„Ако тогава знаех това, което знам сега“
Лос Анджелис е град на автомобилите, получих своя на летището. Докато пътувам към Креншоу Авеню в бледата утринна светлина, се възхищавам на дърветата, очертали пътя. Красиви дървета, каквито не съм виждала другаде. Те са съвършено оформени, сякаш позират за детска книжка за оцветяване. Не са брези, но стволовете им са сребристобели, гладки са като камък; клоните им, прегърнали букети от листа, са като грациозните мраморни ръце на статуя. И какви листа само! Светло и тъмнозелено се преливат в изобилие, чиято тежест е трудно да се повярва, че дървото може да издържи. Представям си как елфи идват през нощта, за да добавят още листа в прегръдките на тези мраморни ръце.
Докато бързам към безрадостната среща, на която няколко жени ще дълбаят из спомените си за преживени аборти, дърветата ярко контрастират с пищната си женственост: силни, красиви, великолепни и плодородни. Нищо чудно, че древните гърци си представяли дървото с душата на жена: Дафне, бягаща от своя емоционален/сексуален насилник, се извива, докато прегръдката на покорителя ѝ се затваря около нея. Ръцете ѝ се извиват нагоре, пръстите се превръщат в клони, косите се спускат надолу като листа, а нозете ѝ се впиват като корени дълбоко в земята. Устните на Аполон целуват само кората. Тези дървета се извисяват подобно на преобразената Дафне, застанала рамо до рамо със сестрите си, избавени от жестокостта на хората. Може би жените, които ще срещна, не са тичали достатъчно бързо. Дърветата крачат надолу по Креншоу, блестящи през смога като скъпоценни камъни.
Центърът за бременни заема няколко стаи на първия етаж на малка сграда. Прилича на повечето центрове, разпръснати из цялата страна: уютни тапети, дивани и весели плакати посрещат в приемната, която води до голяма заседателна зала, след нея – една или две стаи за консултации. Има стелажи, препълнени с брошури и книги за четене, както и складови помещения с принадлежности за майки и бебета. Тези центрове обикновено работят с минимални средства – понякога директорът получава малка заплата, понякога никаква – и предлагат всичко на клиентите безплатно.
Това, което могат да осигурят, е изцяло дарено от гражданите и фирмите в околността: дрехи, пелени, адаптирано мляко, медицински грижи, консултации и доброволчески труд. Това са усилия по съседски, традиция на взаимопомощ в духа на старата Америка за създаването на стопанство, организирано от хора, които желаят бременните жени да получат възможност да изберат живота.
Петте жени в залата за консултации по някакъв начин не са типичните жени, преживели аборт. Сега всички те са твърди противници на аборта и активно участват в местните дейности против абортите. Две от тях имат опит в консултирането след аборт: дребничката, тъмнокоса Деб казва, че е консултирала над 150 жени през последните седем години. Това не са жени, които просто тъгуват, те имат ясна позиция относно аборта.
Когато моля жените да се замислят за това, което са преживели, когато са направили аборт, Джил споделя, че семейният ѝ живот е бил относително безпроблемен; тя смята, че много жени, прибягващи до аборт, идват от нормални християнски семейства. Паула се съгласява, тя самата е била мажоретка. Продължава да е слаба и стройна, с непокорни руси къдрици. Но Беки възразява – тя е жертва на сексуално насилие и вярва, че това преживяване е причината много жени да направят аборт.
Сексуалното насилие, обяснява тя, ви кара да си мислите, че „сексът е начин да разбереш, че някой се интересува от теб. Това те прави по-агресивна“ в търсене на увереност сред множество сексуални преживявания. По-големият сексуален опит означава по-голям риск от забременяване, а бременността започва в момент, когато трудно може да се превърне в причина за запазване на една връзка и отглеждането на дете. Сексуалното насилие прави Беки и по-отстъпчива, смята тя. Натякват ѝ, че трябва да прави „каквото ѝ кажат“. В този случай са ѝ казали да направи аборт.
Беки споделя, че отначало е взела решение да роди бебето. Но майка ѝ я завела при консултант и я накарала да чака в приемната, докато двамата разговаряли. Когато я повикали, ѝ съобщили, че консултантът и майка ѝ се съгласили, че Беки трябва да направи аборт. Майка ѝ добавила: „Ако продължиш тази бременност, не можеш да живееш в моята къща“.
Беки била потресена, но нямала други варианти. Имала смътна представа, че може би съществуват места за отхвърлени бременни жени – „някъде имаше католически родилни домове“, но не разполагала нито със средствата, нито с увереността да вземе подобно решение. Направила аборт. Осем години по-късно тя продължава да скърби: „Вече бях привързана към това бебе“.
Джил се възмущава от манипулативното консултиране. „Хората от „Планирано родителство“ са толкова студени“, казва тя, като си припомня собствения опит. „Отричат, че имаш чувства, че изпитваш вина за това, което причиняваш на бебето си. Сякаш си блъснал дете с колата си и се чувстваш съсипан, но те се опитват да ти отвлекат вниманието с твърдението, че не носиш отговорност.“
„Играят си с твоите инстинкти, за да притъпят чувствата ти, просто не трябва да мислиш за това“ – казва Марта, висока и стройна в модерната си лъскава рокля от изкуствена коприна. Марта е опитен съветник на жени, преживели аборт, изглежда толкова уверена и безупречна, че следващото ѝ изказване звучи изненадващо. „В рамките на пет години направих три аборта“, казва тя. „Първият беше социално приемлив, вторият – притеснителен, а третият – толкова срамен, че не бих го споделила пред никого. Вече бях консултант от известно време, когато намерих сили да призная за третия аборт.“ Усмихва се тъжно. Във всеки случай тя забременява в ситуация, в която не е възможна постоянна връзка с бащата на бебето. Избира аборта пред това да бъде самотна майка или да даде детето за осиновяване. Ако първата реакция от нежелана бременност е отричане, абортът е идеалното решение в сравнение с всеки друг по-сложен път.
„Въпросът е, че когато обмисляш аборт, искаш да приключиш възможно най-бързо“, продължава Марта. „Просто не искаш да мислиш за това.“
Паула казва тихо, че постоянно мисли за своя аборт. Била е на седемнадесет, сгодена за бащата на бебето, за когото трябвало да се омъжи на двадесет и една. Но била от „добро семейство“ и когато казала на майка си, че е бременна, също като Беки получила отговор, че „има избор“ между бебето и семейството си.
Иронично ще отбележа, че това не е „изборът“, който поддръжниците на аборта си представят. „Губиш бебето си или губиш дома си“ е съвсем друг избор и едва ли е особено мотивиращ.
Паула си спомня как неудържимо плакала на масата за аборти. Лекарят я умолявал да спре: „Ако не престанете да плачете, няма да продължим, сълзите ви означават, че някой ви принуждава“. Тя преглъща риданията си. Но след аборта започва да взема наркотици, трудно приема любовта („Как би могъл някой да ме обикне?“) и дори три пъти прави опит за самоубийство. Очите ѝ се насълзяват.
Джил, която седи до Паула, стиска ръката ѝ. Въпреки че не са близки по възраст, те са станали добри приятелки чрез общата работа против абортите. Джил споделя, че е направила аборт преди двадесет и пет години, преди делото „Роу срещу Уейд“. Била е на двадесет и четири години, все още девойка, когато отчаяно се влюбила в женен мъж. Страхувала се да не нарани родителите си и затова решила да се опита да получи лекарско разрешение за аборт.
„В онези дни трябваше да имаш физическа или психическа причина, за да направиш аборт. През цялото време, докато разговаряхме, лекарят търсеше причина да одобри аборта ми. Обяснявах колко съм разстроена и дори споменах, че винаги съм си представяла, че ако забременя, ще се самоубия. Казах го просто така, разбира се, но това му беше достатъчно. Като причина той написа, че трябва да направя аборт заради моето душевно здраве.“
Абортът оказал въздействие върху психичното ѝ състояние. „В продължение на осемнайсет години трябваше да пия преди да правя секс“, признава с неохота тя.
„В противен случай просто си припомнях аборта; затварях очи и си представях ужасни неща. Знаех, че това наранява чувствата на съпруга ми, но нищо не можех да направя.“ (Напомня ми за предупреждението на основателката на „Планирано родителство“, Маргарет Сандърс, че повтарящите се аборти „може да нанесат значителна вреда на сексуалния живот на жената“ и „може да доведат до фригидност“.) Едва преди шест години Джил потърсила помощ, за да преодолее скръбта си. Със съпруга си имат две дъщери.
Деб споделя, че сега има три дъщери, след като е направила аборт на седемнадесет години. Тя казва, че месечните ѝ неразположения и контракциите при раждането напомняли най-болезнено за аборта. Един злонамерен глас сякаш нашепвал в ухото ѝ: „Помниш ли как се чувстваше, когато уби бебето си?“.
Съпругът ѝ е баща на четирите им деца. „Говоря открито с децата за живота ми тогава – беше секс, наркотици и рокендрол.“ Поддала се на настойчивите искания за секс на приятеля си: „Кажи „да“ или си тръгвам“. Деб стигнала до заключението, че „без него е нищо“ и се поддала на желанието му, след което се поддала още веднъж, когато той я принудил да направяи аборт. Абортът изглеждал единственото решение – била тийнейджърка, без средно образование, а приятелят ѝ имал проблеми с полицията заради обвинение в притежание на кокаин.
Но животът им се променил един месец след като сключили брак, когато приели християнството. „Самоуважението не може да дойде от никъде другаде, освен от Иисус“, казва Деб. „Той ще те обича въпреки твоите провали и това никога няма да се промени. Ако собственото ти достойнство се основава на външния ти вид, любовта на родителите или чувството, че си велик, то ще се срине. Всичко това отминава.“
Питам жените каква е накратко основната причина, поради която са направили аборт. Марта казва: „И трите аборта направих, защото така беше по-удобно. Причините бяха егоистични“. Това ме изненадва, често критикувам обвинението, че жените правят аборт заради удобство. Но Джил, Паула и Деб са съгласни с Марта. Без значение пред какъв натиск са изправени, те отказват да прехвърлят отговорността за аборта върху другиго. Присъдата ми се струва сурова в светлината на трудните им ситуации, но в това да поемат тежестта без колебания те изглежда намират свобода и душевна сила.
Беки споделя: „Направих аборта най-вече защото просто не обичах бащата“. Марта добавя, че е лесно любовта да се превърне в омраза към човека, който ви е въвлякъл в тази болезнена ситуация.
Какво, питам, щеше да ви помогне да продължите бременността, вместо да направите аборт?
Беки казва, че ако е знаела фактите за развитието на плода, за това как бебето расте в утробата, това би я спряло. Ако е знаела, че това наистина е нейното бебе, тя би направила всичко, за да му даде живот.
Другите жени се съгласяват единодушно. Познаването на неродените им деца би натежало повече, без значение какво има от другата страна на везната. Болката от годините на скръб сега е уталожена, тези жени са свързани с техните отдавна мъртви деца и имат силен майчински инстинкт да защитят нечие бъдещо потомство. Те не могат да си представят, че може да съществува каквато и да е причина тези деца да не оживеят.
Впечатлена съм от светлината в очите им, от изцелението, постигнато след такава пронизваща болка, и от принципността, която лъха от тях сега. Но същевременно се съмнявам дали тяхната гледна точка е широко споделяна от жените, които са в началото на подобно пътуване, които сега обмислят аборт. Скептична съм относно вярата, че фактите за развитието на плода в повечето случаи ще са достатъчно убедителни. Чудя се дали, предвид техните собствени отчаяни ситуации в миналото, това би било достатъчно и за тези жени, които са се изправили срещу мен сега.
Една тъжна песен за аборта носи заглавието „Ако тогава знаех това, което знам сега“. Но разбира се, никой не може да пренесе такова знание назад във времето, без да пренесе и опита от изминалите години, болката и зрелостта. Виждате, че „сега“ уверено вървите сами през пламъците и лесно превъзхождате „тогавашното“ си аз, което е съкрушено, изплашено и самò.
Натовареният ми ден ме носи нагоре-надолу по брега, докато накрая успявам да направя почивка за късен обяд с приятел. Спираме в едно модерно заведение, хвалещо се с калифорнийската си кухня и аз го питам за красивите дървета, които видях по пътя. Казва ми, че същите растат и в двора му. Притеснявам се, че когато всички тези листа окапят, ще се наложи доста да ги събира. Той отговаря – не, те са вечнозелени. Звучи ми все по-добре и по-добре. Как се наричат тези красиви, женствени дървета? О, казва той, те са от рода на смокините.
Смокини – от всички плодове, този традиционно се свързва с жените, но не и по възвишения начин, който си представях. Чувствам се хваната в капана на „иронията на съдбата“.
Откъс от книгата „Истинските избори. Алтернативи на аборта. Да се вслушаме в жените“ на Фредерика Матюз-Грийн, Омофор, 2022, превод: Персиана Пастухова-Личева
*Заглавието е от редакцията
