За поста


В наши дни хората или се отнасят несериозно към постенето, или невярно разбират неговото истинско духовно значение. За едни Постът се състои в символично самолишаване от нещо. За други Постът означава добросъвестно съблюдаване на правилата, т. е. употреба само на постна храна. Но и в единия, и в другия случай постенето рядко се възприема като включено в общия великопостен подвиг. Затова сме длъжни първо да се опитаме да разберем църковното учение за Поста и след това да попитаме себе си как можем да приложим това учение в нашия живот.

Постенето или въздържането от храна не е единствено християнска практика. То е съществувало и съществува както в други религии, така и извън религията, например в специалната терапевтика.

В наши дни хората постят (или се въздържат) по най-различни причини, понякога дори и политически. За това е важно да вникнем в специфично християнското значение на поста. Това значение ни се разкрива преди всичко чрез вътрешната връзка между две събития, за които е разказано в Библията: за едното – в началото на Стария завет, за другото – в началото на Новия завет. Първото събитие: Адам „нарушил поста си“ в рая, той изял забранения плод – така ни е разкрит първородния грях. Христос, Новият Адам – това е второто събитие – започва своето служение с пост. Адам бил изкушаван и не издържал на изкушението. Христос бил изкушаван и победил изкушението. Последиците от падението на Адам са изгонването от рая и смъртта, а плодовете на Христовата победа са унищожаването на смъртта и нашето завръщане в рая. Краткият обем ни лишава от възможността подробно на обясним значението на този паралелизъм. Но дори само от казаното трябва да стане ясно, че Постът е нещо твърде важно. Това не е просто задължение или обичай. Постът е свързан с тайната на живота и смъртта, на спасението и погибелта.

Според православното учение грехът не е само нарушаването на някакво правило, за което се полага наказание. Той винаги е в изопачаването на дадения ни от Бога живот. Ето защо, историята на първородния грях е изобразена като постъпка, свързана с храна. Храната е необходима на живия организъм, понеже поддържа в него живота. Но точно тук се изправяме пред основния въпрос: какво означава да си жив, какво означава самият живот? В наши дни тази дума се разглежда преди всичко в своето биологическо значение: животът е именно това, което изцяло зависи от храната и изобщо от физическата страна на всичко живо. Но в светлината на Свещеното писание и християнското Предание този живот, завършващ със смърт, се отъждествява със смъртта, понеже смъртното начало постоянно присъства и действа в него. Ние знаем, че Бог не е сътворил смъртта. Той е Подател на живота. По какъв начин животът е станал смъртен? Защо смъртта, единствено само смъртта, е абсолютното условие на всичко съществуващо? Църквата отговаря: защото човекът отхвърлил онзи живот, който му предложил и дал Бог, и предпочел живот, зависещ не от Бога, а от „насъщния хляб“. Той не само не послушал Бога, за което и бил наказан, но променил и отношението между себе си и света. Без съмнение, светът е бил даден на човека като храна, като средство за поддържане на живота; но в същото време, животът трябвало да бъде общение с Бога. Той не само трябвало да има в Него своя завършек, но и своята съвършена пълнота: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.“ (Йоан. 1:4). Светът и храната били създадени, за да има човекът посредством тях общение с Бога и само храната, приета заради Бога могла да бъде животворна. Сама по себе си храната не притежава живот и не може да го възпроизвежда. Единствен Бог има живот и Сам е живот. В храната начало на живота е Бог; не съдържащите се в нея калории. По такъв начин да бъдеш, да си живо същество, да знаеш Бога и да си в общение с Него – всичко това е една и съща реалност. И неизразимата трагедия на Адам се състои точно в това, че той възприел храната като „живот сам по себе си“. Нещо повече, той вкусил от храната, криейки се от Бога, извън Него, и за да бъде независим от Него. И сторил всичко това, защото повярвал, че храната сама по себе си има живот, и че вкусвайки от тази храна той може да стане като Бог, т. е. да има живот в самия себе си. Казано по-просто: той повярвал в храната, докато единствения предмет на вяра, доверие и увереност, е Бог и само Бог. Земният свят, храната се превърнали в негови Богове, в източник и начало на неговия живот. Той станал техен роб. Адам на еврейски означава „човек“. Това е моето име, нашето общо име. И човек все още е Адам, все още е роб на храната. Той може да ни уверява, че вярва в Бога, но за него Бог вече не е неговия живот, не е храна, не е всепоглъщащо съдържание на неговото съществуване. Той може да не уверява, че получава живота си от Бога, но той не живее от Бога и за Бога. Неговите знания, опит и самочувствие са построени все на същия принцип: „само с хляб“. Ние ядем за да живеем, но не живеем в огън. От всички грехове това е най-големият грях. И този грях произнася смъртна присъда над нашия живот.

