Първо посещение в православна църква

12 неща, които ми се иска да бях знаела

1. Каква е цялата тази суматоха?
По време на първата част от службата, църквата може да ви се стори като нещо хаотично – хора, които се разхождат в предната част на храма, молейки се пред иконостаса (на иконите пред олтара), целуващи разни неща и палещи свещи, въпреки че службата вече тече. В действителност, когато сте дошли, службата вече е започнала, въпреки че табелката навън ясно казва: "Божествена Литургия – 09:30". Чувствате се неудобно от очевидното закъснение, но тези хора са по-закъснели и от вас, а ходят навсякъде в църквата. Какво става тук?

В православната църква има само една евхаристийна служба (Божествена Литургия) в неделя и тя е предшествана от едночасова утринна молитва (или Orthros, утреня) и няколко кратки подготвителни служби преди това.  Между тези служби няма прекъсване и едната започва веднага, след като предишната е завършила, а посочените като време на започване часове са само ориентировъчни предположения. Като цяло свещеникът обикновено е пред олтара в неделя сутрин за около три часа, "в светлината на прожектора", както се изрази един православен свещеник.

В резултат на това непрекъснато движение, няма момент в който всеки да е седнал тихо на едно място и да чака възгласа за начало на Литургията. Всеки гледа часовника да наближи 9:30. Православните започват да идват в промеждутъка от началото на утринната молитва до малко след започването на Литургията. Без значение, че когато пристигнат, винаги тече някаква част от богослужението, православните не позволяват това да ги възпрепятства да си кажат личните молитви при влизане в храма. Това разсейва новодошлите и дори може да изглежда неуважително, но скоро започва да се приема като израз на вярата, която не е само формална, но и много лична. Разбира се, въпреки всичко, няма извинение за идването след 09:30; за съжаление точността е една от малкото добродетели, която липсва на мнозина православни.

2. Станете, изправете се за Христос
В православната традиция вярващите стоят прави почти през цялата служба. В някои храмове дори няма столове, с изключение на няколко разпръснати в края на залата за онези, които биха имали нужда. Очаквайте различия в практиката: някои църкви, особено тези, които са закупили вече съществуващи църковни сгради, използват пейки. Във всеки случай, ако смятате, че е предизвикателство да стоите през цялото време, не се притеснявайте да седнете. Никой няма да има нищо против, нито пък ще обърне внимание на това. Да стоите прави през цялото време е въпрос на придобит навик.

3. С този знак 
Ще бъде меко казано да се твърди, че правим кръстен знак често. Ние се кръстим, когато се споменава името на Светата Троица, когато почитаме кръста или някоя икона, както и на много други места по време на Литургията. Но от хората не се очаква да правят всичко по един и същи начин. Някои хора се прекръстват по три пъти подред, а някои завършват като докосват с дясната си ръка пода. С първото си влизане в църквата хората могат да дойдат до икона, да направят "metania" (поклон) – прекръстват се и се покланят, опирайки дясната си ръка до пода два пъти, след което целуват иконата, а след това правят още един поклон. Това започва да става непринудено с времето, но първоначално може да изглежда като някакво тайно ръкостискане, така че със сигурност ще се объркате. Не се притеснявайте, не е нужно да правите и вие metania.

Ние се кръстим с дясната ръка от дясно на ляво, обратно на католиците и протестантите. Държим ръцете си по определен начин: с палеца и първите два пръста, притиснати заедно, последните два пръста са свити в дланта. Тук, както на други места, православният смисъл е да се направи всичко, което служи за укрепване на вярата. Можете ли да разберете символиката? (Трите пръста символизират Светата Троица, двата пръста, свити в дланта означават двете природи на Христос и Неговото идване на земята). Това също изисква практика. Новоначалните слагат понякога пръстите си неправилно, но това не ги прави еретици.

4. Какво, без коленичене?!
По принцип не коленичим. Понякога се покланяме. Но това не е покланянето в Римокатолическата традиция, да си прострян с цяло тяло на пода. За да направим поклон, ние коленичим, поставяме си ръцете на пода и опираме чело между двете си ръце. Това е точно като снимките от Близкоизточни богослужения, които изглеждат на западняците като море от задни части. В началото, когато правиш поклон, се чустваш неудобно, но пък никой не се смущава, затова и след секунда всичко е наред. Жените ще разберат, че дългите поли са най-подходящи за поклони, както и обувките с равна подметка – за стоенето прав.

Понякога правим тези поклони един след друг, например по време на молитвата на св. Ефрем Сириец, която се използва често по време на Великия пост. Друг път оставаме на земята за малко, по време на някои моменти от Евхаристийната молитва.

