Православието еднакво ли е навсякъде? Да разберем богословските разногласия в Църквата
Какво имаме предвид, когато казваме, че Православието е едно и също навсякъде? Едно от достойнствата на Православието, което обикновено се посочва, особено от новообърнати, като доказателство за истинността на православния път, е, че Православието е едно и също навсякъде. Те може да посочат единодушието в литургичната практика; че всички православни се осланят на същите събори и светоотечески източници за тълкуване на Писанията и богословската мисъл, или че можеш да чуеш твърде сходни проповеди или най-малкото по сходни теми в неделния ден из целия православен свят.
От някои православни християни човек би останал с впечатлението, че наистина те са напълно единни в убежденията си. А пък от някои критици на Православието човек би могъл да остане с впечатлението, че онези, които говорят така, се заблуждават и че в православието има значителни разделения, които не свидетелстват за предполагаемото единодушие.
Когато за пръв път се срещнах с Православието, бях напълно убеден, че то наистина е едно и също навсякъде – същата литургия, същото богословие, същите догмати. Явно всички участваха в едни и същи богослужения (само с известни разлики в езика и музикалния стил). Всички казваха, че Вселенският патриарх е „пръв сред равни“, че никой епископ не е истински по-горен от който и да било друг. Всички постеха по един и същи начин и се отнасяха еднакво сериозно към постите. Но след като прекарах няколко години в Православната църква, научих, че по отношение на някои аскетични практики като постенето има и известни различия, и че не всички се отнасят сериозно дори към собственото си предание.
Когато влязох в семинарията, досегът ми с разнообразието на православната практика се увеличи значително…
* * *
Научих и друго: че в Православието има църковни противоречия. Една патриаршия поставя епископ на територия, за която друга претендира. Една православна делегация напуска богословски диалог, докато други не го правят. Някои църкви имат желание да участват в Световния съвет на църквите, а други нямат. Някои прекъсват общение заради календара и други спорни въпроси. Има дребнави караници, свади и същинска размяна на удари…
Повечето новообърнати във вярата в крайна сметка научават за всичко това – научават, че има известно разнообразие в православната практика. И докато някои хора смятат, че е дошъл краят на света, щом свещеникът не държи Евангелието вертикално пред лицето си, когато чете от него (да, така ми беше казал някой, че това било свещено предание и било еретично, ако не се спазва по този начин), на повечето православни това всъщност не им пречи. И когато се сблъскаме с препирни и караници, и дори с явна злина, можем да го отнесем към факта, че в църквата има грешници, нещо, което по никакъв начин не засяга пряко истината на православната вяра. В крайна сметка ние имаме същата вяра, същото богословие и тъй нататък.
Нали?
Накрая православните християни, които четат не само житията на светиите и бюлетина на своята енория, може пък да открият, че в Православието има също така и богословско разнообразие. Могат да се натъкнат на него най-напред в дебати относно йерархичното първенство или отношенията с други християнски общности. „Източен папа“ ли е Вселенският патриарх? (Твърди ли той действително, че е такъв?) Абсолютно независими ли са всички автокефални църкви? Какво означава това за икуменическия диалог с Римокатолическата църква? Допустимо ли е да се молим заедно с неправославните? Ако да, по какви начини?
Има някои, които посочват различните отговори на тези въпроси, давани от православните, и виждат там еклезиологична криза, при която коренно отличаващи се и противоречиви мнения се проповядват от различни православни християни. Повечето православни дори не си правят труда да си задават такива въпроси, разбира се. Но някои го правят. И това разнообразие е любим пункт за атакуване от страна на критици на православието. Това разнообразие е ставало повод за напускането на Църквата от страна на някои бивши православни.
Още едно място, където читателите може да се натъкнат на разнообразие в православното богословие, навярно много по-обезпокоително място, е по въпросите на сотириологията (богословие за спасението)…
А трънаците стават още по-труднопроходими, когато човек започне да чете по въпроси като софиологията на Булгаков, какво точно означава „неопатристичен синтез“ и т.н. Не може да се намери някакво определено единомислие, често дори и от страна на опитния читател, който има нужната философска, историческа и богословска подготовка, за да осмисли тези писания.
Замисълът на тази публикация не е да предостави някакъв списък с „правилни отговори“ на всички тези въпроси, дори само поради това, че аз самият все още не знам какво да мисля по някои от тях. Но вярвам, че тук е уместно известно упътване от отец Георги Флоровски:
Единството на вярата, разбира се, не изисква еднообразие в богословието. Остава известна свобода в богословското тълкуване, но под условието на живия и органичен съюз на тълкуваните неща. Разбира се, ние трябва да правим строго разграничение между равнищата: догмат, учение, богословие. Разграничението всъщност не е лесно да се поддържа, тъй като всички равнища са взаимосвързани в единството на църковното съзнание. Във всеки случай в догматическата област не може да има място за многообразие.
Трудно е да се изведе какво точно иска да каже отец Георги Флоровски тук (горното е част от по-дълъг пасаж относно това дали „унията“ е подходящо средство за православно единство с Рим). Но тук най-малкото е изразено моето разбиране за разграниченията, които прави той и за това как те могат да се приложат към въпроса какво да стори един верен син на Православната църква, когато се сблъска с поне наглед значителни разкъсвания в единството на православната вяра.
