Палмовото клонче
В светлата нощ, недалеч от Витлеем, нощуваше стадо. Изтегнали се на топлата земя, овчари и псета спяха дълбок сън. Само слугата Куция Арам будуваше, негов ред беше да пази стадото. Него и без това по цели нощи сън не го ловеше, той шепнеше псалми, загледан в безкрайното светло небе.
Нея нощ той усети как душата му се избистряше, после видя как оселът се изправи и тръсна свойта грива, заедно с него и кучетата без да лаят, сепнати загледаха надолу към кошарата. Овцете също се раздвижиха, сякаш нещо невидимо мина и раздвижи всичко наоколо.
Защото и овчарите се събудиха и сънни се питаха: какво става? А Куцият Арам, който беше вече огледал наоколо, им сочоше тревожно надолу, там, над пещерата, в която беше кошарата им, грейна звезда.
Старейшината дълго умува какво да прави, па поведе след себе си овчарската дружина, като остави при стадото Арам и двама други слуги. Но куцият мъж беше нетърпелив, усети как нещо го тика и него надолу, та разви белият ленен плат що носеше около челото и темето си, раздра го на две и подаде двете парчета на пазачите:
– Ето ви, за благодарност. Пазете добре стадото, ще ида и аз.
– Не те ли е страх от старейшината? – попитаха ония. А той им рече:
– Нещо велико се е случило, ще ида – да го видят очите ми. И помъкна хромия крак надолу.
А звездата грееше вее така ярко, и трептеше, сякаш думаше нещо на света, а и на звездите, обсипали небесния свод.
Докато изкуцука половината път, те ти ги овчарите вече се връщаха и старейшината започна още отдалече:
– Къде отиваш, кривчо такъв?! Ето ние ходихме и видяхме, в нашите ясли се е родило мъжко отроче, увеличи се родът Давидов. Ти се връщай, а ние ще отнесем един агнец, онова чисто бялото, дар от нас.
За пръв път Куцият Арам, слугата, не се подчини, а и старейшината за пръв път не рачи да го върне насила, а побърза кьм стадото, за да вземе подаръка час по-скоро. После те отново настигнаха Арам, който се тътреше по пътя, подминаха го с много подигравки и той видя как те изчезнаха зад палмите, които растяха край потока. Преди Арам да стигне до тоя поток, който шумно се спускаше надолу към равнината, те ти ги, овчарите се връщаха щастливи и, забравили подигравките, отминаха го, като пееха псалми и хвалеха Бога.
А потокът беше буен и Арам едва го отмина, уморен спря на другия бряг, постоя така, па се сети, та откъсна едно палмово клонче. И загледан в ярката звезда, той го понесе напред, сякаш носеше в десницата сърцето си.
Високо горе, в небесата, се носеше някаква песен, той спря, послуша малко, пребърса радостните сълзи, които се стичаха по лицето му и добил незнайна сила, помъкна щастлив своя хром крак.
Звездата беше вече съвсем близо, тя обливаше с ярка светлина хълма, в който беше пещерата, а от входа й, където беше кошарата, идеше друга, още по-силна, бяла светлина. Арам пристъпи плахо, както пристъпваше винаги пред входа на храма, позакри с ръка очите си, за да понесе светлината, и тогава видя, че светлината идеше от дъното на яслите, където лежеше Младенецът.
И Арам тръгна към Него…
Не се мина кой знае колко време, овчарите още не бяха наближи стадото, когато изведнаж видяха как Арам тичаше след тях. Те спряха удивени, а старейшината извика:
– Сине Араме, ти тичаш?! А къде ти е хромият крак?!
– Не знам! Ето ме здрав! Господи, слава Тебе!
– Ние отнесохме агнец за подарък на Младенеца, а ти отиде с празни ръце, какво е това чудо!
– Защо с празни ръце?! Аз отнесох палмово клонче. И го дадох на Майката. А на Сина се поклоних!
Цяла нощ ангелски песни се носеха из небето над Витлеем, а овчарите будуваха чак до сутринта.
На другия ден оттук минаха с камилите си тримата далечни влъхви – гадател, маг и звездоброец. Видели звездата Витлеемска и разчели старите писания, те отиваха да се поклонят на Младенеца, понесли в дар злато, ливан и смирна.
