какво се отказвате по време на поста?” – е добър пример за това общоприето отрицателно разбиране.

От положителна гледна точка Великият пост се разглежда като време, когато трябва да изпълним религиозните си задължения за изповед и причастие („не по-късно от Връбница” – както прочетох в един енорийски вестник). След изпълнението на тези задължения останалото време от Великия пост губи всякакво положително значение. По такъв начин ясно се вижда, че постепенно се е образувало дълбоко разногласие или противоречие между духа и теорията на Великия пост, които се постарахме да обясним на основата на великопостните богослужения, от една страна и от друга – всеобщото неправилно разбиране на поста, което понякога се поддържа и споделя и от самото духовенство. Получава се така, защото е по-лесно духовното начало да се сведе до формалното, отколкото зад формалното да се търси духовното. Може без преувеличение да се каже, че макар и постът все още да се спазва, той е загубил непосредственото си съприкосновение с нашия живот, престанал е да бъде онова пречистване на покаянието и обновлението, за което говори богослужебното и духовното учение на Църквата.

Можем ли отново да намерим изгубеното разбиране за поста, да го направим отново духовна сила и всекидневна реалност на нашия живот? Отговорът на този въпрос зависи преди всичко, а бих казал и в най-голяма степен, от желанието или нежеланието да се отнесем сериозно към Великия пост. Колкото и да се различават условията на нашия сегашен живот от предишните, колкото и реални да са трудностите и препятствията, които ни създава съвременният живот, нито едно от тях не може да бъде абсолютно препятствие и нищо не може да направи Великия пост невъзможен за нас. Причината за постепенното отслабване на реалното влияние на поста върху нашия живот е доста по-дълбока. Тя се корени в обстоятелството, че съзнателно или не ние свеждаме религията до повърхностен номинализъм или символизъм – до този най-добър начин да бъдат заобиколени и да се даде ново тълкувание както на изискванията, които религията предявява към нашия живот, така и на сериозността на усилията или на подвига. Трябва да добавим, че такава редукция е твърде характерна за православните. Западните християни, католици и протестанти, срещайки се с нещо, което смятат за невъзможно, по-скоро ще внесат изменения в самата религия, съобразявайки я с новите условия и правейки я по такъв начин „удобна”. Вече отбелязахме например, че Римокатолическата църква отначало е свела поста буквално до минимум, а след това просто го е отменила. Ние обикновено изпитваме към такова съобразяване на поста с условията на живота праведно и справедливо негодувание – като към измяна спрямо християнското предание и минимализация на християнската вяра. И наистина хвала и чест на Православието за това, че не се съобразява с нищо в света, не снижава равнището и не се старае да направи християнството удобно и леко. Хвала и чест на Православието, но разбира се, не на нас, православните хора.

Не днес, дори не и вчера, а много отдавна сме намерили начин да примирим абсолютните изисквания на Църквата с нашата човешка слабост и при това не само че не губим чувството си за собствено достойнство, но и нещо повече – оправдаваме себе си и смятаме, че съвестта ни е чиста. Този начин се проявява в символичното изпълняване на изискванията на Църквата. Символичният номинализъм сега прониква в целия ни религиозен живот. Така например на нас изобщо няма да ни хрумне да променим литургията и нейния манастирски устав – Боже, опази! Ние просто продължаваме да наричаме богослужението, което продължава един час, Всенощно бдение и гордо да обясняваме, че това е същата служба, която са извършвали монасите в Лаврата на свети Сава през IХ век. Вместо да си зададем същинските въпроси, които имат връзка с Великия пост: „Какво означава да постим?” или „Какво представлява Великият пост?”, ние се задоволяваме с великопостния символизъм.

В църковните списания и вестници се появяват рецепти: „Вкусни постни ястия”; някои енории даже може би увеличават своя доход чрез добре поместена обява за „вкусен постен обяд”. Толкова много неща в нашите църкви се обясняват символично, като интересни, живописни и забавни обичаи и традиции, които ни свързват не толкова с Бога и новия живот в Него, колкото с предишните времена и обичаите на нашите прадеди, че все по-трудно става да се различава зад този религиозен фолклор дълбокият и сериозен смисъл на религията.

Иска ми се да подчертая, че сами по себе си различните обичаи не са нещо лошо. Когато са се появили, те са служили на хората като начин да изразят своето сериозно отношение към религията. Това не са били символи, това бил самият живот. Случило се така, че животът се е променил и все по-малко се е основавал на религията, докато някои обичаи останали като символи на отминалия живот. Запазило се е онова, което ни е изглеждало най-живописно и в същото време лесно изпълнимо. Духовната опасност тук е в подмяната на отношението към самата религия. Хората я възприемат като някаква система от символи и обичаи, без да разбират, че тези, последните, трябва да бъдат призив за обновяване и усилие. Губят се повече сили за подготовката на постни блюда и за пасхалното разговяване, отколкото за самия пост и за подготовката на участието в тайната на Христовото Възкресение. Това означава, че докато светските обичаи и традиции не бъдат отново съединени с религиозното отношение към живота, което ги е породило, докато отношението към символите продължава да бъде несериозно, Църквата ще остане откъсната от живота и няма да има власт над него. Следователно, вместо да „символизираме наследството на миналото”, трябва да започнем отново да го прилагаме в нашия живот.