Христос е Новият Адам. Той дошъл за да унищожи болестта, навлязла чрез Адам в живота, за да възстанови човека за истински живот, и поради това Той също започва своето земно служене с пост. „… И, като пости четиридесет дена и четиридесет нощи, най-сетне огладня“ (Мат. 4:3). Гладът е това състояние, в което ние осъзнаваме нашата зависимост от нещо; когато спешно, насъщно ни е необходима храна, което и доказва, че нашият живот не е самодостатъчен. Това е този предел, след който аз или умирам от глад, или нахранвайки тялото си, отново осъзнавам, че живея. С други думи, това е моментът, когато ултимативно сме изправени пред въпроса: от какво зависи моят живот? И понеже въпросът не е отвлечен, тъй като животът на тялото ми зависи от взетото решение, същият този момент се оказва изкушение.

Сатаната дошъл при Адам в рая; той дошъл и при Христос в пустинята. Двама гладни човека чули неговите думи: яж, защото твоят глад показва, че ти изцяло си зависим от храната, че животът ти е в храната. Адам повярвал и започнал да яде; Христос отхвърлил това изкушение и казал: не само с хляб ще живее човекът, но с Бог. Той отхвърлил световната лъжа, която сатаната внушил на целия свят, превръщайки я в неподлежаща на обсъждане очевидна истина, основа на целия човешки светоглед, основа на науката, медицината, и може би, дори и на религията. Отхвърляйки тази лъжа, Христос възстановил вярното съотношение между храната, живота и Бога, това съотношение, което ние все още нарушаваме всекидневно.

Какво тогава означава Постът за нас християните? Това е участие в постния опит на Самия Христос, чрез който Той ни е освободил от пълната ни зависимост от храната, материята и света. Но нашето освобождение не може да бъде пълно. Ние все още живеем в грехопаднал свят, в света на Вехтия Адам, и бидейки част от този свят, ние все още сме зависими от храната. Но тъй като смъртта, през която всички ще преминем, е победена от Христовата смърт и стана преход към живота, то храната, която ние ядем, и живота, който тази храна поддържа, може да се превърне в живот в Бога и за Бога. Част от нашата храна вече стана „храна на безсмъртието“ – ТЯЛО И КРЪВ НА САМИЯ ХРИСТОС. Но дори всекидневния „насъщен хляб“, който ние получаваме от Бога, може в този живот, в този свят да поддържа и укрепва нашето общение с Бога, а не да ни отдалечава от Него. Обаче само Постът може да осъществи това преобразование, да ни даде значимо доказателство, че нашата зависимост от храната и материята не е окончателна, не е абсолютна, че съединена с молитвата, благодатта и служенето на Бога тази зависимост желае да се превърне в духовна. Всичко казано досега означава, че Постът, разбран в своето истинско значение е единственото средство за възстановяване на действителната човешка природа. Това не е теоретическо, а практическо и реално предизвикателство към великия лъжец, успял да ни убеди в това, че зависим само от хляба, и построил цялото човешко знание, наука и съществуване върху тази лъжа. Постът изобличава тази лъжа. Твърде показателно е, че Христос срещнал сатаната точно тогава, когато постел и по-късно казал, че само с молитва и пост може да се победи сатаната. Постът – това е истинска борба срещу дявола, това е предизвикателство срещу всеобщия закон, превръщащ дявола в „княз на този свят“. Ако човек е гладен, но разбира, че действително е възможно да не бъде зависим от този глад, да не загине от него, а напротив, да го превърне в източник на духовна власт и победа, то тогава нищичко няма да остане от великата лъжа, в която живеем от Адамово време.

Колко много се отдалечихме от нашето обикновено разбиране на Поста просто като промяна на диетата, от разсъжденията за това, какво е разрешено и какво е забранено от Поста, от цялото това повърхностно лицемерие! Защото, в крайна сметка Постът се състои в това: да изпиташ глад, да жадуваш, а това означава да достигнеш предела на този живот в нас, който изцяло зависи от храната, и жадувайки да откриеш, че тази зависимост не е последната истина за човека, че гладът е преди всичко духовно състояние и че в своята пределна дълбочина той е копнеж по Бога. В ранната Църква Постът се състоял в съвършено въздържане от храна, т. е. пребиваване в състояние на глад, довеждащ тялото до крайно изтощение. Но именно тук разбираме, че Постът като физическо лишаване от храна е съвършено безполезен, без неговата втора духовна страна. „С пост и молитва“ означава, че без съответното духовно усилие, без подсилването с Божествената Реалност, без съзнанието за своята съвършена зависимост от Бога и само от Бога, физическият пост би се превърнал в самоубийство. Ако дяволът е изкушавал Самия Христос, когато Той постил и изпитал глад, то ние нямаме никаква възможност да избегнем изкушението. Физическият пост, колкото и да е важен, става не само безсмислен, но и действително опасен, ако не е съединен с духовно усилие, с молитва, с мисъл, съсредоточена в Бога. Постът е изкуство, което съвършенство са владели светците; ще бъде опасно самонадеяно от наша страна, ако се опитваме да овладеем това изкуство, без духовно размишление, без необходимата предпазливост. Всички великопостни богослужения постоянно ни напомнят за трудностите, препятствията и изкушенията, пред които се изправя всеки, разчитащ на собствените си сили, а не на Бога.

