Спор на зазоряване
Една от най-големите слабости на журналистиката като отражение на съвременния ни живот е, че представлява картина, съставена единствено от изключения. Обявяваме с големи букви, че някой е паднал от строително скеле, но не обявяваме с големи букви, че някой не е паднал от скеле. Въпреки че последният факт е всъщност много по-вълнуващ, тъй като свидетелства, че човекът – тази ходеща кула от страхове и тайни – е все още чужденец на земята. Че човекът не пада от скелето, е наистина по-сензационно; освен това е и милион пъти по-естествено. Но не можем да очакваме от журналистиката да набляга върху постоянните чудеса. Как например заетият редактор да включи заглавия от сорта: „Мистър Уилкинсън все още здраво стои на скелето!” или „Мистър Джонсън от Уортинг още не е умрял!” Щастието на човечеството въобще не става за новина. Журналистите не могат да пишат за всички вилици, които не са били откраднати, или за всички бракове, които не са били разтрогнати от съда. Тъй че пълната картина на света, която уж ни представят, е доста измамна – показват ни само необичайното. Каквито и демократи да са по убеждение, на практика те се занимават само с едно малцинство.
Инцидентът с някакъв религиозен фанатик, който разбива витрината на издателство на Лъдгейт Хил, сам по себе си бе достатъчен, за да ги вдигне на крак за едно добро вечерно издание. Но след като същият човек, изправен пред съдия-следователя, предизвика противника си на дуел на живот и смърт, колоните на вестниците едва успяха да поберат горещата новина и заглавията бяха толкова големи, че почти не стигаше място за останалия текст. „Дейли Телеграф” започна цяла рубрика: „Битка за божественото”, където читателите месеци наред продължиха да обсъждат в писмата си въпроса дали е редно вярата да се споменава в полицията. В грубоватия си практичен стил „Дейли Мейл” сложи на събитията етикета: „Полицията по петите на поборник за Девата”. Джеймс Дъглас от „Стар”, задълбочен познавач на философската и религиозна терминология, описа този християнски изблик под заглавието: „Дуалистът и Дуелистът”. От „Дейли Нюз” пробутаха някакво безцветно описание на случилото се, но няколко седмици след това се задушаваха от писма на провинциални свещеници със заглавия от сорта: „Убийство и Марио-почитание”. Така или иначе, журналистическата атмосфера малко по малко се нажежи. Вестникарите бяха подушили кръв и се надяваха, че ще има още. Всичко в този случай обещаваше нови изблици на нравствено възмущение. И когато един запъхтян репортер дотича късно през нощта с новината, че двамата герои от полицейското следствие са били забелязани буквално да се бият в някакъв лондонски заден двор, след като завързали и запушили устата на собственика пред къщата му, редакторите и заместник-редакторите занемяха в прилив на безкрайно блаженство.
На следващата сутрин пет-шест големи лондонски ежедневника протръбиха новината едновременно в красноречиви уводни статии. Към края на деня всички уводни статии говореха за едно и също, макар да започваха различно. Например началото на статията в „Дейли телеграф” гласеше: „За нашите читатели, пък и за всички истински, верни на законите, англичани, не би било от голямо значение дали… и т.н., и т.н.” „Дейли мейл” заявяваше: „В съвременния свят хората трябва да се научат да пазят религиозните си пристрастия за себе си. Шумните скандали… и т. н., и т. н.” „Дейли нюз” започваше: „Нищо не е по-вредно за каузата на истинската религия от… и т. н., и т. н.” „Таймс” започваше с няколко думи за това как келтите [1] нарушават равновесието в Империята, а „Дейли експрес” блестящо се разграничи от всички, като изобщо остави без внимание един толкова противоречив въпрос и посвети уводната си статия на галошите.
На по-следващата сутрин редакторите и вестниците бяха, както се казва, неудържими. Която и да е оная дяволска нагласа, от която се излюпват новинарите и която мъти мозъците им, тя се бе вкопчила в историята със счупеното стъкло и дуела в градината. Случката придоби чудовищни и всепоглъщащи размери, както стана с дребните дела на сектата на агапемонитите или – навремето – с тъмните далавери на финансистите в Родезия. В Долната камара се внeсоха питания, а дори се дадоха и отговори. Вестниците официално осъдиха правителството, че не е направило не знам какво си, за да предотврати счупването на витрината. Започна огромна подписка за възстановяване щетите на господин Гордън – човека, на когото бяха запушили устата в студиото. Господин Маклейн, единият от съперниците, някак мистериозно изведнъж порасна в изключително популярен герой от комиксите и на сцените на музикалните театри. В разрез с действителността неизменно го представяха с червени мустаци и морав нос, облечен в пълна шотландска носия. И всяка нощ пред претъпкани салони се изпълняваше песен с умопомрачителен брой стихове, в която името му „Маклейн” се римуваше с „шпагата, хей”, „Британски лъв”, „глухарчето жълтей”, „какъв те вятър вей” и т.н. Вестниците развиха неистова мания за залавянето на бегълците и когато те не бяха хванати за четиридесет и осем часа, внезапно обърнаха цялата история в криминална загадка. Във всички редакции се сипеха писма с въпроса: „Къде са те?”, на което вестникарите даваха всевъзможни отговори: били ги преследвали, докато не изчезнали вдън земя около Монумента, в метрото, в Епинг Форест, в Уестминстърското абатство; били омотани в килими в Шулбредс или пък заключени на сигурно в Ченсъри лейн. Да, изданията бяха изключително интересни и Търнбул забавляваше Маклейн, като разгръщаше един след друг цял куп вестници, докато седяха призори в една общинска мера на север от Лондон.