Сериозното отношение към поста означава преди всичко да се обърнем към него, доколкото е възможно, от самите дълбини на нашето съзнание и да го възприемем като духовен призив, изискващ отговор, решение и постоянно усилие. Знаем, че тъкмо за тази цел Църквата е определила подготвителните седмици за Великия пост. И това е времето за отговор и решение. Най-добрият и най-лесният начин да го направим е да се оставим да бъдем ръководени от Църквата поне чрез размишлението върху петте евангелски четения, които тя ни предлага в продължение на петте седмици, предшестващи поста: желанието (Закхей), смирението (Митарят и Фарисеят), завръщането от изгнание (Блудният син), съдът (Страшният съд) и прошката (Неделя на всеопрощението). Следователно трябва не само да чуя тези евангелски четения в църквата, но и да ги „отнеса” със себе си у дома си, да ги съпоставя с моя живот, моето семейно положение, моите професионални задължения, моята грижа за материалната страна на живота, моето отношение към определени хора, с които живея. Ако към това размишление прибавим и молитвата на подготвителните седмици „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” („Отвори ми дверите на покаянието, Дарителю на живота”) и 136 псалом „При реките Вавилонски”, започваме да разбираме какво означава „да живееш заедно с Църквата” и как богослужебните особености украсяват всекидневния живот.

По време на поста би било добре да се прочете книга с религиозно съдържание. Целта на това четене е не само разширяване на религиозния кръгозор, но най-важното е пречистването на нашия ум от всичко, което обикновено го замъглява. Изглежда просто невероятно до каква степен умът ни е запълнен и замърсен от всякакъв род грижи, интереси, безпокойства и впечатления и колко трудно е да се ориентираме в тях. Четенето на книга с религиозно съдържание, когато умът е средоточен върху нещо напълно различно от обикновения кръг на мисли, създава само по себе си една друга умствена и духовна атмосфера.

Всичко това не трябва да приемаме като рецепти; може да има и други начини за достойна подготовка за поста. Най-важното през този подготвителен период е как започваме да очакваме Великия пост, който като че ли отдалече идва към нас или пък може би ни е пратен от Самия Бог като възможност да се променим, обновим и задълбочим. Важно е, че сериозно се отнасяме към тази възможност. Така че в неделята на всеопрощението, излизайки от дома си, за да отидем на вечернята, да сме готови с цялата си възможна искреност да възприемем и почувстваме словата на великия прокимен, ознаменуващи началото на Великия пост: „Не отврати лица Твоего от отрока Твоего, яко скорблю…” [„Не скривай лицето Си от Твоя раб, защото скърбя” (Пс. 68:18)].

Участието във великопостните богослужения

Както вече казахме, никой не може да посещава всички великопостни богослужения, но всеки може да бъде на някои от тях. През Великия пост трябва да ходим на църква по-често и да участваме в църковното богослужение. Не могат да бъдат извинени тези, които не се съобразяват с това. Разбира се, тук отново са налице разнообразни лични обстоятелства, индивидуални възможности и невъзможности, които водят до различни решения, но решението като такова трябва да бъде прието, трябва да бъде направено усилие и да има постоянство. От богослужебна гледна точка можем да предложим следващия по-долу минимум, чиято цел е не разрушаващото духа чувство за изпълнено задължение, а усвояването поне на най-същественото от великопостното богослужение.

На първо място в енориите трябва да се обърне особено внимание на подобаващото извършване на вечернята на неделята на всеопрощението. Наистина е трагично, че в толкова много църкви тази служба или изобщо се пропуска, или се извършва без необходимото внимание и грижа. Тази вечерня трябва да стане едно от най-големите ежегодни енорийски събития и затова трябва да бъде добре подготвена. Подготовката се състои от репетиции на енорийския хор, обясняване на службата по време на проповедите или в енорийските вестници, избор на удобно време, когато болшинството от миряните могат да бъдат в църквата. Най-общо – тази вечерня трябва да се превърне в истинско духовно събитие. Защото – още веднъж ще повторим това – тя най-добре и повече от всичко останало ни разкрива значението на Великия пост като време на покаяние и примирение; началото на постния път, изпълнено със съгласие.