Ето защо, за постният подвиг ни е необходима духовна подготовка. Тя се състои първо в това, да молим за Божията помощ и второ – целият ни постен подвиг да е съсредоточен и устремен към Бога. Ние трябва да постим заради Бога. Трябва да усетим Неговото присъствие в тялото си, което се превръща в Негов храм. Затова и към тялото, и към храната, към целия ни начин на живот трябва да се отнасяме с религиозно уважение. Всичко това трябва да постигнем още до началото на Поста, та в началото на самия Пост да бъдем духовно въоръжени, предчувствайки духовна борба и победа.

И ето настъпва самият Пост. Според казаното дотук, той трябва да се изпълнява на две равнища: първо – на равнището на Аскетичен пост и второ – на равнището на Съвършен пост. Аскетичният пост се състои в силно намаляване на храната, така че постоянно изпитваното чувство на глад да се преживява от нас като помнене на Бога и да поддържа постоянно усилието, което съхранява това помнене. Всеки, който е спазвал такъв пост макар и за малко, знае, че този аскетичен пост, вместо да ни омаломощава създава в нас усещане за лекота, съсредоточеност, трезвост, радост и чистота. Храната, наистина се приема като Божи дар. Ние постоянно сме насочени към този вътрешен свят, който сам по необясним начин ни дава сили. Тук ние няма да обсъждаме количеството и качеството на храната, нейното денонощно разпределение по време на аскетичния пост; всичко това зависи от нашите индивидуални възможности, от условията, в които живеем. Но принципът е ясен: това е постоянно състояние на полуглад, чиято „отрицателна“ природа се преобразява чрез молитва, помнене на Бога, съсредоточеност в положителна сила. Продължителността на съвършеният Пост е необходимо да се ограничава в съответствие с Евхаристията, за която той ни подготвя. За условията на нашия живот това е един ден преди извършването на Литургията на Преждеосветените дарове. Дали постим от ранно утро или само от обяд, основната цел на този пост е да прекараме този ден в очакване, надежда, жадуващи да се наситим със самия Господ. Това е духовна съсредоточеност върху очакваното, върху този дар, който трябва да получим, заради който сме готови да се откажем от всички други дарове. Но и след всичко казано, трябва да помним, че колкото и да е ограничен нашия Пост, ако това е истински пост, то той ще доведе до изкушения, слабости, съмнения и раздразнителност. С други думи, той ще бъде борба, в която ние, вероятно, не веднъж ще бъдем побеждавани. Но ако нашият Пост е истински по своята същност, то тогава ще се яви живота ни в Христа, живот изпълнен с борби и подвизи. Вяра, непобеждавана от съмнения и изкушения рядко бива истинска вяра. Израстването в християнския живот, уви, е невъзможно без горчивия опит на грешки и падения. Колко често хората започват да постят с ентусиазъм, но отпадат след първия неуспех. Бих казал, че истинското изпитване на вярата започва след първото падение. Ако след такъв неуспех, веднъж отстъпили пред глада и предали се на страстите започнем всичко отново, без да обръщаме внимание на това, то рано или късно нашият Пост ще принесе духовни плодове. Между светостта и цинизма на разочарованието се намира великата и божествена добродетел на търпението – преди всичко търпение към самия себе си. Не съществуват съкратени пътища към светостта, ние трябва да заплатим цялата цена за всяка крачка, за всяко стъпало. За това по-добре и по-безопасно е да започваме от минимума – само мъничко над нашите естествени възможности – и малко по-малко да усилваме поста, а не изведнъж в самото начало на Поста да се възнесем нависоко и след това да се сгромолясаме, падайки на земята.

От символическия и номинален пост ние трябва да се върнем към истинския пост, като той бъде ограничен и скромен, но за това пък последователен и сериозен. Трябва честно да преценим своите духовни и физически възможности и способности и да действаме според тях, без да забравяме, че постейки не бива да се страхуваме от своите ограничени сили, а да виждаме в своя живот Божествено доказателство за това, че невъзможното за човека е възможно за Бога.

 

Превод: Димитър Спасов

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...