Сива ивица проряза мрака на изток. На свой ред тя бе разцепена от сребърен меч и утрото с мъка започна да се вдига над Лондон. От мястото, където Търнбул и Маклейн седяха на върха на едно скалисто възвишение над Хемпстед, се виждаше как смътните очертания на града бавно изплуват във все по-интензивната светлина, докато накрая бялото слънце се вдигна над Лондон и градът затрептя в нозете му с цялото си чудовищно великолепие. Вплетените един в друг квадрати и ромбове изглеждаха компактни и съвършени като китайски ръкопис – гигантски йероглифен текст, който трябва или да разчетеш, или да умреш. И двамата бяха обзети (Търнбул в по-голяма степен, защото знаеше повече, отколкото гледката разкриваше) от върховното и разтърсващо чувство за безкрайна нищожност, което никога не се поражда при вида на пустиня или мъртвец, или на нецивилизовани диваци, а само когато съзерцаваш грандиозния човешки гений в най-върховните му постижения. Търнбул, стар демократ идеалист, често бе критикувал демокрацията и демократите за тяхната безгръбначност, за техния снобизъм и порочно преклонение пред безполезни неща. При това с пълно основание, защото нашата демокрация има един огромен недостатък – не е демократична. И след като толкова години справедливо беше изобличавал съвременниците си като софисти и роби, сега съзерцаваше от голия склон над Хемпстед колко богоравни бяха те всъщност. Техните постижения изглеждаха още по-героични и по-божествени, защото не бе сигурно дали изобщо са били нужни. В основата на такава върховна грешка като Лондон, изглежда, стоеше нещо по-върховно от безгрешността. И как ли щеше да свърши всичко това? Как щеше да изглежда крайното превъплъщение на това невероятно създание – средният лондончанин, обикновеният работник от трамвая в Бетърси или чиновникът от омнибуса в Чийпсайд? Взирайки се мрачно пред себе си, Търнбул си шепнеше богоборческите стихове на Суинбърн16:
…Въпрос ни мъчи: Бог или човек
ще може, Лазаре, да те освободи.
Като републиканец се вдигни
и себе си, и всички нас спаси.
Езикът на апостоли мълчи:
дали греха ще можеш да ни опростиш?
Търнбул потрепери, сякаш в светлината на утрото му се привидя нощта на човечеството, залезът на хиляди надежди. Куплетът беше от „Песни преди зазоряване”, но за Търнбул това бяха в най-добрия случай „песни след залез”, а залезът в крайна сметка не е най-вдъхновяващото преживяване. Той отново потръпна на утринния хлад. И Маклейн бе застинал с лице към града, но нещо в странния му, невиждащ поглед подсказваше, че той е обърнал взор навътре. Когато Търнбул му подхвърли нещо за Лондон, очите му сякаш реагираха на далечен зов и бавно изплуваха в орбитите си, като двама собственици, които излизат на прага на дома си.
– Да – каза глупово той. – Това е голямо нещо.
Последва мълчание и Маклейн се обади отново.
– Много голям град! Когато за първи път стъпих тук, се уплаших. Както се плашиш от сянката на някой двуметров човек. Там, откъдето идвам, бях свикнал с големината – големите планини, които сякаш изпълват Божия безкрай, голямото море, което стига до края на света. Но това са все неопределени и непонятни неща. Обаче да видиш най-обикновени, банални, произведени от човека неща с такива размери! Улиците – толкова широки! Самият град – така огромен! Сякаш си погледнал през някакво дяволско увеличително стъкло. Все едно да видиш купичка за каша, голяма колкото къща, или пък капан за мишки – толчав, че да става за лов на слонове.
– Като в страната на Великаните17 – усмихна се Търнбул.
– Тъй ли? Къде се намира тази страна?
– Ами, в една книга – помръкна Търнбул и помежду им отново се възцари мълчание.
На хълма около тях цареше известен безпорядък. Всичко, което бяха грабнали напосоки в бягството си, лежеше безразборно разхвърляно наоколо. Шпагите, с които щяха да си отнемат един другиму живота, се валяха на земята като безобидни бастунчета. Храната, купена за всеки случай от една долнопробна кръчма, бе сложена на тревата като за най-обикновен пикник – кошницата с шоколад на една страна, бутилката вино – на друга. И като капак на хаоса, навсякъде се пилееха вестници – най-хаотичното от всички модерни творения. Вестници и още вестници, и още вестници – министрите на съвременната анархия. Търнбул вдигна с кисело изражение един и извади лула.
