Страстната седмица: да встъпим мислено в общността на Христовите ученици

Вече сме в Страстната седмица. Нейният смисъл и символика са детайлно и многостранно разглеждани. Но при анализа на събитията в тези шест дни ние разсъждаваме от гледната точка на наблюдатели, стоящи на разстояние от две хилядолетия.

Можем обаче да направим опит да изместим назад във времето точката ни на наблюдение и да се постараем да встъпим мислено в общността на Христовите ученици. Тогава ще съумеем да чуем не собствените си разсъждения за събитията от онези дни, а да се вслушаме в гласа, звучащ в Сионската горница, по улиците Йерусалимски, на Елеонската планина или в Гетсиманската градина. Подобно живо потапяне най-точно ще ни въведе в атмосферата непосредствено преди кулминационния етап от мисията на Христа.

За постигане на тази цел от всички диалози, прозвучали през Страстната седмица, ще насочим вниманието си само към онова, което Христос е казал на Своите ученици. А от тези Негови слова ще подберем единствено изреченото в повелително наклонение. Ще отбележим също така словата, с които Господ насочва вниманието ни към небето и религиозната организация, която условно ще наречем „църква“.
И така…

Понеделник

Господ сравнява Божия свят с лозе, а Отецът Небесен – с негов стопанин. Прави аналогия между „църквата“ и изсъхналата смоковница. Изобличава свещениците:

„На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат: връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат; и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите хранилища и правят големи полите на дрехите си; обичат първо място по гощавките и предни седалища в синагогите, и поздрави по тържищата, и – да им казват човеците: учителю, учителю! …

… Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас“. (Мат.23:2-8; 18-23).

Обръща се към учениците и казва: „Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец“ (Йоан 12:26).

И им открива удивителна тайна за нашия бъдещ живот, в който ще бъдем като ангели: „Защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата“ (Мат. 22:30).

Вторник

Говори за родството с Бога: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си“ (Мат. 25:31).

В този ден първосвещениците решават да убият Христа. Господ предупреждава служещите Нему да не бъдат като „неразумни девици“. Предупреждава ги да се трудят със своите дарования единствено Богу, също както онзи, който преумножил талантите на своя Господар.

Той напомня на учениците за факта, че служението на Бога е първо и преди всичко служение на Христа в човеците: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40).

Сряда

Приема от жената с алабастрения съд драгоценното миро – жертвата на мира, и вдъхновява учениците Си със словата, че: „Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що тя извърши“ (Мат. 26:13).

Четвъртък

Ставаме свидетели на диалога на Христа с Бог-Отец. В него се разкрива тайната на Божието домостроителство: „Отче! дойде часът:прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде. Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово.

Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света. Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна“ (Иоан 17:1-6; 8-13).

Христос намеква за новата небесна църква: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място“ (Йоан 14:2).

Това е денят на специалното поучение за любимите Му ученици, дадено под покрова на Сионската горница: „Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов“ (Йоан 15:9).

„Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан 13:34-35).

„Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца Си“ (Йоан 14:2).

„Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“ (Йоан 15:16).

„Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Йоан 15:14-15).

„Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Йоан 15:11).

„И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26-28).

„Който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде“ (Мат. 26:23).

Петък

В петъчната вечер Господ казва на Петър да не се зарича така самоуверено.

В самия ден, когато е разпнат, Христос казва само едно, и то обръщайки се към учениците Си – за това, че Божията майка е Неговата майка, а Той – нейният Син.

Познато ни звучат всички тези слова. Но ако ги съединим в обща логическа нишка, те придобиват особена сила. В тях може да открие много всеки истински християнин, който ясно може да види в какво се е отклонил и покварил, а и как събитията се повтарят. На някого тези слова могат да прозвучат даже като „предизвикателни“ и „крайни“ поради видимата аналогия на събитията… Те ни карат да се замислим относно това, доколко изобщо се отличаваме ние от жителите на древния Йерусалим.

И така, виждаме, че Словото Христово към учениците започва с обещание за Царството на благия Цар и Бог. От труд на наемници – към труд по любов. От робство – към приятелство с Бога. От страх пред Бога – към любов и радост от това да застанеш пред Него.

