Предизвикателството на болката и скърбите

Общочовешкият проблем

Човешкият опит сам по себе си, в пълнотата на своя екзистенциален смисъл, ни открива трагичността на живота с болка и в болка. Съвременният човек видимо се стреми да заобиколи болката и нейния изкупителен смисъл. Поради това и се поробва в живот на илюзии и комфорт, изпълнен със сладки удоволствия и фалшиви чудеса, в един лъжлив рай, съграден с всевъзможни халюциногени и наркотици.

Но болката е сурова историческа реалност. Тя обитава в човешкия живот и за вярващия човек е доказателство за борба, залог за спасение, знак за духовност.

„Който търси почивка, няма духа Божий”, подчертава авва Исаак Сириец. И на друго място отбелязва: „Брате, пътят на християнина е всекидневен кръст”.

Без болката животът ни се превръща в животинско съществуване. Болката, кръстът на всеки един от нас са Пътят и Евангелието на Христа, Който иска да сме Негови другари, не роби – свободни, а не поробени.

***

Проблемът на болката е общочовешки. Проблем, и едновременно с това – тайнство, което гнети и терзае всеки човек, дошъл в света. Пред тази мъчителна действителност хората от всички епохи са заставали с осезаемо чувство на страх. С въпрос и недоумение: защо човекът е станал доживотен спътник на болката и скърбите? Защо тези неканени гости дълбаят непрестанно душата ни, измъчват мисълта и тялото ни.

Колкото повече човек изследва проблема за болката, толкова повече се отдалечава от неговото решаване. Той не може да обясни присъствието му в живота си. Успява единствено да разбере, че през този живот не е преминал човек без болка и изпитания. Св. Йоан Златоуст пише: “Както не може да не умреш, тъй като си човек, така и не може да живееш без скръб. И изобщо, невъзможно е да намерим човек без скръб и притеснения, но един има малка, друг – по-голяма скръб”.

Произход

Какво е болката? Откъде се е появила тя в живота ни?

При всички случаи трябва да я приемаме като форма на злото, което винаги се стреми към мащабни измерения. Не Бог е причина за злото, нито – Творец на свят с болка и скърби, страдания и нещастия.

Според учението на Отците на нашата Църквата, болката идва в живота ни заедно с греха и нарушаването на волята Божия, които унищожават човешката свобода. Но човек може да се издигне над своите земни деяния и постъпки. С аскезата и покаянието, търпението и смирението, жаждата и любовта към Бога, болката придобива мистична дълбочина и спасителен смисъл. Защото ако носиш достойно кръста си и търпиш страданията, те се преобразяват в радост и удоволствие и водят до спасение.

Болката на праведните

Ако само грехът предизвиква болката и скърбите, тогава не са ли несъвместими с Божията благост болката и скърбите на праведните?
Пророците не намират обяснение за благополучието на грешниците и нещастието на праведниците. Иеремия се обръща с недоумение към Бога и пита: “Господи, ти си праведен и искам да те питам нещо за праведността: Защо благоденстват нечестивите?” (вж. 12:1). От някои псалми също виждаме, че праведните са забравени и изоставени от Бога. “Докога, Господи, ще ме забравяш? Докога ще си безразличен към мене?”. И в книгата на праведния Иов е отбелязано, че той много пъти напрегнато пита Бога за своето нещастие: “Моля Те, кажи ми, Господи, колко са греховете и беззаконията ми?” И продължава изтерзано: “Защо нечестивите живеят и стареят в богатство? А аз живея в постоянно мъченичество и стигнах до безумие и съм изтощен от болката и нещастието”.

Едно “защо”, пълно със стенание и дълбока болка, изскача от дълбините на скръбното му сърце. И той допълва с ридание: “Аз съм изплашен и сълзите на болката набраздяват лицето ми”.

“Господи”, говори на друго място той, “защо нечестивите живеят щастлив живот? Къщите им са пълни с блага, виждат децата им да ги окръжават щастливи и да се радват, страх за тях няма, нито търпят някакво наказание. И те свирят на музикални инструменти, псалтири и лири, гуляят и се забавляват с радостни гласове…”^∗.

