Честото причастяване: за или против?

В петък в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ се проведе семинар на тема „Евхаристията и съвременната практика на причастяването в България“. Семинарът, който се проведе в читалнята на факултетската библиотека, предизвика голям интерес и бе посетен от свещеници, богослови, студенти и заинтересувани от проблемите на честото причастяване православни християни.

Семинарът се откри с пеене на пасхалния тропар „Христос воскресе из мертвих“. Встъпителен доклад изнесе гл. ас. дякон Иван Иванов. Напоследък стана модерно да се обсъждат проблемите на Църквата зад кулисите, без никой да желае лично да се ангажира с тях, подчерта той. Църквата не е поверена само на клир или на миряните, всички вярващи са народ Божи, „народ свет, царствено свещенство“. Всички носим отговорност за състоянието й и никой неин проблем не може да бъде решен без участието ни.

По-нататък докладчикът премина към съществуващите литургични практики в Църквата и се спря върху становището на Гръцката и Руската църкви по въпроса за честото причастяване. Той цитира окръжното послание на гръцкия Синод от 31 март 2004 г., според което честото и редовно причастяване отговаря на практиката на древната Църква в съответствие с 9 апостолско правило и 2-ро правило на Антиохийския събор, предвижащи отлъчването на хората, които присъстват на литургия, без да приемат причастие. Според синодалните архиереи преобладаващата днес практика верните да се причастяват само няколко пъти в годината обезсмисля живота в Христа и е духовно безредие. Евхаристията може да се извършва само в присъствието и участието на целия народ, тя не е индивидуално, а общо дело.

Докладчикът цитира и писма на покойния Атински архиепископ Христодул, според когото честото причастяване е дълг на всеки съзнателен християнин. В древността християните са се причастявали всеки ден, по времето на св. Василий Велики – 4 пъти на седмица. Честото причастяване се изсква от Самия Господ, апостолите (1 Кор. 23 гл.), светите отци, каноните на Вселенските събори. Според Христодул няма канон, който да заповядва пост преди причастие. Каноните забраняват постенето в събота. По благословение на духовника благочестивите и съзнателни християни могат да се причастяват през цялата година. Абсурдна е практиката причастието да не се дава от св. двери след четенето на „Со страхом Божиим, верою и надеждою приступите“, а по-късно и от други двери. В много църкви след „Со страхом Божиим“ св. Чаша само се показва на миряните и службата продължава. Този лош обичай прилича на някакво наказание за християните (св. Никодим Светогорец). Съзнателните и благочестиви християни не се нуждаят от това да питат всеки път свещеника дали да се причастят, подчертава архиепископ Христодул. Докладчикът се спря и върху подобни становища, изказани от клирици на Руската и Сръбската църква, и се върна към проблемите на БПЦ. „Нашите духовници трябва да си зададат въпроса: къде ще отидат нашите верни, ако не намерят при нас Христос?“, завърши той.

Последвалата дискусия беше гореща и оживена. Изказаха се мнозинството от присъстващите свещеници, богослови и миряни. Като цяло тезите на дякон Иван Иванов получиха подкрепа, въпреки че имаше и гласове на несъгласие. Един от изказалите се позова на практиката на византийската Църква след 7 век, предвиждаща по-рядко причастяване, отразена в трудовете на канонистите Зонара и Валсамон. Опонентите му противопоставиха практиките на древната Църква и светите отци. В резултат на бурните 2-часови дебати надделя мнението, че никакви промени не могат да се налагат на миряните насила и „отгоре“, те трябва да узреят сами за тях. Трябва огромна работа от страна на пастирите в енориите, за да се възпита ново поколение от съзнателни, ревностни християни. Въпросът за рядкото или честото причастяване не може да се реши с указ „отгоре“, от митрополита или Синода, то е дело на съвестта и ревността на всеки вярващ. Една от участничките предложи да се свикват свещенически конференции в митрополиите, където авторитетни богослови да дадат становище по наболелите богословско-литургични въпроси. „Ние всички сме Църквата“ – така може да се обобщи мнението на мнозинството от участниците, изискващи ангажираност от страна на Божия народ и противопоставящи се на едностранчивия клерикализъм в решаването на делата на Църквата.

Участниците в семинара решиха да изложат мнението си в писмено обръщение към Синода и Шестия църковен събор.