– Много пишат за нас. Имаш ли нещо против да запаля?
– Защо да имам нещо против?
Търнбул изгледа с почти научен интерес човека, който не разбираше нито една от обичайните учтиви фрази. Запали лулата си и се обви в голям облак дим.
– Да – върна се той на въпроса, – в момента ние сме най-популярната тема в Англия. Като журналист съм наясно с тези неща. За първи път от години насам англичаните са по-възмутени от нещо, което се случва у нас, а не например във Франция.
– В това няма нищо лошо – отбеляза Маклейн.
Търнбул се изсмя:
– Ти май наистина не разбираш най-обикновени неща, казани на прост, човешки език. Ако не подозирах, че си гений, щях да те помисля за малоумен. Хайде да прибираме багажа!
Той скочи на крака и започна да пъха разни неща по джобовете си или да ги привързва на гърба си. Докато правеше опити да напъха някак консерва с месо в издутия си страничен джоб, подхвърли небрежно:
– Исках само да кажа, че сме на първо място в английската преса.
– А ти какво друго очакваше? – попита Маклейн и отвори големите си сини очи.
– Вестниците са пълни с коментари за нас – Търнбул се наведе да вдигне едната шпага.
Маклейн се наведе, за да прибере другата.
– Да – каза той с присъщата си непосредственост. – И аз прочетох какво мислят за нас. Но изглежда, въобще не виждат смисъла.
– Кой смисъл?
– Смисъла на шпагата – процеди Маклейн и ожесточено заби острието на оръжието в земята и то щръкна като дръвче.
– Този смисъл ще обсъдим по-късно – каза мрачно Търнбул. Хайде, да вървим!
Той си привърза с връв последния пакет бисквити и заговори кратко и отривисто като водолаз, готов за гмуркане:
– Чуй ме сега, Маклейн! Добре ме чуй! Не защото познавам тая страна, която ти сигурно си виждал само на картата. И не защото познавам хората, които ти няма да опознаеш дори да живееш сред тях тридесет години. Този проклет град там долу е буден и настръхнал и е настръхнал срещу нас. Всички тези безчет прозорци са очи, които са се вторачили в нас. Тая гора от комини са пръсти, които ни сочат, както сме застанали ей тук, на хълма. Щом веднъж се е почнало, поне шест месеца няма да мислят за нищо друго, освен за нас. Както шест месеца не мислиха за нищо друго, освен за аферата Драйфус. Знам, че ти звучи смешно. Оставят да мрат от глад дечица, на които никак не им се умира. Но само защото двама джентълмени наистина искат да умрат от чувство за собствено достойнство, мобилизират армията и флота, за да ги спрат. Поне половин година, господин Маклейн, ние с теб ще бъдем пречка за всякаква реформа в Британската империя. Ние ще сме причината да не се изселят китайците от Трансвал и да не се прекрати строежът на блокове в Странд. Ние ще сме повод за отклоняване на вниманието всеки път, когато някой препоръча гласуване за ограничена автономия или някой се оплаче от рекламните транспаранти. Затова не си въобразявай с твоята наивност, че просто трябва да потънем сред тези хълмове като някакви негодници сред забравените от Бога планини в Шотландия. Ще трябва да сме непрекъснато нащрек и да водим живот на издирвани престъпници. Ще ни разпознават така лесно, както са разпознавали Наполеон след бягството му от Елба. Трябва да сме готови да видим лицата си разлепени във всяко селце и да очакваме да ни погне всеки амбициозен полицай. Ще ни се наложи да спим под звездите, сякаш сме в Африка. И най-важното, не можем и да мечтаем за… за окончателното уреждане на спора ни – защото нашият дуел ще е не по-малко прочут от убийствата в парка „Феникс”, – докато не се погрижим да си осигурим пълно уединение, да не кажа – безопасност. С други думи, не можем да се бием, докато не загубят следите ни – поне за момент. Повярвай ми, Маклейн, паднем ли им веднъж в ръцете, британците ще осуетят дуела, та ако ще и като ни затворят в приют за душевноболни до края на дните ни.
Маклейн беше зареял поглед към хоризонта.
– Никак не се учудвам, че светът е срещу нас. Това още повече ме кара да мисля, че съм имал право да…
– Да? – прекъсна го Търнбул
– Да ти счупя витрината. Така разбудих света.
Бележки
1. В случая става въпрос за шотландците. – Бел. ред.
2. Алджърнън Джон Суинбърн (1837-1909). Британски поет, известен със свободомислието си и със стилистичното изящество на своите творби. Стихосбирката му „Поеми и балади” (1866), в която възпява физическата любов по примера на античните поети, предизвиква един от най-големите литературни скандали във викторианска Англия. Политическите му творби от стихосбирката ”Песни преди зазоряване” отразяват неговите демократични възгледи и положително отношение към революцията.
3. Алюзия за страната, в която попада героят от романа на Джонатан Суифт „Гъливер в страната на Великаните”.
Превод: Ваня Николова
Из книгата на Джилбърт К. Честъртън „Кълбо и кръст“, изд. „Омофор“ 2007
