Изкуственият съпруг

Когато телефонът на горещата линия звънна, консултантката в центъра за бременни беше готова. Клиентката от другата страна на линията заговори подробно за бременността си, за своята ситуация у дома и на работното място – всички парчета от пъзела, които превръщаха бременността ѝ в различна от идеалната. Консултантката изброи някои от начините, по които центърът можеше да отговори на нуждите на жената с материална помощ и емоционална подкрепа. Тя зададе последен въпрос: „Кажи ми, като си представиш, че продължиш бременността и родиш това бебе, от какво ще имаш най-много нужда?“. Жената се засмя: „Скъпа, имам нужда от мъж!“.

Идеалното лечение за проблемите, които поднася бременността, е съпруг. Когато той осигурява финансовата стабилност на семейството, майката не се изправя пред предизвикателството да отглежда дете и да работи на пълно работно време. Не е нужно да се притеснява дали ще намери бавачка, за да може да запази работата си, дали да избере лоши грижи, които може да си позволи, или качествени грижи, за които не може да плати, като нито едното, нито другото удовлетворява потребността на майката и детето да бъдат заедно.

Осигуряването на заместител на бащата при бременност и отглеждането на деца е като да се направи заместител на човешката ръка. Сръчна и лека протеза с умения за захващане е по-добре от нищо, по-добре от кука или миналогодишен модел протеза. Но и най-съвършената изкуствена ръка, за която специалистите могат да мечтаят, винаги ще бъде груба и тромава в сравнение с гъвкавостта, топлината и чувствителността на човешката ръка. По-добре да не губиш ръката си.

По-добре да не губиш мъжа си. Освен очевидната нужда от защита и грижа след раждането, майката се нуждае и от помощ в неспирните задължения покрай новороденото. Тя има нужда от някой, който ще ѝ донесе суха пелена за нощните хранения, който ще гушне плачещото дете, когато тя е на предела на силите си, който ще ѝ шепне ласкави думи, за да я успокои, че не прави всичко погрешно. Нуждае се от някой, който ще обича бебето ѝ също толкова всеотдайно, колкото и тя самата, и ще го защитава с не по-малка самоотверженост. Добротата на непознатите не може да направи това.

По време на бременността жената има нужда от някой, който да се тревожи за нея, както тя се тревожи за бебето. Нуждае се от някой, който да я насърчи, когато опустошаващите я вълни от хормони я захвърлят на скалите. Майката се нуждае от някой, който да я успокои, когато тялото ѝ преминава през промени, които, особено при първата бременност, изглеждат внезапни, странни и тревожни. Когато се събуди през нощта, ужасена от раждането, тя се нуждае от някой, който да каже: „Когато моментът настъпи, аз ще съм до теб“.

Дори да не получи всичко това, тя ще оцелее. Възможно е и нероденото ѝ бебе да оцелее. Но животът им заедно ще бъде като да живееш без ръката си.

Центърът за бременни е резултат от дейността на противниците на аборта, които искат да създадат изкуствена ръка, изкуствен съпруг. От своето начало в средата на 60-е години на XX в. движението за грижи за бременните се опитва да осигури колкото се може повече и различна подкрепа, а след това пристъпи към намирането на дарители и доброволци, които да им я предоставят.

Някои активисти в това движение са мъже, които с бащински инстинкт се грижат и защитават прекъснатите семейни връзки и помагат на непознати жени. Те обикновено не прекарват часовете доброволен труд в украсяване на подаръчни кошници с розови и сини панделки. По-скоро ремонтират коли на паркинга пред църквата в събота в помощ на самотни майки, за които колата е жизненоважна.

В по-голямата си част движението се състои и се управлява от жени. Подкрепата, която жените взаимно си оказват в периодите на бременността, раждането и отглеждането на децата, е традиция, отдавна установена през вековете и на континентите. Феминисткият лозунг от началото на 1970-те години провъзгласява: „Сестринството е могъщо!“. Трудно е да си представим по-силен, по-траен и по-категоричен пример за сестринство от помощта на стотиците хиляди доброволци, които от десетилетия се грижат за изпадналите в нужда бременни жени.