Днес учениците Христови сме ние. Съотнасяйки словата Му спрямо себе си, в хода на Страстната седмица ние трябва да ги видим по отношение на самите нас. И ние, също както Неговите ученици, трябва да се съсредоточим не само върху това да се вслушаме в тези слова, но и да вникнем в тях, да ги възприемем като стимул за действие.

Тези, които са се отдали на Христа чрез свещеническо служение, трябва да поставят пред себе си въпроса дали в собственото си служение не виждат наличие на лицемерие, стремеж към материални придобивки, търговия, самомнение, надменност, привързаност към прекомерно общуване и получаване на почит, но преди всичко – забрава за Бога и Неговата първостепенна заповед за любовта. Дали не сме забравили за това, че първият в Царството Небесно трябва да бъде последен сред хората, техен прислужник до робско смирение?

Онези, които са част от паството, трябва да се вгледат в сърцето си и да се замислят дали в него има радост Божия, любов към ближния, достигаща жертвено себеотдаване.

Юда предава Христос, след като вкусва от преломения хляб. Бихме ли предали Христа и ние, приемайки не само Неговото Тяло, но и цялото ни предоставено общение?

Дали не сме забравили, че истинският наш дом е Царството Небесно, и че Сам Христос е приготвил отделно лично място на обитание за всекиго от нас?

За щастие, богослуженията през тази седмица са продължителни и това ни дава възможност по време на молитва да влезем навътре в себе си, да чуем в душите си Божия глас.

Службите през тази седмица са продължителни и огромното множество образи, мисли и чувства, заложени в текстовете, просто няма да може, за съжаление, да се побере в главите ни поради изключително дълбоката сила на целия материал. И пак за съжаление, нерядко всички тези слова се оказват нещо като декоративен „фон“ на богослуженията, превръщайки се от информация в музикална украса.

За цялата тази информация ние не бива да губим пътеводната нишка, а тя е заложена именно в словата Христови, обърнати към нас. Те не са чак толкова много.

Бихме могли да се запознаем с всички тях в рамките на десетина минути. Десетина минути в хода на пет дни – това съвсем не е много

Обикновено на раздяла присядаме за кратко и говорим само за най-главното. По същия начин и Христос, отделяйки Се от учениците Си, им предава в концентриран вид цялото Свое учение, а крайъгълен камък в него се явява заповедта за любов към Бога и човеците.

В последните дни от поста трябва да си дадем сметка доколко сме постили правилно. Тоест да помислим не какво количество овесени ядки и чай сме положили на Божията трапеза. А дали не сме пестили дела на милосърдие, които единствени ще ни оправдаят на Страшния съд. Същите онези дела, които единствен Бог изисква от нас.

Не е трудно да се забележи, че последната седмица от поста ни припомня цялата история на човечеството.

Ето, Господ пристига в Йерусалим, което припомня за сътворението на света и възможността да живеем с Бога.

Ето, Христос прогонва търговците от Храма, което припомня за изгонването ни от Рая.

Ето го и новият Каин – Каяфа, който посяга да убие новия Авел – Христа.

И ето го най-дръзкото убийство пред погледа на Бога.

Ето го и във Великата събота смълчаването на целия потресен свят.

Но завършекът е необичаен. Буквално в осмия ден от творението

Господ излиза наяве и преобразява света така, че променя цялото естество на човека и го приближава още повече към богоподобието му чрез силата на Причастието

Нито ангелите, нито Адам са приемали в себе си Тяло и Кръв на Бога.

Завършвайки поста, трябва да се запитаме какво всъщност представляваме ние в същия този обновен свят? С какво сме осмислили своя пост и успял ли е той да ни доближи поне на йота повече към Рая? Ако не ни е доближил, тогава закономерно възниква въпросът в какво изобщо е смисълът на моя живот и защо въобще аз съм потребен Богу, щом нито постът, нито молитвата, нито милостта Божия са в състояние да разтопят леда в моето сърце?

Навярно не бихме искали да чуем от Христа словата, отправени към заспалите ученици: „Толкоз ли не можахте един час да стоите будни с Мене?“ (Мат. 26:40). „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си“ (Йоан 12:40).

У Бога всичко е точно промислено във времето. Цяла седмица – повече от достатъчно. Цялата тази една седмица с Бога може да се счита по-ценна отколкото цяла вечност без Него. Има смисъл през нейните дни най-накрая да се заслушаме и да възприемем най-важните от всички изречени от Христа слова:

„Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Йоан 17:21). | www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова