Галерията на душата
Той го водеше от картина към картина. Говореше ентусиазирано и неуморно. Можеше с часове да беседва за изкуството. Живееше с него. Но неговият спътник – видимо не. В Третяковската галерия се съгласи да отиде от вежливост и сега му бе трудно да се сдържа да не се прозява. И не се сдържа – прозина се сладко, сладко, когато спирката пред поредното платно се оказа дълга, а потокът от описания и коментари като че ли го подхвана и го отнесе далеч. Той слушаше как художникът тънко е предал усещането за плахата утринна светлина, внимателно надзъртаща в горската дъбрава зад стволовете на старите дървета и в дълбоките падини. За това как е построена композицията, с какви методи художникът въвежда зрителя в пространството на събуждащата се гора. За това, че картината е нарисувана в съавторство. Той слушаше и не чуваше, защото точно тази картина познаваше още от детството. И не само той – всички ние сме я виждали. И защо са ни всички тези подробности? Прозявка. “Та това са трите мечки! Помня ги още от училище! Да вървим“. Удивително е, че за едни произведението на Шишкин е цяла вселена, а за други някакви си три мечки. Четвъртата даже не я и забелязват.
Така се случва и с вътрешния свят на християнина. Едни, обръщайки се съм себе си, са способни да различат тънките движения на душата и духа, борбата на помислите, желанията на плътта, големите грехове вкупом с дребните. Други виждат все същите „меченца”, т. е. не обръщат внимание, къде в душата им е светлината, а къде тъмата, къде в окото им е гредата, а къде сламката. За грехове смятат само най-грозните престъпления.
Можем да не бъдем изкуствоведи, но сме длъжни да бъдем изкусни християни. Именно изкусни, защото това е делото на целия ни живот, нашата основна специалност, в това ние сме длъжни да преуспеем, от него зависи нашият вечен живот.
Християнинът трябва да е наясно с два въпроса. Първо, „коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Рим. 12:2) и как да постъпва в съответствие с тази воля. С други думи как да „се облече в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Еф. 4:24). И второ, че има мерзост пред Господа и как да отстрани вехтия човек и да премахне от себе си „греха, който ни лесно омотава“ (Евр. 12:1).
Нека поговорим за греха. Какво е грях? Какво да донесем на изповед? За какво да се съкрушаваме и да леем сълзи? От какво да се пазим и с какво да се борим? Заемайки се с тези въпроси сериозно, християнинът ще забележи, че с „трите меченца” няма да мине. Най-главният път за разпознаване на греха тръгва от точка „това не трябва да се прави“ и стига до точка „това не трябва да не се прави“. На първо място неофитът заостря своето внимание върху „отрицателните“ заповеди и справедливо вижда греха в тяхното нарушаване. Но постепенно и заповедите на блаженствата започват да звучат като призив в сърцето му. Той разбира, че те не са за някакви други блажени, а за него самия. Той, именно той, е длъжен да стане блажен и ако не се получава, значи, че греши. Черпейки от дълбочината на молитвата „Отче наш“, той се учи да вижда своите грехове като дълг на неизпълненото призвание.
Струваше ни се, че са просто три мечета, а се оказа…
Получавайки достатъчно количество духовни цицини и набирайки опит, християнинът все по-добре разбира защо не трябва да греши. Той осъзнава, че греховете са като петна върху одеянието на душата и се обръща към Бога заедно с пророк Давид: „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг“ (Пс. 50:9). Неговото покаяние е като връщането на блудния син в бащиния дом, където мръсните, миришещи лошо дрехи се изгарят и се обличат чисти (Лука 15:22). Разбира, че ако не е в сватбени одежди пирът на царството ще бъде затворен за него (Мат. 22:13). Той вече се е убедил, че върху белоснежния празничен костюм са неуместни дори мънички капчици кал.
Лека полека започваме да разбираме играта на светлината и тъмата…
Християнинът започва да обръща внимание на греховете и да ги приема като остри парченца, разсипани от дявола по жизнения му път. Преди той като обезумял е стъпвал върху тях, не осъзнавайки вредата. Сега вече, придобил „ум Христов“ (1 Кор. 2:16), старателно ги заобикаля, а онези духовни рани и струпеи, получени преди, без да се надява на самолечение, показва на Небесния Лекар.
Ето ги бодливите клонки…
Движението към Бог е спряло? Молитвата „не ти спори“? Възможно е да си стигнал до стената, отделяща те от Бога и закриваща те от Неговата Светлина. Но не е ли построена тя от тухличките на малките ти грехове и от гредите на големите? Не си ли издигнал сам около себе си тъмница? Изповедта е молба към Господа да разруши тази стена (Еф. 2:14).
А ето ги и могъщите стволове…
С времето думата „грехопадение“, която в началото е звучала някак абстрактно, се изпълва със смисъл. Грехът – като замаскирана вълча яма, трябва да бъде разпознаван отдалече, за да имаме време да го заобиколим. Грехът е блато, което не пуска своя гост да си отиде, завличайки го все по-дълбоко. Ако вече си попаднал в ямата, в блатото, то „от дън душа викни към Господа“ (Пс. 129:1), защото само Той може да ти дари избавление.
А това са падините…
За християнина грехът вече е ненавистен като робството (Иоан 8:34). Днешният грях като тежък товар лежи на сърцето, със своето бреме притиска към земята, непозволявайки да се направи и крачка и пречейки по пътя към Бога. Покайвайки се, ние молим Господа да свали оковите ни, да ни освободи от греховния товар и с радост желаем да го заменим с бремето Христово, благо и леко (Мат. 11:13).
Достигнахме и до съавторството…
Самата дума „грях“ говори много. И по-точно нейният гръцки аналог „ἁμαρτία“, който се превежда като „пропуск“, „непопадане в целта“. Нашето ухо също лесно улавя връзката между думи като „грях и „грешка“. Значи грях е всичко онова, което ни пречи по пътя към духовната цел – към съединението с Бога.
Надявам се, че моите размисли ще помогнат на християните да се ориентират в началото, а по-нататък всеки е творец на собствения си живот. В галериите на своите души ние сме призвани да станем не прозяващи се екскурзианти, а увлечени специалисти, които рано или късно ще принесат в дар своите собствени творения на изкуството. Само че не на някоя прочута художествена галерия, а на небесния град – Новия Йерусалим. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