Ако първото задължение на съпруга е да осигури подслон, помощта на центъра за бременни често започва от осигуряване на дом, насочване към защитено жилище за родилки или настаняване при отделни семейства (понякога се наричат „пастирски домове“). Повечето центрове за бременни осигуряват дрехи и курсове за подготовка за раждането и се опитват да посрещнат емоционалните нужди на майките с индивидуално и групово консултиране. Те обикновено предлагат някаква форма на направление към акушер-гинеколог; в няколко от центровете се предлагат дори прегледи от лекар или акушерка на място.

Грижите, предоставени от този изкуствен съпруг, продължават и след раждането. Част от домовете предлагат обучение за работа и работно облекло, бебешки дрехи, храна и жилище за майката и детето след раждането. Предложенията са ограничени от ресурсите на съответния център и зависят от средствата на местните дарители.

Трудността при осигуряването на изкуствен съпруг е, че потребностите са безкрайни, не се изразяват само в преодоляване на първоначалната деветмесечна криза. Ако майката ще отглежда сама това дете в продължение на 18 години, изкуственият съпруг трябва или да предложи постоянна подкрепа през това време, или да подготви майката сама да се грижи за себе си. Колкото по-сложни стават проблемите ѝ след раждането, толкова повече намалява капацитетът на центъра за бременни да ги разрешава.

Самотното родителство създава толкова плашещи и на практика безкрайни проблеми за майката и детето, че то никога не бива да се насърчава. Появява се познатата статистика: 70% от младите хора в държавните изправителни домове израстват без родител, обикновено без баща. За тези деца бандите заместват бащината фигура, нейния авторитет и усещането за принадлежност на детето. Два и половина пъти по-вероятно е белите момичета, които растат без баща, да родят дете без да са сключили брак. Шансовете за завършване на гимназия спадат с четиридесет процента за всяко бяло дете без баща, а за всяко чернокожо дете – със седемдесет процента.¹

Както за децата е добре да растат с двама родители, така и за жената е добре да има мъж до себе си. Статистиката за 1992 г. сочи, че при женени родители, които са завършили гимназия и са чакали до двадесетгодишна възраст да имат дете, само осем процента от децата са живеели в бедност. Тази стойност се покачва на седемдесет и девет процента за деца на родители, които не са сключили брак, нямат образование и раждат преди двадесетгодишна възраст.² Тези деца не живеят сами в бедност, майките им страдат заедно с тях.

Чувството за безизходица при самотното родителство може да им навреди еднакво; четиридесет процента от случаите на насилие над деца се извършват в домове на жени, които нямат брак.³ При несемейните мъже ситуацията не е много по-добра. „При мъже, които не са обвързани с деца и съпруга, съществува изключително висок процент на насилие, злополуки и престъпност, отколкото при съпрузи и бащи“, казва Карл Цинсмайстер от Американския корпоративен институт.⁴

Това са трудни за преглъщане думи за някои центрове за бременни, които са толкова отчаяни в желанието си да спасят живота на неродените деца, че биха насърчили всеки сценарий, който майката намира за привлекателен. Първата стъпка в убеждаването на жената да избере живота е да ѝ се помогне ясно да си представи и да обикне бебето си. Не е чудно, че след като тази връзка бъде създадена, много жени избират самотното родителство. Центровете за бременни нямат много ресурси да се противопоставят на подобен избор и осемдесет-деветдесет процента от клиентките им го избират.⁵

Самотното родителство има някои аспекти, които изглеждат привлекателни на пръв поглед. Когато актрисата Мишел Пфайфър решава да стане самотна майка, като осинови дете, тя обяснява решението си така: „Мислех си, че не искам някой, който да ме подлудява цял живот“⁶. Да не си обвързана със съпруг означава да си свободна да търсиш разнообразен романтичен живот, свободна да продължиш да фантазираш, че перфектната половинка чака търпеливо зад ъгъла. Разбира се, в реалния свят принцът на белия кон предпочита жени, които не са в комплект с деца от други мъже. Преди няколко години Washington Post цитира неомъжена бедна жена на двадесет и две годишна възраст, която има деца от трима различни мъже, тя заявява, че в момента е необвързана, но някой ден ще се появи правилният човек, с когото да сподели живота си. Този тип мечтания са на ниво „фея на зъбките“, но са доста по-горчиви и не по-малко опасни.

Един пастрок невинаги може да спаси детето от бедата да расте без баща. Понякога той може дори да влоши нещата. Мъж, който не осинови доведените си деца, няма законово задължение към тях. В домакинството може да има повече пари, но няма гаранция, че с тях ще се купуват обувки за децата например. „Децата, живеещи с доведени родители, изглеждат още по-необлагодетелствани от децата, живеещи в стабилно семейство със самотен родител… Старите истории [приказките за злите мащехи] са антропологично доста точни. Семействата с доведени родители нарушават установената преданост, създават нова неувереност, предизвикват дълбоки тревоги и понякога заплашват физическата безопасност на детето, както и емоционалната му стабилност“, казва Барбара Дефо Уайтхед в своето есе „Дан Куейл беше прав“⁷. Тя се позовава на канадски изследвания, според които децата в предучилищна възраст с доведен родител са изправени пред четиридесет пъти по-голям риск от физическо и сексуално насилие в сравнение с тези, които живеят с двамата си биологични родители.

„Твърде често търсенето на свобода, независимост и избор в семейните отношения е в конфликт с потребността на детето да расте сред стабилност, предсказуемост, хармония и постоянство в семейния живот“, продължава Уайтхед. Докато самотното родителство е рецепта за бедност, самота и намаляване на сексуалната привлекателност при жените, то е гарантирано бедствие за децата.

Един от белезите на нашата провалила се култура е тенденцията да пренебрегваме бащите и да ги третираме като изделие за еднократна употреба. Тези, които искат да помогнат на бременните жени, не могат да си позволят да поддържат тази грешка. Консултирането винаги трябва внимателно да изследва възможността за брак с бащата на детето, като консултантът трябва да разговаря с двамата родители и да насърчава бащата да поеме ролята си в живота на своето дете, която може да му донесе смисъл и гордост. Пропъждането на бащата на детето като мерзавец, който задължително ще избяга от отговорността към собственото си дете, за жената е също толкова самоунищожително, колкото да кажеш на подрастващото момиче, че неизбежно ще прави секс.

Когато Ейприл казала на приятеля си, че е бременна, той се ядосал; изблъскал я към стената пред мола и започнал да ѝ крещи. Ейприл, която неведнъж понасяла кавги у дома, не казала на баща си и мащехата си. Вместо това една вечер тя излязла от къщи и пропътувала триста и двадесет километра до апартамента на майка си. Майката на Ейприл отказала да приеме бременната си дъщеря. Първоначално тя казала, че няма търпение момичето да навърши осемнайсет и да не бъде повече финансово отговорна за нея. Но на рождения ден на Ейприл майка ѝ я изритала на улицата, като натъпкала всичките ѝ вещи и плюшени играчки в найлонова торбичка за боклук. Ейприл прекарала две седмици в приюта за бездомни, преди да ѝ кажат, че времето ѝ е изтекло и тя трябва да напусне.

Трудно е да си представиш по-мрачна история от тази. Но в този момент Ейприл се преместила да живее при християнско семейство, което ѝ помогнало да събере куража и да се обади на баща си, за да се сдобрят. Той искал да види дъщеря си отново и да я посрещне у дома. Ейприл взела влака за дома няколко месеца преди раждането, закърпила нещата със своята мащеха и си намерила почасова работа.

Наскоро след това бащата на бебето дошъл на гости. Той се чувствал засрамен и объркан. Няколко дни по-късно се върнал със завивка за бебешкото креватче. Посещенията продължили с редовни подаръци за бебето. Един ден той донесъл малка кутийка. В нея имало пръстен с малък диамант. Година по-късно Ейприл посетила семейството, което ѝ било дало подслон. Водела и дъщеря си – увито в розови дантели вързопче с мънички чорапки и лачени обувчици в единия край, и волево порцеланово личице, обрамчено от руси къдрици в другия. Съпругът на Ейприл изглеждал развълнуван и горд. Работел на пълен работен ден, за да осигури храна и малък апартамент за семейството си. Ейприл сияела.

Подобни разкази не са чести. Причината е донякъде, че нито ги очакваме, нито ги насърчаваме. Съществува схващане, че браковете „от благоприличие“, когато булката е бременна, трябва да се избягват, защото са нестабилни и носят само проблеми. Но самотното родителство е в много отношения по-лошо, то е катастрофа, която засяга майката и детето за десетилетия. Бракът, който в крайна сметка завършва с развод, е по-добър от детството без баща. Нещо повече, въпреки най-лошите ни очаквания, бракът може да успее.

В книгата си „Повече от любов“ Сюзън и Марвин Оласки представят множество малки проучвания, които дават окуражаващи доказателства. Тийнейджърски бракове, провокирани от забременяване, показват изненадваща трайност: половината от черните двойки са били все още заедно след десет години, както и три четвърти от белите⁸. В сравнение със статистиката, сочеща 50% разводи в национален мащаб, тези деца наистина се справят добре. В 65-75% от случаите, дори без брак, младите бащи, които са живели с децата си през 1980 г., продължават да живеят с тях през 1983 г.. Семейство Оласки посочват, че: „Тази степен на успех за някои млади бащи е постигната въпреки малкото програми, предназначени да им помогнат в тяхната нова роля и силната враждебност към тяхното участие в отглеждането на детето“⁹.

В тези проучвания по-голямата част от мъжете продължават да се срещат с жените по време на бременността, осигуряват средства и транспорт, подаряват подаръци. Повечето от тях остават с майката по време на раждането и участват с финансова подкрепа повече от година по-късно. В резултат на това самите ангажирани бащи са били по-склонни да намерят постоянна работа, а вероятността да имат проблеми със закона била по-малка.¹⁰

Тези, които искат да помогнат на бременните жени, може да се повлияят от отрицателното отношение към мъжете, което господства в нашата култура: мъжете не могат да се контролират сексуално, те са неспособни на обвързване, жените се справят по-добре сами. Както видяхме в Трета глава, дори онези мъже, които живеят благоприлично и отговорно, са склонни да заклеймят на общо основание представителите на своя пол като неблагонадеждни, пренебрегвайки доказателствата за обратното от собствения си живот. Светът е пълен с мъже, които полагат усилия да бъдат добри, отговорни и верни. Ние просто сме се приучили да не ги забелязваме.

Първата стъпка в решаването на проблемите при неочаквана бременност е да се погледне внимателно към бащата на детето и да се разбере дали той е способен да поеме или да се приспособи към ролята, която му принадлежи по природа. Искрите от гордост на защитника и осигурителя на семейната прехрана трябва да се превърнат в пламък. Нашите високи очаквания могат да му помогнат да успее в тази роля. Въпреки това, както показва горната статистика, дори когато е обект на отхвърляне и пренебрежение, понякога желанието му да бъде любящ баща остава като символ на честта, закодиран в кръвта му.

В някои ситуации бракът не е решението. Бащата може да настоява за аборт. Може да твърди, че детето не е от него. Бременността може да е започнала в мимолетна връзка, която не предполага основа за съвместен живот. Въпреки че бременната жена трябва да гледа сериозно на брака, понякога е по-добре да се обърне към други възможности. Когато бракът не е препоръчителен, следващото решение е осиновяването. Този вариант ще бъде разгледан по-задълбочено в Девета глава. Ако обаче жената е решила да задържи детето и да го отгледа сама, тя има право на финансова подкрепа от бащата.

Имаше много недоволство по въпроса за принудителното изпълнение на плащанията за детска издръжка. Според оценки на Бюрото по преброяване през 1987 г. 9,4 милиона майки са имали право на детска издръжка, от тях само петдесет и девет процента са получили съдебно разпореждане, с което да получат тази помощ. Само половината от жените със съдебно решение действително получават пълна издръжка; една четвърт получават частично плащане, а една четвърт не получават абсолютно нищо.¹¹

Бременните жени могат да предвидят детска издръжка чрез установяване на законно бащинство. Тук отново дори краткият брак би имал значение: шестдесет и четири процента от разведените и разделените майки получават издръжка, в сравнение с едва двадесет процента от неомъжените майки.¹² Една млада жена може да смята, че е безполезно да търси финансова помощ от бащата на бебето – той може да е също толкова млад и безпаричен, колкото и тя. Но според Асоциацията за прилагане на детска издръжка „проучванията показват…, че същите бащи са имали доходи от петнадесет хиляди долара на година или повече в следващите пет години“¹³. Възможността доходът на партньора ѝ да се превърне в петцифрен през следващите пет години може да не запали пламък в очите на едно момиче, но всяка стотинка е нужна. Обаче ако тя е загубила връзка с бащата на бебето без законно установяване на бащинството, тези стотинки се броят по-трудно.

Редовно се появяват идеи как бащите да бъдат задължени да плащат издръжка. През 1984 г. и отново през 1988 г. Конгресът прие закони, регулиращи процедури като запор на заплатата на бащата и запор на чековете му за възстановяване на данъци. Въпреки че тези практики подобряват изплащането на издръжката, разликите в законите в отделните щати го забавят, и баща, който е решил да си спести издръжката, може да избегне плащането, като непрекъснато се мести. През 1992 г. събирането на издръжка на деца е нараснало с шестнадесет процента спрямо предходната година, като са събрани 7,9 милиарда долара (при административни разходи от 1,9 милиарда долара). Въпреки това дори тази цифра представлява само една четвърт от дължимата сума.¹⁴

Защо някои мъже трябва да бъдат принуждавани да плащат? „Много от бащите, които не плащат издръжка, сами живеят на ръба на бедността.“¹⁵ Освен това загубата на високоплатени работни места, изискващи ниска квалификация и навлизането на жените като работна сила означава, че ролята на бащата, изхранващ семейството, вече не е нито ясна, нито лесно постижима. Природата ще напътства майката в нейната задача, независимо дали живее в иглу или в апартамент, но ролята на бащата до голяма степен трябва да бъде определяна и подкрепяна от неговата културна среда. Когато тази роля стане неясна, а значението на бащата в семейството – пренебрежимо, за него причините да си тръгне може да изглеждат по-безусловни от причините да остане. Това е особено вярно, когато детските надбавки превърнат Чичо Сам в непобедим съперник, ухажор с дълбоки джобове, който няма никакви претенции и не оставя мръсните си чорапи под масичката за кафе.

Нещо повече, тъй като бракът вече се разглежда повече като институция, която да е в услуга на възрастните и по-малко като място, където децата да са защитени, взаимната отдаденост на родителите е изместена от крехките основания на собствения интерес. „Бащинството винаги е работило най-добре като част от пакетна сделка, която включва брак и отглеждане на деца“, казва Франк Ф. Фърстенбърг, социолог в Университета в Пенсилвания. „Трудно е да си представим система, в която бащата остава силно свързан с децата си, но няма връзка с майка им.“¹⁶ В „Мисис Даутфайър“ Робин Уилямс редовно заявява с треперещи устни своята отчаяна любов към децата си, сценарият пренебрегва вероятността професия, съизмерима с любовта към майка им да може да върне Уилямс в семейството по-бързо, отколкото можете да кажете „високобюджетна продукция“.

Има няколко предположения защо мъжете не плащат издръжка, най-популярното е, защото са гадняри. Кандидатът за президент през 1992 г. Бил Клинтън получи одобрението на демократите заради своята реч, в която заплаши да удари финансов шамар на „бащите безделници“. Тези лентяи са популярна мишена.

Но причината да не плащат, цитирана най-често от самите мъже, е, че не им е позволено да виждат децата си. От множеството законопроекти, разглеждани от Конгреса, за подобряване събираемостта на детската издръжка, едва няколко обръщат внимание на правата за посещение. „Бившата ми приятелка не ми позволи да прекарам дори ден с дъщеря ми, затова си казах – да върви по дяволите“, споделя Норм Партика от килията си в затвора в Ню Джърси, където влиза заради неплащане на издръжка. „Тя няма да получи и стотинка от мен, докато не видя бебето си.“¹⁷

Дейвид Леви, председател на организация на родители без родителски права, казва: „При нас няма толкова доброволно отказали се родители, колкото принудително отказани родители… Единият родител получава попечителство, а другият е понижен в ранг на касов апарат“¹⁸. Уорън Фарел пише в „Митът за мъжката сила“: „Мъж, който си дава сметка, че бракът му се превръща в изплащане на вноски за семейство, което се е обърнало срещу него, домът му – в жилище на жена му, а децата му – в получатели на издръжка, чувства, че прекарва живота си, трудейки се за хора, които го мразят“¹⁹.

