Малка рилска история
Къде точно бях кръстен? Помня големите дворни плочи, по които подскачах тогава в някакво смешно момчешко костюмче. Помня арките на портите. Помня дрънчащите синджири на патинираните медни чаши по чешмите. Не е било в големия, съборен храм, това е ясно. Там не кръщават. Било е преди двадесет и кусур лета – на Успението на св. Анна, 25 юли. Бил съм на 3 годинки, малко след Промените. Но къде именно?! Сигурно в някой параклис…
* * *
Събудих се в стаята – проста като манастирска одая, каквато всъщност си беше – мивка, скрин и икони. Братята ми поклонници още спяха по леглата с потънали във възглавниците глави. Моето беше току-до прозореца. Надигнах се с очи, които протестираха. Слънцето навън се разхождаше по чардака.
До главата ми книгата за стареца Назарий. На страница 176 в нея се разказва как веднъж негово духовно чадо и бъдещ монах се гласи да отиде до Рилския манастир на поклонение. Вероятно си приказват в Кокалянския манастир “Св. Архангел Михаил“. Та, дядото му заръчва най-отпърво да отиде да се поклони на мощите на св. Йоан. Ако са затворени, казва той, дядо Ефрем ще му ги отвори – но да не ходи да го търси при другите монаси! Послушникът отива в манастира. Пита при свещите за стареца Ефрем, когото дотогава никога не е виждал. Посочват му го до раката с мощите. Всичко се случва така, както му е наредил старецът Назарий. Покланя се на св. Йоан, представя се на дядо Ефрем и то без да ходи да го търси при другите монаси.
Бях си отбелязал това място в книгата с подпъхнато в нея Кръщелното ми свидетелство. В него пишеше, че отслужилият Тайнството е йеромонах Ефрем.
Бухнах се обратно в хладните покои на чаршафите. Зажумях за позакъсняло, но сладко доспиване. Беше още рано за ставане. По едно време почна промяна в светлините. Някой минаваше напред-назад покрай прозореца на чардака. Чувствах се като ленив Платонов пещерняк, който се мъчи да разпознава сенките. Аз обаче се опитвах да разпозная и звуците. Меки, но отсечени стъпки. После нещо се тътрузи и разкрачва – стълба ще да е. Пускат се съдинки по дървената повърхност на пода. После действието потъва навътре в тялото на зданието, звуците още по-приглушени, но и някак по-близки, вече фронтално срещу мен, през отсрещната стена, в съседната стая. Аз се усмихвам и се силя да чуя по-добре. Докато слухтя или сънувам.
Особеното е, че оттогава не се бях връщал тук – 20 и кусур години. Бях пропътувал Светите земи, Атон, къде ли не, но точно тук – не бях се завръщал. И добре, че братята ме завлякоха за бдението за празника на св. Йоан. Сега отмаряхме по стаите след него, казали си преди сън да отидем и на службата сутринта. Но имаше още малко време…
Пак се надигнах, отказал се от жуменето. Любопитството ме водеше. И ето то продължаваше да се храни, този път не с шумове, а с картини.
И по-конкретно с една. Край мен премина момиче, чак се засрамих и прикрих под прозореца. То, разбира се, не надникна, а продължи хода си. А аз продължих да наблюдавам, подръпнал завеската, опрял затоплена скула в приятностуденото стъкло.
Спря се на съседния праг. Обърса с ръка чело и вчеса кичур зад ухото, докато гледаше съсредоточено някъде напред и нагоре в стаята. Запретна ръкави като мъж и втъна в невидимата за мен паст на помещението.
Помня още радостта на околните; интересния и малко страшен свещеник със странни дрехи като в театър за деца – играеше или злодея, или добрия магьосник, да речем; и помня – сребърното кръстче, което ми окичиха. Преди 20 и кусур лета.
Сега, нахлузил набързо гащи и обуща, презрял всички условности и неудобства, стъпвах тежко като сънен мечок по чардака. Надзърнах вътре и видях момичето, качено наистина на разкрачена бояджийска стълба. Държеше някакви инструменти. Очите от стенописите ме наблюдаваха.
– Извинете, какво е това място?
– Това е параклисът “Св. Архангели“, който реставрираме.
– Аха…
– Тук години наред се правят кръщенетата. И скоро – пак.
– Да, сега си спомням…
По особен начин тогава усетих Смисъла на Църквата: светите архангели, начело с моя именен покровител Архистратига, земният ангел св. Йоан Рилски, дядо Назарий, послушникът му, йеромонах Ефрем, братята оттатък и реставраторката тук – аз и всички останали, сега и винаги…
Завинаги.
Снимки: Иван Шишиев