Забележете първо, че Флоровски не просто се позовава на някакво емпирично църковно единство. Решението на този проблем не е просто да се каже: „Е, всички ние принадлежим към същата Православна църква и ето това има значение наистина“. В това общо взето има някаква истина, но тя не е достатъчна и не би трябвало да е достатъчна за който и да било православен християнин, защото богословието действително има значение и то дотолкова, че просто да членуваш в същата организация не е решението…
Вместо да се позовава просто на членството в институция, Флоровски издига становището, че няма място за плурализъм в догмата. И всъщност там се намира единството на православната вяра. Няма място за плурализъм в мненията за съдържанието на Символа на вярата. Имаме вселенски събори, които са отсъдили решително по догматическите въпроси, и действително там откриваме онова неизменно единство. Съдържанието на неизменното единство не е трудно да се посочи и не е предмет на разискване в Православието.
Исторически Православието в действителност не просто посочва „единомислие на светите отци“ (което е реформаторска идея, между другото), дори само защото така се оставя доста простор за двусмислие относно това кой същински е разпознал единомислието. Да, има забележителна прилика между светите отци по множество въпроси, ала не във всичко. Човешката личност двусъставна или трисъставна е? Ами душата? Какво точно е съдържанието на Светото Предание? ( Тук човек може да достигне още по-големи неясноти: какво означава „икономия“ и „акривия“ при тълкуване и прилагане на каноните?)
Тук Флоровски не определя точно какви са разликите между догмат, учение и богословие, а и той самият отбелязва, разбира се, че такова едно разграничение „не е лесно да се поддържа, всъщност, тъй като всички равнища са взаимосвързани в единството на църковното съзнание“. С оглед на гореказаното бих искал тук да опитам да дам кратък набор определения, така както ги схващам и както съм се опитвал да ги обяснявам в образователна среда:
Догмат: неизменните, безусловни първооснови на православната вяра. Догматът се определя главно от Вселенските събори.
Учение: начините, по които догматът се обяснява на онези, които го изучават, особено оглашените и в хода на тълкуване на Писанието. То се променя през вековете, особено щом нови догматични определения (макар и не нови догмати) биват прогласявани чрез съборния процес, а също така и под влиянието на богословски разсъждения. То е по-многообразно от догмата, но по-малко в сравнение с богословието, тъй като има тенденцията да се кодифицира за учебни цели.
Богословие: разширителни, творчески разсъждения и приложения на догмата и учението. Тук има повече простор за умозрения и разработване. Може да има множество модели в богословието за тълкуване и разбиране на догматическите определения и онова, което е в Писанието. Такива модели може да са съвсем верни по свой си начин, но пък да не са съвместими или съчетаеми едни с други.
Разбира се, богословието и учението, както отбелязва отец Георги Флоровски, са свързани с догмата и понякога са част от процеса по въвеждане на нови догматически определения. Но самите определения в някакъв смисъл (макар и не във всеки един смисъл) се намират на равнището на учението, тъй като са опити да се изрази с човешки език онова, което винаги се е вярвало в Църквата, но може би все още не е било изказано по такъв начин, че да отговори на въпросите, които задаващият се спор повдига. Затова, ако и да има нови догматически определения, всъщност няма никакви нови догмати.
Догматът е онова, в което Църквата винаги е вярвала, докато догматическите определения се случват в историята по особени исторически причини.
Едно от най-трудните неща, поне интелектуално казано, които съм научил в хода на усилията си всякак да стана по-пълноценно православен, беше, че няма един начин за описване или разсъждаване върху централните истини на православната вяра. Това означава, че онова, що е догмат, онова, което наистина не подлежи на договаряне, всъщност е само подмножество на онова, което мисля като „Православие“.
Е, това не означава, че доктриналната и богословска области са зони без правила. Не са. Има си причина богословите да се критикуват един другиго, а не просто да казват: „О, ами това е само богословие, тъй че мнението на всеки един е съвсем в реда на нещата“. Но границите там не са така ясни, както при догмата. И в тях действително има доста свобода.
В моя опит свободата е нещо, което се споменава доволно често в разговори за Православието, но повечето пъти се оставя настрана, когато някой каже: „Православието учи…“ или „Светите отци казват…“, сякаш наистина има един-единствен отговор за абсолютно всичко. (А и трябва да се признае, като че ли говорещият действително е чел светите отци.)
Моята енория наскоро изучаваше Евангелието според Лука в часовете по катехизис за възрастни и главният ни пътеводител в това начинание бе коментарът на св. Теофилакт Охридски. Неговото творчество до голяма степен е обобщение на тълкуванието на св. Йоан Златоуст, но той често включва и идеи, различни от тези на Златоуст, обикновено въвеждани с израза „Някои също така казват, че…“. Понякога тези идеи не пасват напълно на онова, което той е представил от Златоуст. Но за мен това не е беда. Там има сладостно разнообразие, което изяснява текста по многобройни начини и един модел изнася истината, която друг модел, поради особеностите си, не би могъл.
Радвам се на разнообразието в православното богословие. То е една от причините да не виждам никакви пречки да остана православен за цял живот. Дори някога да изчета докрай светите отци (което не е вероятно), все ще останат някакви нови прозрения, нови мигове на изненадващи открития, нови размисли върху извечната, неизменна истина на православната вяра.
Здраво закотвен в истината на Православието, с нетърпение очаквам онова, което предстои. | blogs.ancientfaith.com
Статията е публикувана със съкращения
Превод от английски: Константин Петров