Когато Дик Уудс, председател на Националния конгрес на мъжете, през 1991 г. говори на среща на Националната междущатска комисия за детските издръжки, той предлага изплащането да отпадне в ситуации, в които майката отдалечава бащата от живота на децата си. Уудс посочва, че при над четиридесет процента от разводите родителят попечител отказва достъп до децата на родителя, който няма попечителски права.

Този аргумент редовно предизвиква насмешка. В делото на Уудс адвокатът от Пенсилвания Лин Голд-Байкин отговаря, че това е „чиста проба животинска скатология“²⁰. Насмешката обикновено се счита достатъчна, зада обори аргумента и да поддържа партийната линия, че законът следва строго да разграничава въпросите за издръжката и за посещенията. Въпреки това мъжете продължават да настояват, че издръжката изглежда по-малко оправдана, когато децата им се отчуждават, или по-лошо, когато бъдат приучени да мразят бащите си от огорчените бивши съпруги. Техните чувства не са трудни за разбиране.

Идеята за аборт като „избор на жената“ води до още една загадка в сценария за издръжката на детето. Контрацепцията и абортът обещават на мъжете, че сексът няма последствия. Но тук дебне уловка: ако възникне бременност и жената реши да остави детето, мъжът ще трябва да плаща в продължение на 18 години. Изборът е неин.

Уорън Фарел нарича това „изнасилване с контрол на раждаемостта“. „Ако един мъж е смятан за изнасилвач от жена, която се съгласява през нощта, но се чувства изнасилена сутринта, след това мъжът може да се чувства изнасилен от жената, която през нощта казва, че взема хапчета против бременност, а следващата седмица изведнъж се оказва бременна. Ако тя каже: „Ще задържа детето, без значение дали ти харесва, или не“, това изнасилване обрича мъжа до живот.“²¹

Бившият президент на Националната организация на жените Карън Декър изразява съчувствие. Тя заявява, че: „Мъжете не трябва да плащат автоматично за дете, което не искат. Това е единствената логическа феминистка позиция, която трябва да заемем“. В писмо до списание New York Times преди десетилетие тя пише: „Ако трябва да сме честни, когато една жена вземе еднолично решение да износи бременността, а биологичният баща не иска и не може да сподели това решение, той не трябва да носи отговорност за издръжка в продължение на 21 години“.

Още веднъж, свързаността прави хората отговорни. Бащите, които са лишени от попечителство, казват, че когато виждат децата си, прегръщат ги и си играят с тях, се чувстват длъжни да плащат по-голяма издръжка. От друга страна, когато контрацепцията и абортът разграничават секса от създаването на потомство и разделят жената от мъжа и детето, тя също така снема оковите на волния баща. Това е „единствената логическа феминистка позиция“.

Може би някои черти от природата на мъжа го карат „да го направи и да избяга“. А други, невидими инстинкти, непривични за нашата култура, налагат мъжът да постъпи правилно, като се погрижи за майката и детето. Очевидно е кое е по-полезно за всички засегнати.

В един студен януарски ден по Конститюшън Авеню преминаха седемдесет хиляди души, за да отбележат годишнината от решението по делото „Роу срещу Уейд“. Към тълпата се присъедини мъж, който държеше над главата си голям плакат и вървеше напред с поглед, вперен в тротоара, подобно на каещ се в средновековна процесия. Докато се приближаваше, ръкописният надпис постепенно ставаше по-четлив:

Ако бях истински МЪЖ,

жена ми не би се опитвала да убие нашето бебе.

Откъс от Истинските избори. Алтернативи на аборта. Да се вслушаме в жените на Фредерика Матюз-Грийн,

Омофор, 2022,

превод: Персиана Пастухова-Личева

Бележки