Етиопската църква

EthiopiaОткъс от пътеписа “Етиопия”,  списание “Свет” брой 1/2012

Да тръгнем от тяхното предание, което започва много преди Христа. Савската царица, която владеела етиопските земи, отишла да посети цар Соломон. Двамата се влюбили (все пак са били най-мъдрите хора по онова време, паснали си). От тази любов се ражда първият етиопски император – Менелик, което означава „син на мъдреца”. Наричали го също „Лъвът от Юда”. Така започва „Соломоновата династия”, която управлява Етиопия близо три хилядолетия с някои прекъсвания, чак до свалянето от власт през 1974 г. на последния император Хайле Селасие. Да, това е „лудият император” (както го наричат много етиопци), основал растафарианския култ. Сещате се – оплетени дълги немити коси, Боб Марли, марихуана (поникнала на гроба на Растафари) и прочее. Но това е друга тема… От времето на Менелик етиопците се възприемат като юдеи. Според преданието, същият този Менелик, когато достигнал зрялост, посетил баща си Соломон, взел от него Ковчега на Завета и го донесъл в Етиопия. Тук ще си позволя да проявя лек скептицизъм относно истинността на тази легенда… В Свещеното Писание виждаме ковчега при цар Йосия (2 Пар. 35:3), който царува доста след Соломон. Ако въобще Менелик е взел нещо от баща си, то ще да е най-много реплика на Ковчега… Само ви моля, това нека между нас да си остане. Не го споделяйте с етиопци, ако ви е мил животът. Както и да е, нека се върнем към етиопската легенда… Още от онези времена Ковчегът се пази много строго. Дори сега, като християни, етиопците поставят Ковчега на централно място в богослужението си. Всяка църква задължително разполага с реплика на Ковчега, която се поставя в „светая светих”.

Ethiopia

В тази сграда според етиопците се пази Ковчега на Завета

По-големите църкви имат по няколко такива. В наше време „оригиналът” се съхранява в специална сграда в Аксум. Един монах пази кивота и никога не излиза извън границите на това хранилище. Когато умре, от близкия манастир избират най-достойния. Това е най-голямата чест в етиопската църква.

Мислих си да продължа така: „Сега нека минем от Стария Завет към християнството”. Такова нещо обаче май за Етиопия не е съвсем възможно. Много юдейство има в църквата им. Само ще дам пример, че не ядат свинско и въобще се стараят да спазват много старозаветни неща. Това е може би съвсем естествено, при положение, че се възприемат като бивши юдеи, приели Христос. Между другото, знаете ли на колко места в Писанието се среща думата „Етиопия”? Направих справка и преброих 38. Ако питате етиопски християнин откъде и кога са приели християнството, веднага би ви цитирал книгата „Деяния апостолски” 8:27-39:

Той стана и отиде; и ето, един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките й съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и, седнал в колесницата си, четеше пророка Исаия. А Духът каза на Филипа: приближи се и се допри до тая колесница. Филип се затече и, като чу, че той чете пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писанието, което четеше, беше това: “като овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стригач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема животът Му от земята”. Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като начена от това Писание, благовестиму за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си.

Ethiopia

В центъра на църквата е поставено копие на Ковчега на Завета. Етиопците се молят с лице към него, а не на изток като нас. Преди молитва на свято място се събуват задължително

И така, за разлика от много други страни, в които християнството идва от Рим или Константинопол, тук то е донесено от извора. Това, разбира се, е голяма гордост за етиопците. Въобще, горди хора. Имат чувство за уникалност във всяко отношение. Страната приема християнството като официална религия през четвърти век, по времето на етиопското Аксумитско царство, при цар Езана, вследствие на усилията на сириеца Фраментий, когото те наричат „Баща на мира, Откривател на Светлината”. Езана изпраща Фраментий в Александрия при св. Атанасий с молба да им бъде назначен епископ. Св. Атанасий, разбира се, посочва Фраментий като достоен…

Отделилите се на Четвъртия събор (451 г.) не приемат определението „монофизити” и предпочитат да бъдат наричани „нехалкидонци”. Те отричат наличието на две природи в Христос (според тях човешката природа в Христос, поради своята несъизмеримост с божествената, се поглъщала от нея), за разлика от православните. В крайна сметка нехалкидонците се отделят и оттогава, повече от хилядолетие и половина, вървят по собствен път… Те наричат себе си „православни” и затова се налагат дефинициите „източно-православни” и „ориенталски православни” църкви. В групата на вторите влизат коптите от Египет, арменците, сирийците, има индийска нехалкидонска църква, и разбира се, етиопската „Теуахидо” църква, за която говорим тук. Като православни се определят повече от половината етиопци, което прави над 40 милиона. Това е най-голямата нехалкидонска църква в света. Нека се върнем там…

Макар и да приема официално християнството при цар Езана, Етиопия все още не е християнска. Благата вест остава недостъпна за масите. След Халкидонския събор, група от девет сирийски монаси, гонени от византийците, се установява в страната. Превеждат св. Писание на геез (древния амхарски език, който и до днес се използва в богослужението). Това прави Библията достъпна за народа и допринася за масовото християнизиране. Етиопската църква ги почита като светии.

За църковна архитектура и изкуство, обреди и традиции…

Най-разпространеният тип църковна сграда копира етиопските колиби. Кръгли, със сламен покрив. При по-новите вместо слама се използва ламарина. Практично, лесно за поддръжка, но не дотам красиво, ако питате мен. Ако не са кръгли, са осмоъгълни. В центъра на църквата се намира „светая светих” с реплика на кивота. Пред това помещение е мястото, където свещениците служат литургията. Редом с тях стоят причастяващите се. В останалото пространство, в периферията на сградата, се намират хвалителите. Озвучаването се подпомага от тарамбуки и специални звънчета. Всички останали миряни са извън сградата, в двора. Вътре има монтирани микрофони, а отвън – високоговорители. Така всички стават съпричастни на богослужението. Литургията започва обикновено в 4 ч. сутринта и продължава до обяд. Ако искате да се наспите, проблемът си е ваш. Ако в мюсюлманските страни чувате високоговорители по нощите, то това е за няколкоминутна молитва. После може да си подремнете спокойно. Тук няма такова нещо… Службата започва, всички участват.

В църковното им изкуство и архитектура всичко носи символика. Към „светая светих” водят четири стъпала – четирите евангелия. Тарамбуката има две страни. Едната символизира божествената природа на Христос, а другата – човешката. Дървеният корпус е Тялото Христово. Има и друга трактовка – едната страна е Старият Завет, другата – Новият. Корпусът е пак Тялото. Христос, Който от Стария води в Новия Завет. Всичко е събрано в едно. Камбанките, с които дрънкат, имат три елемента. Това е Троицата, разбира се. Когато се молят, когато влизат в църква, се събуват. Това е свято място, с обувки не може…

Ползват Юлианския календар. Сега са около седем години пред нас. Шегувахме се, че в Етиопия сме станали седем години по-млади. За съжаление, когато се завърнахме у нас, отново остаряхме.

DSC_6795Иконописта им също е много интересна. При тях няма понятие като „зограф”. Всеки монах може в свободното си време да рисува икони, без да има каквато и да е художническа дарба и подготовка. Като стил рисунките им са наивистични. Всяко дете би се справило с предизвикателството. Това им придава един особен чар. Изглежда по детски истинско, искрено, непретенциозно. Имат една много популярна икона, която може да се види в почти всеки храм на централно място. Трима еднакви старци, които сочат с пръст нагоре. Явно идеята е да се покаже Троицата, която всъщност е Единица. Поговорих си с един от екскурзоводите на тази тема. Моят „проблем” беше, че никой не е виждал Св. Дух като старец… Хайде, като гълъб или като огнени езици – бива.

Но на какво основание старец? Гидът ми отговори, че при тях няма строги канонични правила в иконописта. Както го чувстваш, така го рисуваш. Друг популярен сюжет разказва за човекоядец, който се покайва и спасява. Историята е интересна, но доста зловеща и мисля да я пропусна. Явно човекоядството е било съвсем реален проблем, с който църквата се е опитвала да се пребори.

Забелязах в една църква кичозна пластмасова католическа „икона” в стил „Мадоната с мигащите светодиоди”, made in China. Поинтересувах се как съвместяват тези два стила. Свещеникът ми отговори че това вероятно е дар от някой поклонник. Човекът я е дал от сърце, да я изхвърлим ли? Иконата ще стои там, и ще се молим пред нея. Каза ми също, че ако аз даря на църквата византийска икона, ще сложат и нея. Точно до мадоната с диодите.

По-заможните хора купуват място в близост до църквите, което да се използва за гроб. Това е всъщност еднофамилна къща. Починалият е заровен долу, а в сградата може да се населят поклонници за периода на престой.

Здравеопазване де факто няма. Практиката е, когато някой се разболее, да го донесат и настанят в двора на църквата (има специални заслони), или в тези къщички. Там всяка сутрин свещеникът излиза и със светена вода поръсва страдащите. Въобще, използването на светена вода е много разпространено. Направи ми впечатление, че в някои от хотелите, където нощувахме, всяка сутрин пристигаше свещеник и поръсваше служителите.

Манастирът Дебре Либанос

Намиращ се на северозапад от Адис Абеба, в областта Оромия, манастирът е едно от най-почитаните от поклонници места в Етиопия. Основан е през тринадесети век от свети Текле Хайманот. Това е единственият етиопски светец, почитан извън границите на страната. Дебре Либанос е бил седалище на втория в църковната йерархия след Абуна (патриарха). Наричат го Ичеге и длъжността му е сравнима с викариен епископ на патриарха.

От древните сгради не е останало нищо. Главната църква е построена в близост до гроба на Текле Хайманот по инициатива на император Хайле Селасие през 1961 г. Сградата е базилика. Прави впечатление, че такива са част от по-големите им храмове, за разлика от кръглите и осмоъгълни църкви, които са най-масово разпространени в страната. Манастирът е една от най-популярните поклоннически дестинации. Там почти непрекъснато се служи. Мястото е изпълнено с поклонници.

В този манастир за първи път имахме възможност да видим богослужението им отблизо. Същия ден се честваше голям Богородичен празник. Предстоеше литийно шествие около храма. Попитах свещеника дали е удобно и ние да се включим, при положение, че сме иноверци. Отговори ни, че няма никакъв проблем. Може би тук е мястото да вметна, че етиопската църква е един от основателите на Световния Съвет на Църквите. От една страна са консервативни и отстояват традициите си, от друга са отворени за диалог.

Ethiopia_LiturgiaКакто и да е, нареждаме се накрая на шествието. Всички са облечени в бели дрехи. Отпред вървят няколко свещеници, носейки иконата на Богородица. След тях е групата от хвалители. Млади момчета бият тарамбуки, дрънкат със звънчета и пеят. Всички останали миряни пляскат с ръце и пригласят. Ние, с нашия цвят на кожата и дрехите, стояхме като кръпка на цялата тази церемония. Чудехме се какво да правим. Една жена ни изгледа строго и ни даде знак, че трябва да пляскаме с ръце. Включихме се и ние. С усмивка като всички наоколо и пляскащи с ръце. Когато стигнахме входа на църквата, шествието спря. Всички се подредиха – най-вътре свещениците с иконата, после хвалителите и най-сетне миряните. Започна нещо като молебен. За съжаление, нямаме никакви познания по геез – древния богослужебен език на Етиопия, и нямахме идея за какво се говори. Всички бяха концентрирани в службата. В един момент отнякъде се появи монах, говорещ на висок тон– сякаш се караше. Хората поутихнаха, обърнаха се към него и го слушаха с внимание. Монахът застана на колене и продължи… Попитах екскурзовода какъв е този човек. Отговори ми, че е пророк, който изобличава… Монахът приключи, поклони се до земята и си тръгна. Богослужението продължи…

Етиопската църква се е отделила преди повече от петнадесет века. В богослужението им има много общи неща с нашето, има и много разлики. Ако анализираме общото, може би можем да видим какво е представлявало богослужението през пети век. Различното показва развитието, добавеното през времето – и при нас, и при тях. Този „анализ” беше изключително интересен за мен, но това, което най-много ме впечатли, беше ревността, огънят, съпричастието на всички в службата. Миряните не бяха просто някаква публика на представление, а активни участници.

Всички като едно, с цялото си сърце, ум и сила издигаха гласа си към Господа. Усещането и атмосферата на това богослужение са неща, които може би никога няма да забравя.

Лалибела

Единадесетте скални църкви в Лалибела се приемат за осмото чудо на света. Намират се под закрилата на “Юнеско”. Заради тази закрила не успях да направя сносни снимки на мястото, защото паметниците са покрити от не дотам красиви урбанистични метални конструкции с цел защита от метеорологичните влияния. Снимките, каквито и да са, не могат да предадат усещането от това място. Трябва да се види.

Ето легендата за Лалибела: в Етиопия се родил цар. Като се раждал, около него се роели пчели. Затова майка му го нарекла Лалибела, което означавало „и пчелите признават неговото величие”, убедена, че той ще управлява, въпреки че бил по-малкият брат на престолонаследника. Това накарало по-големия му брат да изпрати Лалибела в изгнание. Пътят му го отвел в Йерусалим. Легендата твърди, че там прокуденият принц получил видение да построи поклоннически център в скалите на родния си град Роха. Решил да го нарече Новия Йерусалим. Дали това е причината, или нещо друго – не се знае, но църквите са факт, а градът е кръстен Лалибела на името на царя. Приблизително към 1200 г. строителството започнало. В летописите са се запазили сведения, че при Лалибела дошли петстотин строители и художници от Йерусалим. В склона на планината се издълбал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса. От тази монолитна маса изсичали църква. Започнали да издълбават вътрешността – колони, барелефи, скулптури, в последствие издълбали и прозорците в различни форми. Строителите имали уникалната възможност да ваят целия храм като статуя. Църквите били скрити – всяка от тях се намирала в яма и от ниското не се виждали. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор.

Интересен е и фактът, че няма две църкви с еднакво устройство. Архитектурните стилове са смесени – гръцки колони, арабски прозорци, древна свастика, арки в египетски стил.

Няколкото църкви образуват два комплекса, като единствено църквата на свети Георги стои отделно. На пръв поглед не се забелязва, но когато човек повърви по полегатия склон на планината, изведнъж попада пред края на пропаст-траншея. В този каменен кладенец, дълбок дванадесет метра, се намира църква, чийто покрив е на равнището на склона на планината. След като отчели необикновеността на точката, от която зрителят може да види храма, строителите го изградили във вид на правилен кръст с размери 12,5 на 12 метра.

В единия край на комплекса е най-голямата скална църква в света – Бет Медане Алем („Храмът на Спасителя”). Фасадата й е висока 11.5 м. и е оформена под очевидно класическо влияние с 28 масивни колони. Едната й страна е повече от тридесет метра. Предполага се, че е строена като реплика на най-старата църква на африканската територия – “Света Дева Мария Ционска” в Аксум, която отдавна е разрушена и заместена от нова конструкция.

В тази част на Лалибела е и най-старият от намерените досега храмове – Бет Мариам (църквата на Дева Мария). Прозорците имат форма на гръцки и римски кръстове и свастики. В средата се издига колона, за която се носи легенда, че в едно от виденията на Лалибела му се явил Христос, който докоснал тази колона и по нея се появили надписи за минали и бъдещи събития, историята на началото и края на света. Владетелят наредил да обшият с плат колоната с надписа, защото не всеки простосмъртен бил готов да види тези думи. Стълбът, увит в плат до ден днешен старателно се пази не само от туристи, но и от изследователи. Монасите твърдят, че разбулването му е твърде опасно. Всичките единадесет църкви били построени в течение на едно столетие. Монасите разказват, че в помощ на строителите се притекли ангели, които нощем доусъвършенствали постройките, дялани от човешка ръка. По информация от археолози за изграждането на тези църкви са били необходими не по-малко от 40 000 човека.

Независимо от времето, за което са изваяни църквите, те си остават скритото архитектурно чудо на Етиопия. Действащи са и до ден днешен. Въобще, в Етиопия не видяхме църкви със статут „музей”, „архитектурен паметник” и подобни. Във всички църкви се служи. Религиозният туризъм не е особено разпространен. Биха могли да печелят много от подобен бизнес, но явно никой няма ноу-хау, желание и въобще визия за такова нещо. Разпитах екскурзовода за това, и той отвърна, че ако този бизнес се развие, цялата етиопска самобитност ще се загуби в опит да се „обслужат добре” туристите. Тогава какъв би бил смисълът от него? Може би е прав.

EthiopiaЛалибела е една от най-популярните поклоннически дестинации. За етиопците е традиция вярващите всяка година да изминават пеша десетки, дори стотици километри, за да посещават такива места. По време на големи празници мястото се препълва. Оказва се, че опциите за подслон на поклонниците са ограничени, или недостъпни за много от хората. В района има много стари гробници, издълбани в скалите. Останките отдавна са изнесени (само в една пещера видяхме скелети) и сега тези малки пещери се използват за подслон на посетителите. Пространството вътре е малко по-обширно от ковчег. Няма проблем – идвате, настанявате се в гроба. Не ви е нужно разрешение, не струва нищо, а и сте точно до църквата. Много е удобно.

Извън комплекса с църквите беше пълно с просещи дечица. Няма начин да се отървеш. На една (не особено религиозна) жена от групата й хрумна идея. Когато я връхлитаха, тя казваше: „Моля ви, оставете ме, дошла съм тук да се моля”. При този довод децата започваха да гледат виновно, да се извиняват за безпокойството. Оставяха я на мира веднага. Това се оказа единственият начин да се отървеш. Имаше групи богомолци – някои на колене, някои правещи поклони, целуващи стените и стъпалата на църквите. Имаше и пеещи. Бяха много интересни, искаше ми се да ги заснема (отдалече, разбира се) и попитах един свещеник дали е удобно. Това видимо го разгневи. Как въобще мога да си помисля да смущавам молещите се? Беше напълно прав. Единственото неприкосновено, лично местенце за тези хора е вярата им.

 

Из списание Свет, брой 1/2012

 

Коментари

коментара

Близки теми: