Великият заточеник
СИРОТА!
Акростихът в надписа, найден в гроба на патриарха Евтимия
Есенното слънце напредваше към гористите върхове на Родопите.
Пловдивското поле, пожълтяло и посърнало, разстилаше скръбно и унило безкрайния си шир на север до мъглявите призраци на Средна гора.
По това равно, неизмеримо поле владееше пълна безлюдност. Никаква подвижна черна точка из стърнищата или по друмищата не означаваше присъствието на човек или животно; никакви кола не се движеха из големия цариградски друм, който се протакаше из равнината, друг път гъмжещ от пътници, идещи от близки и далечни страни.
Страшно безлюдие.
Пловдив, на могилите си, стърчеше сиротен сред запустялата равнина, огряван от лъчите на слънцето.
Но ето из южния му край се зададе една малка дружина. Тя се състоеше от шестима турски войници на коне и от един старец пеш.
Тоя старец беше висок, едър, с дълга бяла брада, малко приведен. Той се подпираше на патерица.
Неговото сухо, измахнато от скърби и умора лице, с криви хоризонтални бръчки по широкото, почерняло чело имаше скръбно изражение. Но то беше тъй хубаво, тъй благородно! В замислените му очи гореше странна енергия, но тя бе омекчавана от някакво изражение на покорство към съдбата, на християнско смирение, на безкрайна тъга.
Полите на окъсаното му расо бяха покрити с пътен прах. Прахът беше образувал на челото му и по шията му кални петна, като се беше размесил с потът им.
ІІ
Това беше не отскоро. То беше през есента 1393 година.
Ужасна година за България!
Столицата ѝ Търново беше превзета от Челеби Сюлейман едва пред три месеца, на 17 юли.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия, Македония. На 1364 г. Лала Шахин, пълководецът му, бе превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382; повечето градове на Северна България един по друг след това се подчиниха на турците, като Варна, Силистра, Никопол; остаяше само Велико Търново, но след три месеци обсада и то падна, обляно в кръв след един жесток юруш на Челеби Сюлеймана въз крепостта. Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял някъде в плен, в една пловдивска тъмница, казват някои историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо, без да даде сериозен отпор – тя нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха я изнемощили; продажността и упадъкът на болярството, тлетворното1 влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
България беше загинала.
ІІІ
Старецът, когото караха конните турски войници, беше Търновският последен патриарх Евтимий.
Безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар.
(„Легенди при Царевец”)
Евтимия откарваха на заточение. При Шипка, която тогава не съществуваше, той бе разделен от другарите си състрадалци, търновски първенци и боляри, пощадени от турския меч и откарани на изток за Азия, и сега сам продължаваше трудното си шествие към заточение, далеко от Търново, което бе оставил в развалини.
Призракът на пожарите на Трапезица и Царевец, които изпепеляваха църкви и палати, още светеше, пламтещ и зловещ, пред очите му.
И той сега, като се подпираше тежко на патерицата, от Търново и до гроб вече негова вярна и единствена другарка, той мислеше за оставеното паство, за загиналата столица, за опожарената патриаршеска черква „Възнесение”, която тъй славно и гордо стърчеше на чуката на Царевец, дето бе отслужил и недовършил последнята литургия, извикан от последнята борба на съдбоносния ден.
После му минуваше през ума живата раздяла с търновския народ на Дълга лъка, после под Стара планина с болярите, раздирателните вопли и плачове на мало и голямо при изпращането му, сълзите на болярите, виковете им, думите им жални – прощални – и сълзи се порониха по изсъхналите му бледи бузи и се смесиха с калта по шията му.
Но турците му казаха студено:
– Е, защо плачеш като жена, старче? Невеста ли остави, деца ли остави в Търново? Калугерите нямат челяд. Е, защо плачеш?
– Оставих народа, синко – отговори патриархът, разбрал повече от изражението на лицата им какво му говорят, защото не знаеше езика им.
Те го не разбраха.
– Хайде, хайде, баш кишиш! – И те му направиха знак, че трябва да върви.
ІV
Слънцето се закри зад планината.
Дружината почина край реката в силния град Теснобран – старото име на Станимака – и подзеха по урвата на юг.
Пътуването на стареца по тая върлина, назъбена с остри камъняци и канаристи прагове, беше крайно уморително. Пот като град течеше от лицето му. Той охкаше страдалчески. Той прималяваше.
Тука го срещнаха няколко гърка с натоварени мулета и го изгледаха зачудени.
Те се поклониха на турците до земя. Ония, които яздеха, слезнаха от мулетата и попитаха турците кой е този.
Когато им се каза, че е търновският патриарх, те се изсмяха и му казаха:
– Скатовулгаре!
Той, знаещ добре гръцки език, разбра ругателното слово, погледа ги тихо, безучастно, без никакво изражение на гняв в очите.
Като продължиха разговора си с турците, гърците узнаха, че карат стареца на близкия манастир на заточение, в Бачковския манастир.
После отминаха нататък и смехът им пак достигаше до слуха му, смях непочтителен, презрителен.
– Господи, прости ги – прошушна старецът; – и Ти носѝ кръста си на Голгота и чу ругателствата на нечестивите…
Големи сенки падаха от скалите въз неравния друм. Реката отляво бучеше в дълбокия дол. Последните зари на заходещето слънце увенчаха челата на отсрещните зъбери. Вечерникът из планинското гърло носеше прохлада и тихо люшкаше листата на шубръките и люляките край пътя. Кози се спущаха из храстаците, за да се прибират, зобейки пак пътьом шумица. Срещаха заточеника и жени българки от ближните села, и като го виждаха така сломен от страданията, с просълзени очи, кланяха му се до земята, подгонвани веднага от ударите на камшиците, които плющяха въз тях с псувни.
А Евтимий благославяше жените.
Излязоха на билото на ръта, отдето пътят се спущаше към реката.
Оттук Евтимий видя насреща си въз една скала кацнала на два ката крепост, съградена от Ивана-Асен ІІ.
Над вратата на долния кат един кръст, издълбан в камък, и някаква благочестива зография показваха, че вътре е параклис.
Старецът се прекръсти. Той се обърна към турците и им даде да разберат, че ги моли да му позволят да иде в църквицата да се помоли.
Когато разбраха желанието му, те се намусиха.
– Помириса крепост гявуринът, и иска там да иде. Вълкът гледа все към гората – каза чаушът и му изкряска: – Напред, нечестиви кяфирино!
Евтимий тогава с благоговение се прекръсти към светинята на великия цар, стори пред нея поклон до земята и тръгна пак.
Очите му се бяха насълзили. Скоро вечерният здрач забули и него, и турците.
В дола, дето бухтеше реката, мърчината съвсем покри пътниците.
През реката, по височината се открояваха неопределено върховете на големите дървета, черните зъбери на надвисналите скали, покривите и комините на Бачковския манастир.
София, 15 февруари 1906 г.
Разказът е написан по повод съобщение в печата, че под олтара на черквата „Св. св. архангели Михаил и Гавриил” в Бачковския манастир е бил открит гробът на Патриарх Евтимий. Разкопките са били направени по разпореждане на игумена на манастира архимандрит Паисий на 20 ноември и 8 декември 1905 година.
Разказът е публикуван в кн. 1 от 1906 г. на сп. „Духовна пробуда” – религиозно-обществено списание, в чийто редакционен комитет е участвал и самият Вазов, както и Константин Величков, Стоян Михайловски и руският свещеник Гр. Петров. Издател П. Беловеждов, Пловдив, 1906 – 1910 г.
Из Антология. Българска християнска проза (1900 – 1944), Омофор, 2010, съставител: Красимира Колева
Бележки
1разлагащо, гниещо – б. р.