След тази вечерня трябва да бъде отредено важно място на първата седмица от поста. Трябва да положим специално усилие за това, поне веднъж или два пъти да чуем Великия канон на св. Андрей Критски. Както вече казахме, богослуженията през тези първи дни имат за цел да ни въведат в духовното настроение на Великия пост – онова, което нарекохме светла печал. По-нататък, в продължение на целия Велик пост, е абсолютно необходимо поне един ден да присъстваме на Литургията на преждеосветените дарове с всичките ѝ духовни преживявания. Да превърнем поне един ден в истинско очакване както на съда, така и на радостта. Тук не могат да звучат убедително никакви оправдания с условията на живот, недостиг на време и т.н., понеже ако изпълняваме само това, което е „удобно” в условията на сегашния ни живот, самото понятие за постен подвиг ще стане напълно безсмислено. Всъщност не само през ХХ век, но и от времената на Адам и Ева този свят е бил препятствие пред изпълнението на Божиите заповеди. Затова и в съвременния начин на живот няма по същество нищо ново и по-особено. В края на краищата всичко отново зависи от това сериозно ли се отнасяме към религията. Ако е така, за да отидем осем или десет пъти на църква, ще ни е нужно минимално усилие. Но ако се лишим от тези осемдесет пъти, лишаваме се не само от красотата и дълбочината на великопостните богослужения, но както ще видим в следващия раздел – от смисъла на нашето постене и онова, което го прави действено.

С молитва и пост

Няма Велик пост без постене. Изглежда обаче, че в наше време хората или се отнасят несериозно към постенето, или приемат неточно неговото истинско духовно значение. За едни постът се състои в символичното лишаване от нещо. За други постът означава добросъвестно спазване на правила, тоест употребяване на постна храна. И в единия, и в другия случай обаче постенето рядко се разглежда като част от общия великопостен подвиг. Затова тук, както и в други случаи, отначало трябва да се постараем да разберем учението на Църквата за поста и след това да попитаме себе си как можем да приложим това учение в живота си. Постенето или въздържането от храна не е само християнска практика. То е съществувало и съществува досега и в другите религии, и дори извън религията, като например в специалната терапия. Днес хората постят (или се въздържат) по най-различни причини, понякога дори и политически. Затова е важно да се ориентираме в специфично християнското значение на поста.

Това значение се разкрива пред нас преди всичко чрез вътрешната връзка между две събития, за които се разказва в Библията: за едното – в началото на Стария Завет, а за другото – в началото на Новия Завет. Първото събитие: Адам „нарушил поста” в рая и ял от забранения плод – така се открива пред нас първородният грях. Христос, Новият Адам – това е второто събитие – започва своето служение с пост. Адам е бил изкушаван и не е издържал на изкушението. Иисус Христос е бил изкушаван и е победил изкушението. Следствие от падението на Адам е изгонването от рая и смъртта. Плодовете на победата на Христа са унищожението на смъртта и нашето завръщане в рая.

Поради липса на място няма възможност подробно да обясним значението на този паралелизъм. Обаче дори от казаното трябва да стане ясно, че постът е нещо решаващо. Това не е просто някакво задължение или обичай; постът е свързан със самата тайна на живота и смъртта, спасението и гибелта. Според православното учение, грехът не е само нарушение на някакво правило, което води до наказание. Той винаги е изкривяване на дадения ни от Бога живот. Ето защо историята на първородния грях е изобразена като постъпка, свързана с храната. Храната е необходима на живия организъм, защото тя поддържа живота в нас. Но тук възниква основният въпрос: какво означава да си жив, какво означава самият живот? В наше време тази дума се разглежда най-вече в нейното биологично значение: животът е тъкмо това, което изцяло зависи от храната и изобщо от физическата страна на всичко живо. В светлината на Свещеното Писание и на християнското предание този живот, завършващ със смърт, се отъждествява със смъртта, защото началото на смъртта винаги присъства и действа в него.

Ние знаем, че Бог не е сътворил смъртта. Той е, Който дарява Живот. По какъв начин животът е станал смъртен? Защо смъртта, единствено и само смъртта, е абсолютно условие за всичко съществуващо? Църквата отговаря: защото човекът е отхвърлил живота, който му е предложил и дал Бог, и е предпочел живота, зависещ не от Бога, а „само от хляба”. Той не само че не е послушал Бога, за което е бил наказан, но е променил и самото отношение между себе си и света. Без съмнение светът е бил даден на човека като храна, като средство за живот; но в същото време животът трябва да бъде общение с Бога; той е трябвало да има в Него не само своя завършек, но и своята съвършена пълнота: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” (Иоан 1:4).

Светът и храната са създадени, за да може посредством тях човекът да общува с Бога. Само храната, приета заради Бога, може да бъде животворна. Сама по себе си храната не съдържа в себе си живот и не може да го възпроизвежда. Само Бог притежава живот и Сам Той е животът. В храната жизненото начало е Бог, а не калориите. По такъв начин да се храниш, да бъдеш жив, да знаеш Бога и да бъдеш в общение с Него е една и съща реалност.

