Детската стая
На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев.
Йоан 12:12-13
Пуснах битническия самар в коридора. Майка ми, явно чула глухия удар, се появи от недрата на малкия апартамент, погледна ме учудено и ме прегърна. Бях си дошъл в родния град за уикенда, без да предупредя. Беше късната сутрин на Лазаровден.
Побързах да си отида в стаята. Там се чувствах защитен от полуделия свят. Там се връщах в детството и в девството. Връщах се в себе си. Имах чувството, че често се прибирам в малкото провинциално градче само заради времето в моята стая – моя крепост, убежище и светая светих. Ето го бюрото на учебните бумаги, домашните от едно време и първите есета. Ето ги тихите томчета, наредени до стената. Мълчаливи сега, а тогава изказали целия свят за мен под нощната лампа. Ето ги двете детски легла, сглобени на “Г“, на които спяхме със сестра ми. Когато ме беше страх от тъмното, отивах или между мама и татко в спалнята, или се сгушвах до кака тук. Сега вече не ме беше страх от тъмното, а и на източната стена вместо плакатите на отбори и футболисти имаше няколко икони: на Христос в Гетсимания (Моление о чаше); на св. Йоан Предтеча от едноименната енория в града; и на св. Йоан Рилски от Рилския манастир, където със сестра ми бяхме кръстени преди четвърт век, в зората на демокрацията. Над всички беше дървеното Разпятие, който донесох от Йерусалим, с пръст, миро, тамян и маслинови стърготини от Светата земя във всеки от краищата. Най-свидните ми светини, които нарочно положих тук, в детската ми стая, макар че ги исках по-често пред очите и молитвите ми. Но тъкмо тук при детството и девството си бяха на мястото.
Майка ми ме извика за обяд в кухнята. Седнахме на масата.
– Къде е татко?
– Взе допълнителна смяна в завода. Какво да ти сложа да ядеш сега?! Да беше казал, че ще си идваш, щях да сготвя нещо постно.
– Каквото има, не се притеснявай.
Тя нареди няколко блюда пред мен: настъргана ряпа, маслини и лучник.
– И така е супер – изломотих, докато нагъвах лакомо. Боднах си от сиренето.
– Ама нали постиш?
– Майче, християнството не е въпрос на бучка сирене или не. В смисъл, и това е, но не само. Всъщност е много повече.
– Какво е християнството?
– Не знам точно, но ми се струва, че е собствен път към Бога и общуване с Него, но всичко това живяно в лоното на Църквата.
– Да ти налея ли компот от ягоди?
– Налей ми.
Милите ми родители, минаваха да запалят свещички за здраве и за Бог да прости на големи празници. Подготовката на козунаците и яйцата беше най-важното около Великден, защото такава била традицията. Хубава била тази традиция и трябвало да се спазва. Притесняваха се, че се черкувам често, че ходя до Атон, че чета странни в техните очи книги. Само да не стана фанатик или по-лошо – монах, казваха. Не биваше да им се сърдя, нали бях същият допреди няколко години. Дори им бях благодарен за светото Кръщение, което ми бяха дарили още като малко дете, почти веднага след промените. Опитвах се да ги обичам простичко и човешки, синовно, но, уви, редовно се карахме.
След обяд излязох да се разходя. Обичах да го правя, като се прибера. Улицата, на която вече играеха непознати деца. Лостът за тупане на килими, който беше нашата футболна врата. Реката, която прорязваше градеца. Моята гимназия. Паметникът, около който пиехме бира. Домът на културата, осветен в тъмното от красиви лампи. Видях се с приятели от онова време, които бяха останали тук, за да пазят спомените. Заедно отворихме още веднъж тази съкровищница.
Прибрах се чак за вечеря. Влязох в детската стая и веднага регистрирах ново учудващо присъствие, което мигновено ме вбеси. В нишата между едно от леглата и източната стена беше сложено дървено сандъче, саксия някаква, с голямо зелено растение, което переше клони и закриваше иконите и Кръста. Те почти не се се виждаха от него. Излязох обратно в коридора, за да търся отговорника за това. Щях да я сгълча жестоко. Тогава заковах на място поразен. Стоях няколко секунди така и премислях нещата. Върнах се, отворих вратата на детската стая и от касата погледах отново зеления сюжет вътре. Погледнах си часовника, прекръстих се и отидох да намеря майка ми.
Тя слагаше масата.
– Майко, каква е тази огромна саксия в детската?
– Финиковата ми палма, защо?!
– Какво прави там?
– Ами просто я преместих от входната площадка на втория етаж. Май че пречи на Павлина и Стоян, като качват детската количка по стълбите.
– А кога я премести?
– Малко преди да си дойдеш, защо?
– Нищо, питам. А защо точно сега я премести?
– Не знам, пречи ли ти?!
– Не, не …
Майка ми отглеждаше всякакви цветя и растения на двете тераси, по первазите над радиаторите в стаите и дори във входа на блока.
Сега беше положила палмови клонки пред Христос и светиите Му. По църковно време вече беше Вход Господен в Йерусалим.
– Честит празник, мамо! – взех й чинията, която държеше, и я прегърнах. Тя ме гледаше неразбиращо. Аз се усмихвах насреща й.