Не всички се покланят. Някои коленичат, други стоят прави с наведена глава; ако са седнали, могат да се наклонят напред и да застанат леко свити. Да стоите там, чувствайки се неудобно също е добре. Никой няма да забележи, ако не се покланяте. В Православието съществува широко приемане на индивидуалното изразяване на благочестието, а не толкова чувството, че ви наблюдават и осъждат, ако направите нещо погрешно.

Един бивш англикански свещеник беше казал, че поклоните в църквата били едно от нещата, които най-много са го привлекли да стане православен. Той си помислил: „Ето как трябва да стоим пред Бога.”

5. С любов и целувки
Ние целуваме много неща. Когато влезем в храма, целуваме иконите (стъпалата на Иисус и ръцете на другите светии, в идеалния случай). Ще забележите също, че някои целуват Потира, края на свещеническата одежда, когато свещеникът минава; дяконите целуват ръката му, когато той им подава кадилницата, и всички се подреждаме в редица, за да целунем Кръста в края на службата. Когато говорим за „почитане” на нещо, обикновено имаме предвид да се прекръстим и да го целунем.

Целуваме се един друг преди да премем Причастието (“Поздравете се един друг с целование любовно”, 1 Петр. 5:14). Католиците и протестантите се поздравяват с прегръщане, ръкостискане или леко целуване по бузата. В Православието различните култури имат различна традиция – гърците и арабите се целуват по двете бузи, славяните се връщат за трета целувка. Следвайте примера на тези около вас и не се опитвайте да отвръщате лицето си.

Обичайният поздрав е „Христос посред нас”, a отговорът: „Той е и ще бъде” (“Ест и будет”). Не се тревожете, ако забравите какво да кажете. Поздравът не е този, който познаваме в Англиканската църква, „Мирът на Господ да бъде с вас.” Също така не е: „Здравей, хубава църква си имате тук”. Размяната на целувката на мира е литургичен акт, знак за мистично единство. Приказките и приятелството са за после.

6. Благословен хляб и осветен хляб
Само православните могат да приемат Причастие, но всеки може да си вземе благословен хляб. Ето как става това: на кръглата питка, изпечена от някой енориаш, има поставен печат. В подготвителната част преди Литургията (Проскомидия), свещеникът изрязва част от печата и го заделя настрани; това се нарича „Агнец”. Останалата част от хляба се нарязва и се поставя в голяма кошница, и се благославя от свещеника.

По време на Евхаристийната молитва, Агнецът се преломява в Тяло и Кръв Христови, а чашата с вино се пресъществява в Негова Кръв. Тук е изненадващата част: свещеникът поставя Агнеца в чашата с виното. Когато приемем Причастие, ние се подреждаме пред свещеника, стоим и отваряме широко уста, докато той ни дава частица от напоения с вино хляб от златна лъжичка. Той също се моли над нас, като ни назовава с първото име или с името на светеца, което сме избрали при кръщението си.

След като минем покрай свещеника, стигаме до олтара, където стои момче и държи кошницата (подноса) с благословения хляб. Хората си взимат частица за себе си, за посетителите и за неправославните си приятели. Ако някой ти постави в ръката парченце от благословения хляб, не се паникьосвай; това не е Евхаристийното Тяло. Това е знак за приятелство.
Посетителите понякога се обиждат от това, че не им е позволено да вземат Причастие. Православните вярват, че за да вземеш Причастие, не е само въпрос между тебе и Христос; това потвърждава вярата на историческото православно учение, послушанието към определен православен епископ и обвързаността с конкретна православна общност. Няма нищо изключително в това; всеки е поканен да се присъедини към Православната Църква. Но Евхаристията е съкровище на Църквата и то е запазено за онези, които са съединени с нея. Като аналогия можем да посочим отлагането на съпружеските отношения за след брака.

Ние също така поставяме по-голямо ударение на Евхаристията отколкото другите деноминации, като обясняваме защо я пазим от широк достъп. Ние вярваме, че това са наистина Тялото и Кръвта на Христос. Ние самите не приемаме Причастие, ако не изповядваме редовно нашите грехове пред свещеник и не сме в мир с нашите ближни. Въздържаме се също и от всякакво ядене и пиене – да, дори и от сутрешното кафе – от полунощ в нощта преди Причастие.

Това води до основната тема за поста. Когато новодошлите научат за православната практика, обичайната им реакция е: „Сигурно се шегувате.” Също така постим от месо, риба, млечни продукти, вино и олио почти всяка сряда и петък и по време на четири други периода в годината, най-дългият от които е Великият пост преди Пасха (Великден). Сумарно това прави почти половината година. Тук, както и на други места, има големи колебания. По съвет на своя свещеник, хората решават в каква степен могат да спазват тези пости, както физически, така и духовно – опитвайки се да пости строго, у човек може да се породи чуство на неудовлетвореност и бързо отказване от поста. Постът на човека си е негова собствена работа. Както казва св. Йоан Златоуст в своята много обичана в Църквата Пасхална проповед, всеки е добре дошъл на празника, независимо дали е постил или не: „Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега!”

Важното е, че постът не е твърдо правило; че може да прекъснеш при сериозна опасност; нито пък е наказание за грях. Постът е упражнение, което да ни укрепи, лекарство за оздравяване на душите ни. След разговор с вашия свещеник като с ваш духовен лекар, може да определите начин на постене, който ще ви укрепи, но няма да ви навреди. Следващата година може да сте готови за повече. Всъщност, с течение на времето и с придобиването на опит от съвместния пост с една любяща общност, повечето хора откриват, че започват да ценят предизвикателството.

7. Къде е общата изповед?
Според нашия опит, ние нямаме общи грехове; всеки грях е личен и специфичен. Няма цялостна обща молитва-изповед в Литургията. От православните се очаква да се изповядват редовно и лично пред свещеника си.

Ролята на пастира е много повече на духовен баща, отколкото това е при другите деноминации. Към него не се обръщат само с малкото му име, но му казват „отец” и след това първото име. Неговата съпруга също има специфична роля като майка на енорията и тя също получава титла, която варира при различните култури – "Khouria" (арабски), "презвитера" (гръцки) – и двете означават „жена на свещеника” – или „матушка” (Русия), което означава „мама”.

Друга разлика, която може да забележите е в Никейския символ на вярата, който може да бъде казан или изпят, в зависимост от енорията. Ако кажем, че Светият Дух изхожда от Отца и по силата на навика (ако сте католик) добавите „и от Сина”, ще бъдете сам. „Филиокве”-то е добавено в Символа около 600 години след като е бил написан, а ние се придържаме към оригинала. Гости от “Високата църква” (термин в Римокатолицизма и Англиканизма, означаващ течения, акцентиращи върху консервативната традиция, бел. ред.) ще забележат също, че не коленичим и не се кланяме, когато казваме „и се въплъти”. Нито пък ограничаваме използването на „Алилуя” само за Великия пост (тази дума сестрите в един англикански манастир обозначават като “думата с “А””); всъщност, по време на утринната молитва на Великия пост, „Алилуя”-та при нас е по-изобилна от всякога.

8. Музика, музика, музика
Около 75% от службата представлява общо пеене. Традиционно, православните не използват инструменти, макар че някои енории имат органи. Обикновено малък хор води хората в акапелна хармония, като нивото на груповото пеене варира между различните енории. Стилът на музиката също варира, от много ориенталско соло звучене в арабските църкви до по-западно звучене от харамония в 4 части в Руската църква, с много вариации между тях.

Това непрекъснато пеене е малко поразително на пръв поглед. Чустваш се сякаш си на първото стъпало на ескалатор и се носиш бързо, докато не слезеш след 90 минути. С право може да се каже, че Литургията е непрекъсната песен.

Това, което пречи на Литургията да се превърне в нещо изтощително, е че тя е почти „една и съща” песен всяка седмица. Има относително малки промени от неделя до неделя; същите молитви, същите химни на същите места, и не след дълго вече я знаете наизуст. След това попадате в присъствието на Бога по начин, по който не сте били преди, когато сте поглеждали ту в молитвеника, ту в сборника с химни.

9. Кошмарът на редакторите
Има ли най-кратък начин да кажеш нещо? Може ли допълнителните прилагателни да бъдат премахнати? Може ли най-живата, най-забележителната проза да бъде съкратена и усъвършенствана? Ако мислите така, това не е православно богослужение. Ако има по-дълъг начин да кажеш нещо, то православните ще го намерят. В православното богослужение, повече е винаги повече, във всяка област, включително молитвата. Когато свещеникът или дяконът възгласи: „Да изпълним молитвата си към Господа”, 15 минути след това хората все още да стоят прави.

Оригиналната Литургия е продължавала повече от пет часа; тези хора трябва да са горели по Бога. Литургията на св. Василий е свела това до около 2 часа и половина, а по-късно (около 400 г. след Христа) Литургията на св. Йоан Златоуст я е съкратила повече, до около час и половина. Повечето недели служим литургията на св. Йоан Златоуст, въпреки че за някои служби (например неделите през Великия Пост, Бъдни вечер) използваме по-дългата литургия на св. Василий.

10. Нашата Предводителка
Постоянен елемент в православното богослужение е почитането на Дева Мария, „предводител” на всички християни. Често я наричаме „Богородица”, което значи „Майка на Бога”. Като предоставя на Бога физическия начин да стане Той Човек, тя прави възможно нашето спасение.

Но въпреки, че я почитаме, както Писанието предсказва („Всички родове ще ме облажават” Лука 1:48), това не означава, че мислим, че тя или някой друг от светиите има магическа сила или са полу-богове. Когато пеем „Пресвета Богородице, спаси ни”, нямаме предвид, че тя ни дава вечно спасение, но че търсим нейните молитви за наша защита и израстване във вярата. Както просим молитвите един от друг, така просим молитвите на Мария или на други светци. Все пак те не са мъртви, просто са от другата страна. Иконите ни обръжават, за да ни напомнят за всички светии, които ни заобикалят с невидимото си присъствие по време на службата.

11. Трите врати
Всяка православна църква има иконостас пред олтара си. Иконостас означава стоящи икони, и може да бъде нещо много просто – една голяма икона на Христос отдясно и една икона на Богородица с Младенеца отляво. В по-уредените църкви иконостасът може да бъде буквално стена, украсена с икони. Някои иконостаси отделят олтара от погледа, освен когато централната врата (царските двери) е отворена.

Основният план с двете големи икони създава, ако използвате въображението си, общо впечатление за три врати. Централната, тази пред самия олтар, се нарича „Царски двери” , защото оттам идва Царят на Славата при народа по време на Евхаристията. Само свещеникът и дяконът, които носят Евхаристията, използват тези двери.

Другите две страни на иконостаса, ако има цялостен иконостас, имат врати с икони на ангели; те се наричат Дяконски врати. Иподяконите или други, които имат някаква работа зад олтарните врати, използват тези врати, въпреки, че никой не бива да минава през тези врати без основателна причина. Служенето в олтара – свещеници, дякони, иподякони – е позволено само за мъже. Жените са поканени да участват във всяка друга област на църковния живот. Техният принос е оценен наравно с този на мъжете още от дните на мъчениците; не може да погледнете в православния олтар, без да видите Мария и другите свети жени. В повечето православни църкви жените правят всичко останало, което правят и мъжете – водят хоровото пеене, рисуват икони, преподават, четат Апостола, и участват в енорийското настоятелство.

12. Къде е мястото на американците?
Разлиствайки справочника “Жълти страници” на всеки голям град, можете да намерите много православни църкви: гръцка, румънска, руска, антиохийска, сръбска и т.н. Наистина ли Православието е разделено на „племена”? Отразяват ли тези разделения някакви богословски недоразумения и схизми?

В никакъв случай. Всички тези православни църкви са една Църква. Етническото наименование зависи от това каква е „юрисдикцията” на съответната енория и се индентифицира с епископите, които имат власт там. В Северна Америка има около 6 милиона православни и 250 милиона в целия свят, което прави Православието втората най-голяма християнска общност.

Удивителното относно тази етническа множественост е нейното богословско и морално единство. Православните по света са единодушни по фундаментални християнски учения, преподадени от апостолите и ръкоположените от тях наследници – епископите, през вековете. Някой може да отдаде това единство на историческа случайност. Ние го отдаваме на действието на Светия Дух.

Защо тогава има множество етнически църкви? Тези национални наименования очевидно представят географските реалности. Тъй като Северна Америка също е такова географско единство, един ден ние също ще имаме единна национална църква – американска православна църква. Това беше и първоначалният план, но поради редица сложни исторически фактори, това не се случи. Вместо това, всяка етническа група православни, които емигрират в страната, основа своя църковна структура. Това умножаване на православните юрисдикции е временно отклонение и ще са необходими много молитва и планиране, за да се разбият тези ненужни стени.

В момента най-голямите американски юрисдикции са Гръцката православна архиепископия, Православната църква в Америка (с руски корени) и Антиохийската архиепископия (с арабски корени). Литургията е по същество еднаква във всичко, разлики има само в езика и вида на музиката.

Иска ми се да кажа, че всяка местна енория с нетърпение приветства новодошлите, но някои все още са толкова близо до емигрантското съзнание, че са озадачени защо някой външен би се интересувал от тях. Като посетите няколко православни енории, ще разберете къде ще се чувствате по-удобно. Вероятно ще търсите енория, където се използва английски език в службите. Много енории с висок дял английско говорящи служат изцяло на английски.

Православието изглежда озадачаващо различно на пръв поглед, но като минат няколко седмици, това спира да изглежда така. Ще започнете да се чувствате все повече и повече като у дома си и постепенно ще бъдете въвлечени в онова, което е истинският ви дом, Божието Царство. Надявам се, че първото ви посещение в православна църква ще бъде приятно, и че няма да остане последно. | www.frederica.com

 Превод: Венцислав Николов