Български светини из Албания
Купол на екзонартекс на мосхополиска църква
Понякога изглежда, че съвременните българи сякаш не знаем и не желаем да знаем нищо за своите корени. А ето – нашите корени са прострени и там, където дори и специалистите знаят малко – територията на днешна Албания – една близка, но непозната земя, синоним на упадък и застой в годините на тоталитарното минало.
Албания е древната Илирия, където римските императори винаги са държали гарнизони; тя е Епирското деспотство, наследник на Византия; тя е част от владенията на Али Паша Янински, описан от Байрон. Албания е осеяна със съкровища на християнското наследство, свързани с България, а в съвремието – тя има възродена и силна Православна църква…
Единственият ни по-широко известен досег с тази земя от пасажите в нашите учебници по история е надписът от Балши (в момента не е известно къде се намира оригиналът му – дали е изчезнал по време на Енвер Ходжа или по-рано). Този надпис е изключително важен за нашата история, за нашата християнска древност. Надписът гласи: „Покръсти се от Бога князът на България Борис, преименувания Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.) Имаме указание и година на покръстването, имаме и факта, че по онова време, 9 век, Епирската област е в границите на българската държава. Показателен е и фактът, че самите албанци никъде в своите музеи и музейни изложения, исторически сводки и сведения, не отричат наличието на век и половина българска държавност там, чак до Самуилово време.
Нещо повече – откритията на християнската писменост: двата пурпурни кодекса, намерени в Берат (албанския Белиград), единият от 4-и, другият от 9-и век, представят тези земи като водещ център на християнската духовност.
На XXII международен конгрес на византийските изследвания (2011 г.) двата кодекса гостуваха в България. Първият е от Юстинианово време, а вторият – с червено-виолетов пурпур е от времето на княз Борис Покръстителя. Сега се съхраняват в държавния архив на Тирана.
Да не забравяме, че точно тази бератска църква – „Успение Богородично“, в олтара на която са намерени кодексите, днес съхранява част от мощите на свети Горазд и свети Ангеларий от Седмочислениците, че Берат е център на областта Кутмичевица, известна от житието на свети Климент като средище на мащабната му книжовно-просветна дейност.
Пурпурните кодекси са поръчка на владетел за друг владетел – пурпурът е царски знак, никой не се удостоява с пурпурно отличие, ако не е владетел. Всичко насочва към българската християнска древност – надписът в Балши (Главиница), близостта на свети цар Борис с епископ Климент и Наум, останали при него след кончината на Ангеларий; крупната просветна дейност в този регион наблизо с манастира „Свети Наум“, където е гробът на свети Наум и ктиторският портрет на свети княз Борис – „василевс“; безбройните български топоними по албанската земя, които сякаш разказват новата история славянобългарская; почитта към българския княз мъченик свети Йоан Владимир, честван на днешния 22 май и чието житие за редовите християни у нас е неизвестно. Това житие представлява интерес за нас, още повече, че не са много канонизираните български светии от царско потекло.
Свети Йоан Владимир е зет на цар Самуил и е управлявал областта Зета и Далмация (днешна Черна гора), широко почитан по българските земи като български княз
Св. Йоан Владимир
мъченик. В Бориловия синодик (1211 г.), той е вписан между братовчед си Гаврил Радомир и Иван Владислав като един от древните български царе. Без съпротива Йоан Владимир се предава по време на победоносния поход на цар Самуил, като е пленен и отведен в Преспа. Самуиловата дъщеря Теодора Косара се влюбва в него и измолва от баща си женитба с царствения затворник. Свети Йоан Владимир се завръща във владенията си като български васал.
Йоан Владислав е мрачна фигура, свързана с убийството на братовчед си Гаврил Радомир. Властолюбив и амбициозен, той вижда в зетя на Самуил заплаха за своя трон. Не се колебае да търси начин за саморазправа. Като крои убийството му, той вика Йоан Владимир в своята столица. Подозирайки измяна, царицата решава да отиде първа и бива задържана от братовчед си.
Свети Йоан Владимир, предусещайки коварството, моли гаранции от Охридския архиепископ и иска дървен кръст вместо златния, който му е изпратен като дар от Йоан Владислав.
Йоан Владимир е посечен пред църквата, където току-що е пристигнал и понечил да посети за молитва. В житието пише, че е подал на убиеца своя собствен меч с думите „Готов съм да бъда убит като Исаак и Авела“. Убийството му се съпътства със знаменателно чудо. Князът мъченик взема отсечената си глава и така влиза в църквата, която винаги е била негов пристан и утеха, и там пред олтара предава на Бога чистата си душа. Това става на 22 май 1016 година. Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии, а князът винаги е бил миротворец. И ето, виждаме го на много икони в Албания и Македония – млад, красив, с отсечената си глава в ръка, така, както мъчениците от по-късните иконографии се преставят пред Господа с оръдията на своето мъченичество и с белезите на понесеното заради Христа.
В новата и по-старата катедрала в Тирана, в Корча, в Арденица – навсякъде присъства икона или стенопис на българския княз мъченик. А на 7 км от Елбасан се намира и известният манастир „Свети Йоан Владимир“.
Арнаутският Белград (Берат) има още едно богатство – тук е музеят на знаменития зограф Онуфри, основател на школа в най-добрите традиции на прочутия атонски зограф Панселинос, иконограф от най-висока класа, оставил ни образи от небесния свят, безплътни, неземни, сияйни, прозиращи светлината без заник, истинско, триумфиращо богословие в образи, което молитвено ни обгръща в смълчаните храмове на стария Белиград….
Изображенията напомнят на Земенския манастир, на Бачковската костница, на старите арбанаски църкви, и на толкова много църкви, които са осеяли България от средновековния и постсредновековния период. И неслучайно в почерка на нашия свети Пимен Зографски можем да видим наследството на иконописните традиции на Онуфриевата школа. А националният музей в Тирана изненадва посетителя с безценно съкровище в своя средновековен отдел. Най-неочаквано се озоваваме пред част от мощите на свети мъченик Йоан Владимир, положена под стъкло под безстрастната неонова светлина. Друга част е в олтара на новата градска катедрала.
Стенопис на св. Наум, Мосхополис
Корча и близкият до нея Мосхополис с двадесет и четирите си църкви, сред които трите църкви „Свети Николай“, „Свети Атанасий“ и „Успение Богородично“, сякаш показват, че духовната радост от поклонението не може да загуби своята сила. Впечатляващо е детайлното изписване на външните притвори и на трите църкви с последователно разгръщане на теми от Откровението на свети Йоан Богослов.
В Корчанския музей на иконата са събрани множество икони, дърворезбени иконостаси, утвар, като експонатите са на Онуфри и неговата школа, на Онуфри от Кипър и на немалко блестящи анонимни, неподписали се иконописци, осъзнали, че не човешка слава, а отдаването Богу хвала, е единственото важно дело на живота ни.
Стилът е типичният за балканските майстори, наследници на Византия, представители на една наднационална общност на духа, каквато е Църквата Христова от блестящите столетия на Средните векове, известни с единния ценностен свод, чийто център е Христос.
Успяхме да се поклоним в много средновековни църкви, а твърде много подминахме, но точно на 8 септември, Рождество Богородично, спряхме в манастира в Арденица, който посреща своя храмов празник. Светата обител е строена в 13 век от император Андроник Палеолог, а стенописите цялостно запълнили стените с огромен запазен фрагмент от Страшния съд в нартекса, са дело на братята Константин и Атанас Зографи, художници от Корча, като иконостаса е изписан от Константин Шпатараку (1744 г). Внушителен по размер стенописен ансамбъл на западната стена под сцена „Успение Богородично“ показва светите Седмочисленици, а редом до тях е свети Йоан Кукузел – ангелогласният българин от Драч, сегашен Дуръс край морето.
Когато са рисувани тези стенописи, вече са годините на робството, Византия я няма, Константинопол е паднал, но тук, в тази планинска страна, стоплени от огъня на коливадското движение, носител на мистичната православна традиция, зографите изписват образите на свещената история, които винаги ни говорят – Византия е жива. Византия не може да умре. Ние и досега сме литургични по византийски.
В тъй наречената „Бератска“ или „Венецианска служба“ от 14 век, светите Седмочисленици са наречени „равноапостолни пастири на България и светила на Далмация“. Присъствието им до ктиторския надпис не е случайно – възхожда се към древната традиция на предходния храм „Света Троица“ на същото място, строен с дарителството на свети княз Борис. През 18-и век в печатницата на манастира „Свети Наум“ до Охрид, на брега на езерото, се издават служби и жития, предимно на гръцки, разбира се. Има и запазени текстове за светите Седмочисленици, в които те са наречени „стълбове на България“ и „спасение българско“.
Присъствието на свети Йоан Кукузел, живял 13 век тук, също не е случайно. Знаем, че този втори учител по музика след свети Йоан Дамаскин, е българин, защото от гръцките ръкописи от Атонската Велика лавра, където се подвизавал великият псалмопевец, се описва завръщането в родния му Драч: „..и като беше близо до къщата, чу плача и стенанията на майка си, която нареждаше и плачеше „Мое дете мило Йоане, где си?“. Целият текст е на гръцки, а думите на майката са предадени на български с гръцки букви. Дори и най-беглите ни знания по средновековна история свързват Йоан Кукузел с прочутия „Полиелей на българката“.
Не можем да не споменем античния Бутринт с великолепния си баптистер – ротонда от Юстинианово време и внушителната базилика, напомняща „Свети Ахилий“ в Преспа, с подчертания характерен елемент от времето на нашия Покръстител – свети княз Борис – тройния прозорец в олтарната апсида.
Само за няколко дни се срещнахме тук с повече християнска древност, отколкото сме очаквали в най-смелите си предположения. Тази древност ни чака да я опознаем – частично реставрирана, недобре известна, духовен корен на славна и богата християнска традиция…
Църквата „Св. Власий“ до Духовната семинария в Тирана
Новата катедрала в Корча
Подова мозайка на баптистерия, ротонда в Бутринт
