Духовността в Румъния и България
У нас факултативно се въведе Религия за ученици от І до VІІІ клас през учебната 1997/98 г. Преподавателите са около 300, изучава се в около 500 училища. Училищата ни са около 3 000. Религия изучават около 15 000 ученици! И като си помисли човек, че имаме около 1 000 000 учащи, общо с гимназиалния курс, че децата от преди 10 години нагазиха в жаравата на живота без духовна просвета, без духовна защита, на душата му става тъжно. За българите. За България.
В България са известни най-вече неделните училища в Плевен и Калофер (160 – 150 деца), после се появиха тук-там неделни училища – неизвестно колко, с по 10 – 20 деца. Търсят се все още форми и начини да привлечем децата. И най-трудното – да успеем да ги задържим, въпреки инерцията, въпреки огромното натоварване, въпреки разкъсаната неделна програма, въпреки загубеното време за път!
В първото си утро в Букурещ, беше неделя, влязох в студентската църква. Изумих се – само млади хора. И всичките участват в литургията. Просто присъстващи няма. До входа на храма библиотечен шкаф – двама доброволни библиотекари по график раздават книги. До книгите, на видно място – седмична програма за духовния живот в храма!
Вторник – тайнството изповед и акатист на св. Богородица. Чакаха двайсетина младежи и девойки. Едно момче с одухотворено, интелигентно лице ми обясни, че отецът щял да дойде с час по-късно, защото точно сега кацал самолетът му от Виена. Търпеливо и кротко чакат студенти за изповед! В Румъния изповедта не е превърната в нещо като анахронизъм, както е у нас. Пристигна младият 30-годишен отец с тъничка фигура. Представи ме „моето” момче. Набързо си определихме с отеца час за разговор и изповедта започна. Дойдоха на помощ още двама свещеници – приятели. Втората част беше акатист на света Богородица. Раздадоха от библиотеката на всички акатисти с текст в стихове от двама духовници, издаден 1992 г. Препълнена, цялата църква е на колене!
И отново в четвъртък – още два часа за тайнството изповед. После маслосвет. У нас се коленичи на седемте евангелия седем пъти. Там коленичи цялата църква от началото до края. Броих главите ниско приведени към земята до сто и спрях да броя… След маслосвета – освещаване на кръстчета, икони и даже на бижута.
Всяка служба завършва с миросване и целуване мощите на неизвестен за мене светия в мъничка кутийка от ново светло дърво с богата дърворезба.
В събота цикълът на седмицата се затваря с лекция по програма, съставена от свещеника. Интересно, посещението не е като в другите дни. В тази наша последна среща младият отец ми обясни, че в лекциите дава насоки за новодошлите, дава библиография, че неговата основна задача била да ги научи да се молят, да усещат благодатта на молитвата, да ги доведе до потребност от молитва…
Не видях да се плаща, само на маслосвета слагаха някакви пари. Питам го как е с финансите, а той ми обяснява нашироко как взел тая църква с двайсетина енориаши и как стари колеги му казвали, че ще умре от глад. А той сега се готви за голям ремонт. И даже проектира да построи църква в квартала на техническите вузове! И то при наличието на повече от 500 църкви в Букурещ! Смайва ме тоя 30-годишен отец Василе Гаврила, преподавател в семинарията и духовник на студентите. За него е трудно да се каже кое е водещото – вярата, интелектът или ревността!
Къде сме ние? Дава ли се възможност на нашите 30-годишни ревностни отци да разгърнат силите си? Кой застава в тяхна подкрепа? Кой пастир, кой виден просветител, богат с житейски опит, с мъдрост и прозорливост ги напътства? Леност ли ни е налегнала, някаква инерция ли ни тегли надолу или ни дебне страх?
Две срещи имах в Студентската православна християнска асоциация. За всички студенти е организирана просветителна дейност по факултети. Кани се преподавател за определени лекции във всеки факултет задължително всяка седмица! Студентите имат разни дейности в благотворителен план. И в строителен. Особено много ми допаднаха акции като организирането на 20 момчета и 10 момичета, с цел да ремонтират някой порутен храм в дълбоката провинция. Правят аргументирано изложение до съответните инстанции и искат командировка и помощ. Получават примерно около 60 % от исканото. Пътуват със свои пари, там селяните ги приемат по домовете си и ги хранят. Всичките получени пари отиват за материали и един майстор, който ръководи младежта.
Ще доживеем ли да видим такова нещо у нас? Събарят се светини! Няма виновни, никога и за нищо! Няма покаяние! Няма пример! Къде са младите? Къде е огънчето? Може ли да го има зад Дунава и съвсем да е угаснало у нас?
Асоциацията на студентите взема активно участие в наболели за обществото проблеми. Тъкмо бе приключила международна конференция по въпросите на хомосексуализма. Асоциацията бе поела цялата организация и отпечатването в брошура на докладите, които разглеждат явлението в религиозен, юридически, медицински, социологически, граждански аспект.
Видях тия ентусиазирани млади хора, озарени и целенасочени, хора с чувство за дълг към нацията, към своето време. Дялани камъни, както казва народът, крайъгълни.
Грабнах брошурата им на коректури и какво беше моето смайване, когато след два дена тя беше представена в специална телевизионна рубрика за новоизлезли книги. Постоянна рубрика, която представя всичко стойностно от религиозната литература. Само по тая програма на телевизията румънците имат във вторник час и петнадесет минути информационно обзорно седмично предаване за най-ярките църковни и духовни изяви в страната и в чужбина.
Къде сме ние? Кой, кога, къде у нас представя системно и професионално духовната литература, която издават неизвестно колко издателства.
И за ересите при тях въпросът не е като при нас. У нас се казва по нещо от всички и навсякъде. Лично виновни няма. Отговорността се прехвърля между институциите като топка. А румънците имат нещо като кръгла маса с отворени за дискусия телефони – на същата програма, отново един час и петнадесет минути. Звъниш, поставяш въпрос и пред цял народ титулуваните професори, богословите, ти отговарят. И такива телевизионни дискусии по въпросите на вярата имат строга цикличност.
Отново – къде сме ние? Защо загинаха, защо гинат толкова светли млади души? Защо толкова самоубийства точно сред търсещите духовност младежи? Не узряхме ли? И сега ли не можем да си подадем ръце и да изскубнем отровните плевели преди да са пуснали дълбоки коренища в нашата изстрадала земя?
Румънските манастири са пълни с монаси и монахини. Имат манастири с по 600 – 700 души. А сега, след промените, има нова вълна, постъпват много послушници на по 12, на по 16 години! И днес се чака за монашеска килия по две-три години! Градят се нови килии! Българските манастири, с 5-6 изключения, имат по двама-трима монаси, които са нещо като пазачи на светата обител. Рушат се църкви и манастири и даже национални светини като Рилската света обител, Светогорските манастири, цариградските църковни имоти!
Защо зад Дунава кипи такъв духовен живот, Господи? А у нас… Светите отци пишат, че един монах изкупувал греховете и изпросвал благословението за седем поколения от рода си. Кой ще изкупи нашите родове? Кой ще изкупи нашите, националните, българските грехове? Трупат се грехове от народ, който не знае какво е грях. И защо не знае? Кой трябва да му каже? Кога, как и с какви средства да се стигне до душата му? Кой носи отговорност за духовния мрак на българите? Кой е виновен? Кой е невинен? И има ли сред нас, вярващите, невинни?
Тръгнах за Румъния с надежда. Върнах се стресната, смазана, объркана. Господи, защо у нас го няма огънчето? Припламва само тук-там. Поединично. Къде е ръката, която огънчетата да изведе пред нашия обезверен, отчаян народ? Кураж да даде? Огънят винаги пламва отдолу. Докога и защо да го чакаме да пламне „отгоре”? Гаснат силите на старите истински духовници, останали колкото за сол, колкото за връзка между поколенията. Нека вярващата интелигенция с вечния ориентир от Словото „По делата им ще ги познаете”, да намери и подпомогне младите отци. Вярващите, интелигентните, ревностните. Отците – пастири! Отците – просветители! Отците, с чувство за дълг към Бог и народ!
© Омофор