Смисълът на скърбите

а) Педагогичен характер

Някои изследователи на този проблем твърдят, че болката и скърбите имат чисто педагогичен характер за човека. В своите пастирски наставления св. Антоний Велики казва: “Странно е да благодарим на лекарите, които ни дават горчиви и неприятни лекарства за здравето на тялото, а да нямаме благодарност към Бога за трудностите и изпитанията и да не разбираме, че всичко става за наша полза, според както е дадено да стане, и съгласно с Неговия промисъл”.

Характерно е също и отбелязаното от св. Василий Велики за болката и скърбите на праведните. “И ти – казва той, – който се бориш с правда и любов да се сдобиеш с Царството Божие, трябва да знаеш, че успехът ще го постигнеш с болка, със сълзи, с търпение в скърбите, с молитва. А който казва, че не трябва праведникът да страда и да се бори с изпитанията, значи приема състезател, но без противник”.

Същото учи и св. Ефрем Сириец: “Както прясно изработеният съд не е полезен за човека, ако грънчарят не го сложи в огъня, или както младенецът не може да направи нищо в света, ако не израсне, така и душите, които не бъдат подложени на изпитание от лукавите духове чрез различни изкушения и скърби, за свидетелство на своето търпение, са като младенци, недостойни за Царството Небесно”.
Скърбите и изкушенията са полезни за човека, ако ги понесе със смелост и готовност. “Премахни изкушенията и никой няма да се спаси”, т. е. очисти живота от тях и никой не ще стигне до Царството Божие, казвал св. Антоний Велики. Човек не може да се спаси, без да бъде изпитан в изкушенията.

Господ го казва много ясно: “В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.”¹ Как да почерпим дръзновение? Като помним, че Той победи света и освети болката и скърбите. Дори на учениците си предсказал мъченията им, въпреки че били праведници: “Ще ви предадат на съдилища и ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име”².

А нима и Сам Господ не премина през пещта на болката и скърбите, на изкушенията и клеветите до самата Му несправедлива, кръстна смърт?

б) Доказателство за любовта към Бога

Св. Василий Велики пише, че когато човек изостави лесния живот на греха и следва живота на праведността и любовта, той върви по тясната пътека на скърбите и изпитанията. Но с благодатта и силата на Господа не само не рухва, но търпи и се моли.

Праведниците търпят болка и страдания, понасят лишения и скърби не само за да придобият контрол над себе си във време на изкушения, а и да изпитат чисто ли е сърцето им и дали любовта им към Бога е истинска, или привидна. Избраните души на праведниците, посветили живота си на Бога, се изпитват от Него, както се “изпитват” в пещта среброто и златото.

Бог оставя своя раб да се бори, но го гледа отблизо, както наблюдавал и св. Антоний Велики в борбата му с демоните. Св. Антоний живеел в един гроб. Там демоните го пребили и го оставили да лежи безчувствен. Неговият другар и помощник го пренесъл в Съборния храм на скита. През нощта св. Антоний дошъл на себе си и помолил приятеля си да го върне отново в гроба. В това си тежко състояние той нямал сили да стои на крака и отправил молитвите си лежешком. Тогава демоните отново се нахвърлили върху него и той пострадал още повече. Когато отворил очи, видял светлина и разбрал, че Господ е дошъл при него. И Го попитал: “Къде се загуби? Защо не дойде още отначало, за да прекратиш мъченията ми?”

Господ му отговорил: “Тук бях, Антоний, но чаках да видя борбата ти”.

И ние трябва винаги да помним, че Господ следи нашата борба срещу врага, и да бъдем мъжествени, не да се страхуваме, дори да ни връхлети целият ад.

в) Източник на духовен напредък

Господ допуска изкушенията и изпитанията на праведниците за още по-голям успех и напредък в техния духовен живот. Защото с постигането на едно добро, винаги има нещо още по-добро за душите ни. За Бог Отец това е по-важно от всичко и това Той желае с дълбока бащинска обич. Ето защо и Псалмопевецът много добре отбелязва: “Господ ме строго наказа” (Пс. 117:18), за да дойда на себе си и да Го потърся отново в скръбта си.”

Апостол Павел притежавал особени дарове от Бога, но го измъчвал трън в тялото и той помолил Бога да го премахне, в резултат на което получил отговора: “стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява.” Сам апостолът добавя: “И, за да не се превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето…” (2 Кор. 12:1-9).

Когато беден и болен човек страда много, но не се смирява, страданието му е безполезно. Който се смирява, открива голямо удовлетворение, защото Господ е богатството и радостта му, а всички хора се удивляват на душевната му красота.

г) За нашето възвръщане към Бога

Така болката и скърбите ни възвръщат към Бога, блокират самомнението и упованието на собственото “аз”. Тогава разбираме, че пътят до Бога и до Неговото Царство, до истинския живот, е пътят на скърбите, колкото и странно да изглежда на пръв поглед.

Можем да кажем, че този въпрос има само един отговор: болката на праведните и болката изобщо, преждевременната смърт, та дори смъртта на малки деца, намират своето цялостно обяснение в светлината на вечността. Същинската стойност на живота е в живота близо до Бога.

Ето в такава перспектива намираме обяснение на проблема. Но това предполага вяра и дълбоко познание на неизследимите дълбини на болката в нейния мистичен смисъл. А този мистичен смисъл човек го разбира само когато живее живот според Христа. Няма иначе как да разберем ясно другото лице на болката, ако в живота си не сме свикнали с правилото, изразено чрез думите на Апостол Павел към Евреите: “Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема”³.

д) Дар на Божията любов

Ако приемем така болката, и я приемем като дар на Божията любов, това ще рече, казано по друг начин, че изживяването на болката в духовните й измерения е диалог на любовта с Христа Бога.

Ако приемем това богоосиновяване, тогава в сърцата ни се събужда послание на вечния живот, “на бъдещото общение, на преобразяването на целия свят от нетварната Божия светлина”. И в това богоосиновяване е и утехата, която приемаме от Бога и нашия Отец.

е) Причина за смиряване

“За многобройните рани, нанесени на светиите от злото, имам да кажа следното на вашата любов, отбелязва св. Иоан Златоуст. Бог допуска светиите да получават рани от злото, за да бъдат умерени и да не се превъзнасят от многото знамения и постижения.” Нека чуем и думите на пророк Давид, каквито преди това са били думите на апостол Павел, който удостоверява същото. Давид казва: “Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби.”

ж) Подтик към добродетелност

Бог допуска изкушения в живота светиите, за да не оставаме с мисълта, че те имат различна природа от нашата и затова ни тласкат да се борим за добродетелта. Апостол Иаков ни казва така: “Илия беше подобострастен нам човек, и с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя на земята три години и шест месеца. И пак се помоли: и небето даде дъжд”.⁴

Думите “когото Господ обича, наказва го”, ни дават да разберем, че не става дума за тези, които живеят в комфорт и материално блаженство, а за страдащите в мъка и лишения. Тях да възхвалим и от тях да вземем пример – от живеещите с мерилото на добродетелта. И колкото по-продължителни са скърбите, толкова по-големи са наградите, и дори много повече. Затова и Апостолът е казал, че “страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас.”⁵

Можем да изброим множество примери за рани, причинени на светиите от злото, и нека във време на изкушения да не негодуваме, да не изпадаме в недоумение, нито в тревога, но и ние самите да възпитаваме душите си, да поучаваме и другите на това… Защото не стига само да даваме милостиво, но трябва и да търпим смело това, което може би ще ни отнемат, и тогава наградата ни ще бъде голяма. Иов станал прочут и пример за подражание не когато приемал бедните, а когато изпаднал в онова тежко и мъчително изпитание и изрекъл забележителните думи: “Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!”⁶

Когато човек реши да се съревновава в някаква борба, той не очаква да вземе венеца на победата без рани… Недей да търсиш и да се стремиш към безгрижното съществуване, към наслажденията. И не очаквай тук, в този живот, да ти бъдат дадени наградите и да се изпълнят за теб Божиите обещания, защото Бог ни е обещал светлината на славата в бъдещето на вечността.

з) Премахване на греховете

Нека отхвърлим негодуванието към настоящите злини. Когато имаш грехове, те се заличават и изгарят лесно от скръбта, а щом възвърнеш добродетелта, ще станеш светъл, и ако постоянно бдиш над себе си, ще придобиеш духовна трезвост. Защото причина за духовните падения е не природата на изкушенията, а нехайството на изкушаваните.

Всички болки, скърби, изпитания – препятствие за човека по пътя към крайната цел – са за негова полза, за да го подготвят и укрепят като атлет Христов.

и) “Печати”⁷

Болките и скърбите, обременяващи вярващия, се явяват като “печати” на Господа, които се носят с радост и се приемат с “гордост”. Страданията в името Господне обличат в слава духовния атлет и го даряват с дръзновение пред Бога. Господ е и винаги ще бъде любящ Отец. Той никога не изоставя чедата Си и дори някой да помисли, че е напълно изоставен от благодатта Божия, Бог не позволява човек да търпи изпитания, надминаващи силата му. Господ е близо и се намесва в най-нужния момент.

к) Богатство и помощ

За Христовите атлети скърбите и болките са богатство, за нехайните човеци – полезно средство за предпазване от беди, а за отдалечилите се от Бога това е лесен начин да се завърнат към Него.

Във всички случаи в центъра на тежестта стои ползата за човека. Бог не е отмъстител, а любящ Отец и духовен лечител. Не можем да обвиняваме лекаря за тежките и опасни процедури, на които подлага пациента. Врагът на лекаря е болестта, не пациента. В нея е причината, не в лекаря. Няма болка, няма скръб, които могат да навредят на вярващия християнин. Стига сам той да не навреди на себе, като приеме болката и скръбта за фатално предопределение и дори отправи обвинения към Бога!

СМЪРТТА

Както причина за болката не е Бог, така също не Той е причина и за онова явление, предизвикващо най-голяма болка у човека – смъртта. На практика смъртта сама по себе си не е окончателният изход на историята. След Възкресението Христово смъртта не е нищо друго, освен епизод от живота на християнина. Тлението в смъртта е загубило власт над човека, то е победено с Христовото Възкресение.

Доказателство за победата над смъртта са хилядите мъченици. Мъченици от всяка възраст, класа и род, от началото до наши дни.

Във връзка с вярата на християните св. Василий Велики отбелязва: “Защо плачеш да се върне този, който си е отишъл? След малко ще засвири небесната тръба, ще го събуди и ти ще го видиш да стои на страшния съд Христов”.

Разбира се, никой не учи християнина да остава безчувствен пред смъртта на близки и да не скърби. Но скръбта му трябва да е различна от скръбта на онези, които не се стремят към възкресението. “Ако надеждата на християните е ограничена в този живот, оправдано е да се мисли, че е страшно да се раздели душата от тялото, но ако прекъсването на телесните връзки е начало на един нов, истински живот за живеещите по Бога, тогава защо да скърбим като онези, които нямат надежда?”, подчертава св. Василий Велики.

Самият Христос е страдал и плакал за смъртта на приятеля си Лазар и с това показал еднородността на човешката природа. Така ни е избавил от проявата на крайността да оставаме безчувствени пред феномена, наречен смърт.

“Христос е плакал пред гроба на Лазар. Това прави и ти, плачи, но спокойно, благоприлично и със страх Божий. Ако плачеш така, правиш го не като да не вярваш във Възкресението, а защото трудно понасяш раздялата. Разбира се, плачем и за заминаващите в чужда и далечна страна, но не го правим с отчаяние. Така и ти, плачи като да изпращаш някого в чужда страна”, подчертава св. Василий Велики.

А св. Иоан Златоуст допълва: “Защо обиждаш починалия? Защо караш и други да се страхуват от смъртта? Защо предизвикваш много хора да обвиняват Бога, че уж причинява големи злини в света? Още повече, защо след всичко това каниш свещениците да дойдат и да се молят? Само че с тези си действия ти самият се бориш и воюваш срещу себе си, тъй като починалият е отишъл в спокоен пристан”.

Смъртта на малко дете

Във всекидневието обаче се случват и изключително сурови неща. Особено днес, когато техническата цивилизация е достигнала своя апогей. Пътни катастрофи вземат жертви от всякаква възраст всеки ден, водят до смъртта дори на малки деца. И много пъти си задаваме мъчителния въпрос: защо Бог допуска майката да загуби малкото си дете? Как ще намери утешение тази майка? Отговорът е труден.

Но нека дадем думата на св. Василий Велики:

“Ако прозрем, че Бог е Отец по-естествен за детето от родилата го жена и по-разумен покровител и уредник на живота му, ще оставим плача. – И съветва нещастната майка: – Ти живей с мисълта, че детето ти не е умряло, а е тръгнало на път и е на няколко метра пред теб по пътя, който и ние непременно ще извървим”.

“Но детето – ще възрази някой – не е имало възможност да живее. Защо да умира толкова рано?”.

“Това, че животът му не е продължил, е голямо благо за самото дете”, подчертава същият учител на Църквата. “Защото по-големият престой в този живот ражда многобройни злини. Сега детето си е отишло, без да направи никакво зло: не е имало коварни мисли за ближния си, не е изпадало в нужда, водеща до грях, не е лъгало, не е било обсебвано от алчност, от телесни страсти… отишло си е с душа чиста от петната на греха, преминало е чисто към нашето висше, окончателно предопределение”.

“Вярващият – казва св. Иоан Златоуст – не принадлежи на себе си, а на Бога. Много повече принадлежи детето му на Бога. Вярващият просто е послужил за идването му в света, а всичко е извършил Бог. Той е Отецът, не само по причина на създаването, а и по причина на второто рождение в Църквата. Следователно, човек трябва да бъде признателен, че е избран като достоен да помогне за продължаване на рода, както и за това, че му е било предоставено време да има детето до себе си… Но какво се получава? Искаш да го имаш завинаги? Това показва, че не си благодарен на Бога и не съзнаваш, че си имал нещо, което не ти принадлежи”.

“Помисли – завършва Светият отец, – как други богоугодни хора не са получили радостта да станат родители. Но, ще отговори болящата майка, бих предпочела и аз да не съм имала опит от майчинството, ако ще ми се случи подобно нещо. Не, моля те, не говори така, но за всичко, което ти се случва, Му благодари, и за всичко, което няма да ти се случи, прослави Го”. Така е постъпил и Иов, когато казал на жена си: “Говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?”⁸

Смъртта е само един епизод от човешкия живот, дори да става дума за смъртта на малко дете. Бог е любящ Отец и знае най-доброто за всяко едно същество от Своето творение. Вярващият принадлежи не на себе си, а на Господа. В основата на живота му трябва да бъдат заложени волята и планът Божии – и когато е глава на семейство, и когато Господ му поверява служението на биологичен родител, баща или майка.

За вярващия не земната смърт е истинското нещастие. Истинското нещастие е грехът и вечната смърт, вечното отделяне от Бога. С напускането на този живот вярващият преминава в една нова, освободена от злото реалност, и достига тихия пристан на мира и любовта Божии.

ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА БОЛКАТА И СКЪРБИТЕ

Ръководните принципи

Как да преодолеем болката и скърбите?

След всичко казано по-горе има и начини за преодоляване на тези състояния. Бих искал обаче да разгледаме обобщено начина за преодоляване на тези състояния.

Нека се вгледаме за момент какво ни казва авва Исаак Сириец в своите прекрасни аскетически слова.

Ако желаем духовен живот за придобиване на любовта Божия, изтъква той, трябва преди всичко да живеем така, че да постигнем “опит от смъртта”. Да бъдем готови да умрем за Бога или да считаме себе си за мъртви. И ще можем да претърпим скръбните факти съобразно степента на това изживяване.

Споменавай Бога по всяко време и когато паднеш в изкушения, Той ще си спомни за теб.

Няма нищо по-силно от отчаянието в света, т.е. да се отчаеш в себе си от нещата в света, считайки себе си винаги мъртъв. Няма по-смело нещо от това, човек да прекъсне надеждата си за живот. Тогава никой от враговете му не може да му навреди, а и нито скърби, нито притеснения могат да тровят мисълта му. Защото всяка скръб и притеснение са по-добри от смъртта, която той самият е приел за себе си.

Авва Исаак Сириец смята за мъченици хората, понасящи злини, скърби, болки за любовта Христова. Той казва: “Ако умреш телесно в борбата за любовта Христова, Сам Господ ще те увенчае с венец и на почитаемите ти мощи ще дари достойнството на мъчениците”.

Едно друго лекарство за преодоляване на скърбите, споменато от него, е паметта за мъчениците: “Да помниш винаги тези, които са били по-висши от тебе в добродетелта, и да смяташ себе си за по-низш от тях”. Да помниш страшните скърби, понасяни от тях, за да благодариш на Бога за своите малки, поносими нещастия. Така ще ги търпиш с радост. Нашите страдания са твърде незначителни в сравнение с тези на великите мъченици и светии.

Във време на болка и скърби нека обърнем поглед към Бога. Божият покров и Неговият промисъл обгръщат всички хора. Изключителна проява на това виждаме при светиите, когато падат в голямо изкушение.

Ще изтърпим скърбите и болките на настоящия век, ако ги сравним и с “приготвените блага” на Царството Небесно. Както след усилието на сеитбата следва радостта от жътвата, така и след болката от страданието за Бога ще дойде радостта.

Да търпим скърбите, за да намерим дръзновение пред Бога. Тук Той без вина прие сурови обвинения, тук Той прие трънен венец, но там – нетленен.

Винаги и във всичко е необходимо търпение. Търпението прогонва скръбта от нещастията, а малодушието е майка на ада.

***

Последният отговор

Окончателното обяснение, абсолютното разбиране на проблема с болката откриваме в действието на Бога, защото Той прави човешката болка място на Своето обитание. Чрез силата на Христовото самопонизяване човек се превръща в едно ново откровение, непостижимо за логиката. В сърцето на страдащия човек живее Страдащият Бог.

Само Бог, Който стана Човек, може да вдигне върху Си болката на хората. Със Своята болка Бог вдига върху Си нашия кръст, споделя нашата болка, помага ни да я понесем, прегръща мъката ни, освещава страданието ни.

Болката и смъртта Божии върху Кръста са благодат, непостижима за логиката на човешкия ум, отчаянието пред болката и смъртта. Бог не управлява света, а страда за света. Защото е Бог на човеците и човечността.

 

 

Истината

Няма съмнение, че Бог изпраща на всяко едно от чедата Си онова, което е преценил за най-полезно и което накрая се оказва добро за човека. Скърбите в живота на всеки човек не са друго, освен план за спасението му.

Не само смъртта, но и житейските беди поставят човека в истинско недоумение.

Едно е безспорно обаче: истинското зло е грехът. И причината за това човек трябва да търси в своята свободна воля. “Какво е болестта? Какво е физическото или душевно увреждане? Нищо не са, човече! Злото е едно: грехът, и в него трябва внимателно да се вглеждаме. Но ние не се занимаваме с причините за истинското зло и затова се занимаваме с други неща”.

Освен всичко друго, свикнали сме да мислим, че в тази борба сме сами.

Резюме

Разгледахме болката и скръбта като общочовешки факт. Видяхме, че още във Ветхия завет и светците са били в недоумение пред големите изпитания на скърбите и болката. Изложихме причините Бог да допуска болката, така също – последиците и главните начини за преодоляване на болката дори в нейната най-сурова форма – смъртта. Стигнахме до заключението, че не болката и скърбите са злото в света. Напротив, когато човек има грехове, по такъв начин той може да ги заличи, а ако е човек праведен, в неговите скърби и болка намират ясно и многообразно проявление благодатта и силата Божия.

В цялата тази битка наш верен помощник и съратник в борбата за добродетелта е Сам Господ.

Бих искал да завърша това кратко съчинение с един кратък поетичен цитат:

“Стъпки”

Сънувал си един човек сън.
Сънувал как по морския бряг
върви заедно с Бога
и гледа картини от живота си: една по една
те проблясвали по небето.
А по пясъка всеки път издълбавали
две следи от стъпала.
Едните – неговите, другите – на Бога.
Когато блеснала и последната сцена,
той извърнал поглед назад – към стъпките по пясъка.
На много места по пътя на живота му
се виждали само едните стъпала,
и то при най-тежки и скръбни мигове.
Той се обърнал в недоумение към Бога:
“Боже, когато реших да Те следвам,
Ти каза, че по този път ще вървим заедно.
Но ето, в най-скръбните мигове
виждам само един чифт стъпала.
Как така си ме изоставял,
когато най-много съм имал нужда от Тебе?
Бог му отвърнал така: Чедо мое верно,
Аз те обичам и никъде не съм те изоставял.
Където виждаш
само един чифт стъпала –
в мигове на болки и изпитания –
там Аз те носех на ръце.

***

Бележки

∗ Вж. Йов 21:7-12 (по Превода на 70-те) – Б.пр.
¹ Иоан 16:33 – Б. пр.
² Срв. Мат. 10:17 и 24:9 – Б. пр.
³ Евр. 12:6 – Б. пр.
⁴ Иак. 5:17-18 – Б. пр.
⁵ Рим. 8:18 – Б. пр.
⁶ Иов. 1:21 – Б. пр.
⁷ От гр. “στίγμα” – белег, печат, петно. – Б. пр.
⁸ Иов. 2:10 – Б. пр.

Превод от гръцки: Владимир Петров

 

Коментари

коментара