Безмерната трагедия на Адам се състои в това, че той е възприел храната като „живот сам по себе си”. Нещо повече, той я вкусил, скривайки се от Бога, извън Него, за да стане независим от Него. Направил това, защото повярвал, че храната съдържа живот сама по себе си и че вкусвайки от нея, може да стане като Бога, тоест да притежава живот в самия себе си. По-просто казано: той повярвал в храната, докато единственият предмет на вярата, доверието и увереността е Бог и само Бог. Земният свят и храната са станали негови богове, извор и начало на неговия живот. Той станал техен роб.

Адам на еврейски значи „човек”. Това е моето име, нашето общо име. Човекът все още е Адам, все още е роб на храната. Той може да твърди, че вярва в Бога, но за него Бог вече не е неговият живот, не е храната, не е всеобхватното съдържание на неговото съществувание. Човекът може да уверява, че получава живот от Бога, но той не живее в Бога и за Бога. Неговото знание, неговият опит, неговата самоувереност са построени на все същия принцип: „само с хляб”. Ние ядем, за да живеем, но не живеем в трепет. От всички грехове този е най-големият. Това е присъдата на смъртта над живота.

Иисус Христос е новият Адам. Той дошъл, за да унищожи болестта, внесена от Адам в живота, да възстанови човека за истинския живот. Затова започва Своето земно служение с поста. „Като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня” (Мат. 4:3). Гладът е онова състояние, в което осъзнаваме зависимостта си от нещо; когато спешно, насъщно ни е необходима храна – което и доказва, че в нас няма самодостатъчен живот. Това е състяние, което е предел, отвъд който аз или умирам от глад, или, насищайки своето тяло, съзнавам отново, че живея. С други думи, това е моментът, когато пред нас застава ултимативният въпрос: от какво зависи моят живот? И тъй като въпросът не е абстрактен, тъй като самият живот на моето тяло зависи от решението му, този момент се оказва изкушение. Сатаната е дошъл при Адам в рая; той е дошъл и при Иисус Христос в пустинята. Двама гладни са чули неговите думи: яж, защото твоят глад показва, че изцяло зависиш от храната, че твоят живот е в храната. Адам повярвал и започнал да яде; Иисус Христос отхвърлил това изкушение и казал: не само с хляб ще живее човек, но и с Бога. Той отхвърлил всемирната лъжа, внушена от сатаната на целия свят и превърната в неподдаваща се на обсъждане, очевидна истина, основа на целия човешки светоглед, основа на науката, медицината и може би дори на религията. Отхвърляйки тази лъжа, Иисус Христос възстановил вярното съотношение между храната, живота и Бога – онова съотношение, което Адам е нарушил и което ние все още нарушаваме всеки ден.

Какво е постът за нас християните – участието в постния опит на Самия Иисус Христос, чрез който Той ни освободил от пълната зависимост от храната, материята и света. Това освобождение в никакъв случай не може да бъде пълно. Ние още живеем в греховен свят, в света на Стария Адам, и представлявайки част от този свят, все още зависим от храната. Тъй като смъртта, през която трябва да преминем, е победена от смъртта Христова и станала преход към живот, храната, която вкусваме, и животът, който тази храна поддържа, може да стане живот в Бога и за Бога. Част от нашата храна вече е станала „храна на безсмъртието” – Тялото и Кръвта на Самия Христос. Даже всекидневният ни „насъщен хляб”, който получаваме от Бога, може да стане в този живот, в този свят, нещо, което поддържа и укрепва нашето общение с Бога, а не ни отделя от Него. Единствено постът може да осъществи това преобразование и да ни даде същинското доказателство, че нашата зависимост от храната и материята не е окончателна и абсолютна и че в съединение с молитвата, благодатта и служението на Бога, тази зависимост пожелава да стане духовна. Всичко това означава, че разбран както трябва, в своето същинско значение, постът е единственото средство за възстановяване в човека на неговата истинска природа. Това не е теоретично, а практическо и реално предизвикателство към великия Лъжец, който ни е убедил, че зависим само от хляба, и е построил цялото човешко знание, наука и съществувание върху тази лъжа. Постът изобличава тази лъжа.

Забележително е, че Иисус Христос среща сатаната по време на Своя четиридесетдневен пост, а после Сам казва, че сатаната може да бъде победен „само с молитва и пост”. Постът е истинската борба срещу дявола. Той е предизвикателство към обхващащия всичко закон, който превръща дявола в „княза на тоя свят”. Ако човек е гладен, но разбира, че наистина може да не зависи от глада, да не загине от него, а да го превърне в източник на духовна власт и победа, тогава няма да остане нищо от онази голяма лъжа, в която живеем от времето на Адам. Колко се отдалечихме от обичайното разбиране на поста като обикновена смяна на диетата, от разсъжденията за това какво се разрешава от поста и какво е забранено, от цялото това повърхностно лицемерие! Понеже в крайна сметка постът се състои в едно-единствено нещо: да изпиташ глад, да възжелаеш и това означава – да достигнеш предела на този живот в нас, който зависи изцяло от храната, и като огладнееш най-сетне, да откриеш, че тази зависимост не е последната истина за човека, че самият глад е преди всичко духовно състояние и че в най-последната си реалност той е глад за Бога.

В древната Църква постът означавал пълно въздържане от храна, тоест състояние на глад, което довежда тялото до крайния предел. Именно тук разбираме, че постът като физическо лишаване от храна е напълно безполезен без неговата втора, духовна страна. „С пост и молитва” – това означава, че без съответното духовно усилие, без укрепването ни чрез божествената реалност, без съзнанието за нашата пълна зависимост от Бога и само от Бога, физическият пост в действителност би се превърнал в самоубийство. Ако дяволът е изкушавал Самия Христос, когато Той постил и изпитвал глад, то ние нямаме никаква възможност да избегнем изкушението. Физическият пост, колкото и да е важен, става не само безсмислен, но и наистина опасен, ако не се съедини с духовното усилие, с молитвата и мисълта, съсредоточен в Бога.

Постът е изкуство, което светиите са владеели в съвършенство. Би било опасно и самонадеяно от наша страна да се опитаме да овладеем това изкуство без духовно разсъждение и без необходимата предпазливост. Цялото великопостно богослужение постоянно ни напомня за трудностите, препятствията и изкушенията, на които се натъква онзи, който разчита на собствените си сили, а не на Бога. Ето защо за постния подвиг е необходима духовна подготовка. Тя се състои първо в това да се молим за Божията помощ и второ, целият ни постен подвиг да бъде съсредоточен върху Бога, да бъде устремен към Него. Трябва да постим заради Бога. Трябва да усещаме Неговото присъствие в нашето тяло, което става Негов храм. Затова и към тялото, и към храната, и към целия ни начин на живот трябва да се отнасяме с религиозно уважение. Трябва да постигнем всичко това преди началото на поста, за да можем още в началото му да сме духовно въоръжени, предвиждайки духовната борба и победата.

Ето, настъпва самият пост. Според това, което беше казано по-горе, той трябва да бъде изпълняван на две равнища: първо – като аскетичен пост и второ – като строг пост. Аскетичният пост се изразява в силно намаляване на храната, така че постоянното състояние на някакъв глад да се преживява от нас като памет за Бога и да поддържа постоянното усилие да запазим тази памет. Всеки, който е изпълнявал такъв пост дори и за кратко, знае, че вместо да ни отслабва, той създава у нас известна лекота, стегнатост, трезвост, радост и чистота. Храната се приема действително като Божи дар. Ние постоянно сме насо­чени към този вътрешен свят, който самият ни храни по необясним начин.

Тук няма да обсъждаме количеството и качеството на храната и нейното разпределение през деня по време на аскетичния пост; всичко това зависи от нашите индивидуални възможности и от условията ни на живот. Но принципът е ясен: да се подържа това постоянно състояние на полуглад, чиято „отрицателна” природа се преобразява в положителна сила чрез молитва, помнене на Бога, внимание и средоточеност.

Продължителността на строгия пост се ограничава по необходимост до Евхаристията, за която той ни подготвя. В сегашните условия на живот това е най-вече денят преди извършването на Литургията на преждеосветените дарове. Независимо дали постим от ранно утро, или само от обед насетне, главната цел на този пост е да се прекара денят в очакване, надежда, „желание” да се наситим на Самия Господ. Това е духовна средоточеност върху очакваното, върху този дар, който трябва да получим и заради който сме готови да се откажем от всички други дарове.

След всичко казано дотук не трябва да забравяме, че колкото и да е ограничен нашият пост, ако е истински, той ще ни доведе до изкушения, слабост, съмнения и раздразнителност. С други думи, това ще бъде борба, в която вероятно ние неведнъж ще бъдем победени. Ако нашият пост е истински по своята същност, то тъкмо тук се разкрива животът в Христа, животът на борбата и подвига. Вяра, която не е победила съмненията и изкушенията, рядко е истинска вяра. Израстването в християнския живот, уви, е невъзможно без горчивия опит на грешките и паденията. Колко често хората започват да постят с ентусиазъм, но отпадат още след първия неуспех. Аз бих казал, че истинското изпитание на вярата настъпва след първото падение. Ако след такъв неуспех, отстъпвайки пред своя глад и страстите си, ние започнем всичко отново, без да обръщаме внимание на това колко грешки сме направили, то рано или късно нашият пост ще ни донесе духовни плодове. Между светостта и цинизма на разочарованието се намира великата и божествена добродетел на търпението – преди всичко търпение по отношение на самия себе си. Няма съкратен път до светостта, ние трябва да заплатим пълната цена за всяка стъпка и за всяка степен.

Затова е по-добре и по-безопасно да започнем с минимума – който е само малко над нашите естествени възможности – и малко по малко да засилваме поста, отколкото изведнъж в началото на поста да се възнесем прекалено високо и след това да се разбием, падайки обратно на земята. Така от символичния и номиналния пост трябва да се върнем обратно към истинския пост. Нека той бъде ограничен и скромен, но затова пък последователен и сериозен. Трябва честно да оценим своите духовни и физически възможности и способности и да действаме съобразно тях, без да забравяме в същото време, че като постим, не трябва да се страхуваме от ограничените си способности, а трябва да виждаме в своя живот божественото доказателство за това, че невъзможното за човека е възможно за Бога.

Великопостният начин на живот и битът

Ние посещаваме църковните служби, постим и се молим в определено време, но това все още не изчерпва постния подвиг. За да може всичко това да бъде действено и плодотворно, е необходимо то да се подкрепя от целия ни живот. С други думи, необходим е определен начин на живот, който да не е противоположен на поста и да не раздвоява нашето съществувание. Преди време в православните страни самото общество е създавало, чрез цялата съвкупност от обичаи и навици – както лични, така и колективни, великопостната атмосфера на живота, която поражда това, което така добре се изразява с руската дума „бит”. По време на Великия пост цялото общество се е подчинявало на определен ритъм на живот и на правила, които постоянно са напомняли на отделните членове на обществото за Великия пост. Например в Русия за него постоянно напомнял особеният великопостен звън на църковните камбани; театрите се затваряли, а светските приеми се преустановявали. Разбира се, тези външни правила сами по себе си не са могли да събудят у човека покаяние и да го насочат към по-активен религиозен живот. Но била създадена определена великопостна атмосфера, която облекчавала личното, индивидуалното усилие.

Ние сме слаби и са ни необходими външни напомняния, символи и знаци. Разбира се, винаги има опасност сами по себе си външните символи да бъдат приети за съвършено и достатъчно спазване на поста и вместо да напомнят за Великия пост, да прикрият истинския му смисъл и значение. Вече споменахме за тази опасност, като казахме, че външните обичаи и правила могат да подменят истинския личен подвиг. Само че при един правилен подход се вижда, че тези обичаи са като една „ремъчна предавка”, която съединява духовния подвиг с цялата съвкупност на живота. Ние не живеем в православно общество и затова общественият живот в наши дни не може да създаде определена великопостна атмосфера. Светът, който ни заобикаля, светът, към който принадлежим, не се променя през Великия пост. Затова от нас се изисква ново усилие и е необходимо още веднъж да обмислим религиозната връзка между външния и вътрешния живот.

Духовната трагедия на секуларизма и на осветскостяването на нашата цивилизация се изразява в това, че те предизвикват истинска религиозна шизофрения: деленето на живота на две части – религиозна и светска, без никаква връзка помежду им. Затова, за да бъдат заместени външните символи и напомняния, в наши дни се изисква особено духовно усилие. Схематично можем да разгледаме това усилие – веднъж по отношение на нашия домашен живот и втори път – по отношение на живота ни извън дома.

В православния светоглед домашният живот и семейството представляват основата на християнския живот и прилагането на християнските принципи във всекидневния живот. Основите на християнския светоглед се поставят именно у дома, в бита и духа на семейството. Светогледът не се изгражда в училището, дори не и в църквата, а вътре в семейството. Той отначало може да бъде дори безсъзнателен, но в края на краищата става решаващ фактор за целия ни живот. Старецът Зосима в „Братя Карамазови” на Достоевски казва, че „човек няма по-скъпи спомени от тези на ранното си детство”. Тези спомени спасяват човека през целия му живот. Много е важно, че той казва това, когато си спомня как майка му го е водила на Литургията на преждеосветените дарове, припомня си красотата на тази служба и неподражаемата красота на великопостния напев „Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице…”. В нашите църковни училища сега се провежда забележителна работа по религиозното образование на децата. Но тя може да постигне много малко без домашната и семейна основа на това образование.

Какво трябва и може да бъде направено през Великия пост в домашния и семеен живот? Тъй като не е възможно да кажа веднага всичко, което се случва в семейството, ще се спра на една от особеностите. Без каквото и да е съмнение всички ще се съгласят, че семейният начин на живот радикално се е променил под влиянието на радиото и телевизията. Нашият живот е препълнен от информация за събитията в света. Не е нужно никъде да излизаш или да пътуваш, за да знаеш какво става по света. Целият свят постоянно е в пределите на нашия обхват. И малко по малко елементарният опит на вътрешния живот и красотата на този свят просто изчезват от съвременната култура. А ако не е телевизията, то е музиката: музиката е престанала да бъде това, което слушаш; тя се е превърнала в някакъв музикален фон на разговорите, четенето, заниманията и т.н. Тази постоянна необходимост от музика изобличава неспособността на съвременния човек да се наслаждава на тишината и да я възприема не като нещо отрицателно, не като отсъствие на нещо, а тъкмо като условие за всяко истинско присъствие. Ако християните от по-предишните епохи са живеели предимно в света на тишината и мълчанието, които са им давали възможност напълно да се средоточат върху вътрешния живот, то съвременните християни трябва да полагат големи усилия, за да получат поне същностно необходимото им мълчание и тишина, нужни за съприкосновение с висшата реалност. По този начин проблемът за радиото и телевизията по време на Великия пост не е страничен въпрос, а в някакъв смисъл е въпрос на духовен живот или смърт.

Трябва да разберем, че не е възможно да разделяме нашия живот между великопостната светла печал и преживяването на някакъв съвременен филм или спектакъл. Тези две преживявания са несъвместими и едното от тях окончателно унищожава другото. Само че е много вероятно по-скоро последният съвременен филм да победи светлата печал; обратното може да се случи само ако положим огромни усилия. Затова първият великопостен обичай, който можем да предложим, е решителното прекратяване на слушането на радио и на телевизия през Великия пост. В дадения случай не смеем да предложим строг пост, но предлагаме поне аскетичен, който, както казахме, означава преди всичко промяна на „диетата” и въздържане.

Например, няма нищо лошо в това да продължаваме да следим предаването на информация или някоя сериозна програма, която обогатява духовно и интелектуално. Това, което трябва да бъде прекъснато през поста, е приковаността към телевизора, вегетиране на човека, който сякаш е хипнотизиран от екрана и пасивно поглъща всичко, което му показват.

Когато бях дете (това беше преди появата на телевизията), майка ми обикновено затваряше рояла през първата, четвъртата и седмата седмица от Великия пост. Това се е запазило в моята памет по-ярко, отколкото дългите великопостни богослужения, и дори сега, ако чуя музика, която се предава по радиото през поста, това ме оскърбява почти като кощунство. Този личен спомен служи само като илюстрация на впечатлението, което оставя в детската душа едно външно решение, съзнателно взето от възрастните. Става дума не просто за отделен обичай или правило, а за жив опит, който предпазва времето от Великия пост, и който трябва през цялото време да помним, за да не го загубим, да не го изкривим или нарушим.

Но и тук, както при употребата на постна храна, само въздържанието не е достатъчно: то трябва да има свой положителен противовес. Тишината, създадена от отсъствието на светски шум, нарушавана само от допусканото предаване на новини, трябва да бъде запълнена с положително съдържание. Душата ни се храни от молитвата, но разумът също се нуждае от храна; именно разумът на съвременния човек е подложен на непрестанна атака от страна на телевизора, радиото, вестниците, списанията и т.н. Ние предлагаме към чисто духовното усилие да добавим и усилието на ума. Пренебрегваме толкова шедьоври, толкова забележителни плодове на човешката мисъл, въображение и творчество, само защото е много по-лесно и по-просто, като се върнем от работа у дома си, уморени физически и умствено, да включим телевизора или да потънем в съвършената пустота на списанието. Би било добре по-отрано да си набележим програма за Великия пост. Да си съставим отпреди това списък на полезните книги, които би трябвало да прочетем. Няма нужда всички тези книги да са с религиозно съдържание. Не всички хора са призвани да бъдат богослови. В най-добрите произведения на литературата са заложени толкова много богословски мисли, а всичко, което обогатява разума ни, всеки плод на истинското творчество се благославя от Църквата и ако е правилно възприето, придобива духовна ценност.

В предишната глава говорих за това, че четвъртата и петата неделя от поста са посветени на паметта на двамата велики учители на християнския духовен живот: свети Иоан Лествичник и преподобната Мария Египетска. Трябва да разберем как чрез образите на тези двама светии Църквата ясно ни казва, че през поста тя очаква от нас да обогатим духовния си и умствен вътрешен свят. Четенето и духовното размишление могат да ни помогнат да открием този вътрешен свят и неговата радост. Съвременният секуларизиран свят не ни дава да вкусим от тази радост, от истинското призвание на човека, което се проявява във вътрешния, а не във външния свят. Без нея, без разбирането на Великия пост като път към дълбината на нашето човешко същество постът губи своето значение.

Освен това, какво значение би могъл да има Великият пост през дългите часове, които прекарваме извън дома по време на нашите пътувания, когато сме на работа, изпълняваме професионалните си задължения или се срещаме с колеги или приятели? Тук не може да се даде никаква определена рецепта, но биха могли да се приведат някои общи съображения и разсъждения.

Първо, Великият пост е най-доброто време да разгледаме и да претеглим невероятно повърхностния характер на отношението ни към хората, към нещата и към работата ни. „Да се отнасяме към всичко с усмивка”, „да не приемаме прекалено присърце” – ето някои съвети, които са станали всъщност заповеди и на които ние радостно се подчиняваме. А всъщност те означават: не се обвързвайте, не разпитвайте, не задълбочавайте отношенията си с другите хора; спазвайте правилата на играта, които се състоят в съединяването на приятелските отношения с хората и на пълното равнодушие към тях; мислете за всичко от гледна точка на материалната изгода, печалба и повишение; с други думи, бъдете част от този свят, който постоянно употребява големите думи „мир”, „отговорност”, „предпазливост” и т.н., а всъщност следва единствено материалистичния принцип, според който човекът се оценява по заплатата, която получава.

Великият пост е време за търсене на смисъл: смисъла на моя професионален живот от гледна точка на призванието; смисъла на моите отношения с другите хора; смисъла на дружбата; смисъла на моята отговорност в живота. Няма нито работа, нито призвание, които да не могат поне малко да бъдат преобразени, не от гледна точка на по-голямата производителност или по-добра организация, а от гледна точка на ценността на човека. Необходимо е да се постараем да задълбочим всички наши човешки отношения, защото сме свободни хора, които са се превърнали (често без сами да съзнават това) в роби на системите, унищожаващи всичко човешко в света. И ако нашата вяра има някакво значение, тя трябва да бъде съотнесена с живота в цялата му сложност.

Мнозина мислят, че необходимите промени стават в зависимост от революциите и от външните промени в условията на живот. Но ние, християните, трябва да докажем, че всъщност всичко произтича отвътре – от вярата и от живота според тази вяра. Когато Църквата е навлязла в гръко-римския свят, тя не е призовавала за революция, посочвайки робството. Но робството е станало невъзможно под влиянието на вярата и на новата оценка за човека и за целия живот. Един свет човек – а днес свет човек означава просто човек, който се отнася сериозно към своята вяра – може да направи повече, за да промени света към по-добро, отколкото хиляди напечатани програми. Светият човек е единственият истински революционер в този свят.

Ще добавим още една последна бележка: Великият пост е време, когато трябва особено да внимаваме за нещата, които казваме. Нашият свят е неимоверно многословен, ние постоянно затъваме в думи, които са загубили своето значение, а следователно и своята сила. Християнството ни показва свещеното значение на словото – този наистина божествен дар. Нашето слово притежава огромна сила – или положителна, или отрицателна. Затова и ще бъдем съдени за нашите слова: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден; защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:36-37).

Ако обмисляме и претегляме думите си, отново ще осъзнаем техния дълбок и свещен смисъл и ще разберем, че понякога една невинна шега, казана необмислено, може да доведе до най-бедствени резултати и може да стане последната капка, преляла чашата на отчаянието на човека и тласнала го към най-лошото.

Словото може да бъде и свидетелство. Случаен разговор през бюрото с наш колега може понякога по-добре да му предаде верния възглед за живота, за другите хора и за работата, отколкото формалната проповед. Словото може да събуди в душата възможността за друг подход към живота и желанието за познание. Ние наистина не си представяме как постоянно си влияем един на друг чрез думите, чрез цялата структура на собствената ни личност. В края на краищата хората се обръщат към Бога не защото някой е успял да им даде блестящи обяснения, а защото са видели в Него несравнима с нищо светлина, онази радост и дълбина, сериозност и любов, които разкриват присъствието и Божията сила в света.

Великият пост, както казахме в началото, е време, когато човек сякаш отново открива вярата, но също и живота в неговото божествено значение, в неговата свещена дълбина. Въздържайки се от храната, ние отново познаваме нейния вкус и се научаваме да я получаваме от Бога с радост и благодарност. Прекратявайки развлеченията, слушането на музика, ненужните разговори и повърхностните разсъждения, ние отново разбираме най-великата ценност на отношенията с човека, с човешката дейност и с изкуството. И разбираме това само защото отново сме разбрали Самия Бог, защото сме се върнали към Него. И в Него – към всичко, което ни е дал по Своята безкрайна любов и милосърдие. Затова и пеем пасхалната:

Ныне вся исполнишася света,

Небо же и земля и преисподняя;

Да празднует убо вся тварь восстание Христово,

В нем же утверждается…

Сега всичко се изпълни със светлина,

и небето, и земята, и преизподнята;

да празнува всяка твар възкресението Христово,

в Него да се утвърждава…

Не ни лишавай от тази надежда, Човеколюбче!

Откъс от Великият пост на прот. Александър Шмеман, „Омофор“, 2006, превод: Анета Иванова, Мила Игнатова