Палмовото клонче

В светлата нощ, недалеч от Витлеем, нощуваше стадо. Из­тегнали се на топлата земя, овчари и псета спяха дълбок сън. Само слугата Куция Арам будуваше, негов ред беше да пази ста­дото. Него и без това по цели нощи сън не го ловеше, той шеп­неше псалми, загледан в безкрайното светло небе.

Нея нощ той усети как душата му се избистряше, после видя как оселът се изправи и тръсна свойта грива, заедно с него и кучетата без да лаят, сепнати загледаха надолу към кошарата. Овцете също се раздвижиха, сякаш нещо невидимо мина и раз­движи всичко наоколо.

Защото и овчарите се събудиха и сънни се питаха: какво става? А Куцият Арам, който беше вече огледал наоколо, им сочоше тре­вожно надолу, там, над пещерата, в която беше кошарата им, грейна звезда.

Старейшината дълго умува какво да прави, па поведе след себе си овчарската дружина, като остави при стадото Арам и двама други слуги. Но куцият мъж беше нетърпелив, усети как нещо го тика и него надолу, та разви белият ленен плат що носеше около челото и темето си, раздра го на две и подаде двете парчета на пазачите:

– Ето ви, за благодарност. Пазете добре стадото, ще ида и аз.

– Не те ли е страх от старейшината? – попитаха ония. А той им рече:

– Нещо велико се е случило, ще ида – да го видят очите ми. И помъкна хромия крак надолу.

А звездата грееше вее така ярко, и трептеше, сякаш думаше нещо на света, а и на звездите, обсипали небесния свод.

Докато изкуцука половината път, те ти ги овчарите вече се връщаха и старейшината започна още отдалече:

– Къде отиваш, кривчо такъв?! Ето ние ходихме и видяхме, в нашите ясли се е родило мъжко отроче, увеличи се родът Давидов. Ти се връщай, а ние ще отнесем един агнец, онова чисто бялото, дар от нас.

За пръв път Куцият Арам, слугата, не се подчини, а и старейшината за пръв път не рачи да го върне насила, а побърза кьм стадото, за да вземе подаръка час по-скоро. После те отно­во настигнаха Арам, който се тътреше по пътя, подминаха го с много подигравки и той видя как те изчезнаха зад палмите, които растяха край потока. Преди Арам да стигне до тоя поток, кой­то шумно се спускаше надолу към равнината, те ти ги, овчарите се връщаха щастливи и, забравили подигравките, отминаха го, като пееха псалми и хвалеха Бога.

А потокът беше буен и Арам едва го отмина, уморен спря на другия бряг, постоя така, па се сети, та откъсна едно палмово клонче. И загледан в ярката звезда, той го понесе напред, сякаш носеше в десницата сърцето си.

Високо горе, в небесата, се носеше някаква песен, той спря, послуша малко, пребърса радостните сълзи, които се стичаха по лицето му и добил незнайна сила, помъкна щастлив своя хром крак.

Звездата беше вече съвсем близо, тя обливаше с ярка свет­лина хълма, в който беше пещерата, а от входа й, където беше кошарата, идеше друга, още по-силна, бяла светлина. Арам пристъпи плахо, както пристъпваше винаги пред входа на храма, позакри с ръка очите си, за да понесе светлината, и  тогава видя, че светлината идеше от дъното на яслите, където лежеше Младенецът.

И Арам тръгна към Него…

Не се мина кой знае колко време, овчарите още не бяха наближи стадото, когато изведнаж видяха как Арам тичаше след тях. Те спряха удивени, а старейшината извика:

– Сине Араме, ти тичаш?! А къде ти е хромият крак?!

– Не знам! Ето ме здрав! Господи, слава Тебе!

– Ние отнесохме агнец за подарък на Младенеца, а ти отиде с празни ръце, какво е това чудо!

– Защо с празни ръце?! Аз отнесох палмово клонче. И го да­дох на Майката. А на Сина се поклоних!

Цяла нощ ангелски песни се носеха из небето над Витлеем, а овчарите будуваха чак до сутринта.

На другия ден оттук минаха с камилите си тримата далечни влъхви – гадател, маг и звездоброец. Видели звездата Витлеемска и разчели старите писания, те отиваха да се поклонят на Младенеца, понесли в дар злато, ливан и смирна.