Среща с отец Филотей и отшелника Кирил от Света гора
Отец Филотей, игумен на манастира „Каракал“, Света гора
Представяме ви четвъртата история от Белоградчишкия епископ Поликарп, посветена на спомените му за Света гора, предшествана от пътеписите „Сбъдването на една мечта“, „Монашеско пострижение и чудатият старец Данаил“ и „При стареца Гавриил Светогорец“.
В поредицата ми от посещения на Света гора и срещите ми с различни хора там, както монаси, така и обикновени послушници и поклонници, съм имал честта да говоря по духовни теми и с игумени на светогорски обители. Както много пъти съм отбелязвал, това за мен е голямо благословение и Божия милост, защото и да съм планирал подобни срещи, не бих могъл да предвидя точно този развой на събитията, който неочаквано ми поднесе реалността…
От много години се познавам с игумена на светогорския манастир „Каракал“, архимандрит Филотей. Това е един изключителен преди всичко човек, а след това духовник, отец, наставник и благодетел на човешките души.
Моята първа среща с него бе извън Атон. Той посещаваше често един новоизграден малък метох на манастира, женски, край курортното градче Аспровалта, на кръстопътя между Солун, Серес и Александруполис в Егейска Македония. Намира се на брега на Егейско море или както ние си го наричаме Бяло море. В съседство с големия православен център „Лидия“, построен от блаженопочиналия архимандрит Теофил.
В тази света обител се срещнахме с отец Филотей за първи път. Там той ми даде първите наставления в монашеския живот, както и насърчи сестрите и техния ефимерий да ме подкрепят и подпомагат. Бях млад монах, все още нямах брада. Чувствах се дете, както и много смален пред малкия на ръст, но велик по дух игумен на манастира „Каракал“.
При този добър дядо ме заведе моя приятелка, моя сестра в Христа, моя майка, моя благодетелка, мой пример във всеотдайността, щедростта и милосърдието. Каквито и епитети да използвам по неин адрес, не биха могли да бъдат достатъчни, за да обрисувам със слово нейната пропита с Христов дух личност. Тя беше въплъщение на всичко нова, което бях чел до тогава в житията на светиите и се удивлявах и питах наистина ли е имало такива хора. В нейно лице разбрах, че това е възможно.
Както бяхме всички в архондарика, аз и старецът отидохме и приседнахме в малкия параклис на метоха. Там потънахме в духовни размисли или по-скоро старецът говореше, а аз слушах и се съгласявах с всичко, което той казваше. Темата на разговора ни бе монашеският живот и игуменското служение. Това бяха годините, в които бях започнал да се занимавам със строителство на манастир, със сформиране на монашеско братство, както и с ръководството на послушниците и монасите в обителта. Старецът ми обясняваше, че това е дело трудно и непосилно и не е за всеки, но като видя, че в очите ми блести искрата на желанието и непоколебимостта, той започна да ме наставлява и да ме окуражава в това намерение и дело.
Не запомних всичко, което ми говореше тогава, много неща и не разбирах, поради все още слабите ми познания по гръцки, но по-късно в съзнанието ми някак изплуваха негови думи, които ми помагаха в трудни моменти и ситуации. Старецът ми каза, че преди всичко и най-вече трябва да разчитам на Бога. Да се осланям на Неговата воля, сила и промисъл, и да знам, че Той най-добре ще устрои всичко. Тоест, да не разчитам на своите собствени сили и възможности, да потъпквам егоизма си…
Докато си говорихме със стареца, изпитвах удивително спокойствие, в тишината, в сумрака, сред светиите, които ни гледаха от иконите, всичко изглеждаше лесно и достижимо, но в действителност бе трудно и тежко… Един от важните съвети, които ми даде, е за слабата полза от многословието, както казва и Свещеното Писание.
Старецът Филотей, който е духовен брат с отец Ефрем от Аризона и духовен син на стареца Йосиф Исихаст, ми припомни, че трябва да полагам непрестанно усилия да бъда смирен, да се осланям на Божията воля и да не разчитам на собствените си сили, както и да се жертвам за Христовите приятели.
Но това не бяха просто думи, самият му живот бе олицетворение и въплъщение на всичко онова, на което учеше другите. В сърцето си чувствах голяма радост, освен от получените мъдри съвети, и от това, че имах възможността да разговарям с него на живо. Едно е да четеш книга с поучения от някой светогорски старец и да си го представяш, съвсем друго е той да ти говори и ти да си до него. Това е неописуемо усещане. Пожелавам го на всички.
Срещата ни не беше дълга, защото още много хора чакаха да се видят със стареца – да ги приеме, да поговори с тях, да ги утеши с думи на опрощение и любов. Тръгнахме си за Солун и през цялото време на пътуването с моята спътница Еводия-Параскеви – духовна дъщеря на отеца, си говорехме за него и за манастира му. В този момент в мен се зароди силното желание да посетя манастира „Каракал“.
Не след дълго тръгнах за Света гора. Не беше трудно. Като студент в Солунския богословски факултет имах възможността да организирам пътуването съвсем сам и да поема към Света гора безпроблемно, с благословението на моя духовен отец. С Божия помощ и по молитвите на отец Филотей, пристигнах на Света гора два дни преди да бъде отбелязана паметта на св. Атанасий Атонски. Свят ден за цялата Света гора. Отбелязва се на 5/18 юли.
Малката ни група – аз и двама послушници от манастира, който бяхме започнали да изграждаме, бе посрещната сърдечно от монасите в „Каракал“. Почерпиха ни за добре дошли с кафе, локум и студена вода. Направи ни впечатление това, че през цялото време тези монаси тихо изговаряха молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния!“. До този момент не бях виждал подобно нещо. Бях чел, но сега го видях с очите си и чувах как всеки брат си шептеше Иисусовата молитва. Колко едновременно странно бе това, но и толкова истинско и свързващо човека с вечността! Бях смаян.
След като се настанихме в килии, отидохме на богослужение. Службата бе дълга, но премина неусетно. Всички тръгнаха да излизат от храма, а на мен ми се оставаше, защото насладата и блаженството бяха неописуеми.
Утеших се с това, че всички заедно отиваме на вечеря, където молитвата продължава, можем да чуем духовни наставления и аз ще имам възможността да попивам всичко и всеки около мен. Игуменът се яви за малко на службата, после и на вечерята, но беше много натоварен, защото манастирът бе препълнен с поклонници, които искаха да беседват с него, да се изповядат и да получат съвет и утеха, както за себе си, така и за свои близки, приятели или хора, които са ги помолили да споменат за тях.
Легнахме си рано, защото на другия ден трябваше да ставаме рано за богослужение, а след това ни чакаше дълъг път до Великата лавра на св. Атанасий Атонски.
Колко съм спал и как, не помня, но зная, че преди да бие камбаната за събуждане, аз вече бях станал и се бях приготвил за службата, която щеше да започне в 3 ч. Слязох в храма, а там един от братята палеше кандилата. Беше тъмно, грееха само звездите и в тишината се чуваше само горенето на пламъчетата от новозапалените кандила пред светите икони и свещените образи. И отново дочувах шепота на Иисусовата молитва, който идваше от монаха.
Настаних се на едно тронче в храма, откъдето можех да наблюдавам всичко и зачаках началото на монашеската обща молитва. Унесен от духовната атмосфера и вглъбен в молитва по подражание на монасите, бях… задрямал. Това ми се случваше често, защото късно лягах, пък се налагаше да ставам рано. Нямах този манастирски тренинг.
Докато течеше богослужението, игуменът пак приемаше хора и през голяма част от времето изповядваше и наставляваше поклонниците, които идваха при него за подкрепа от цяла Гърция.
По едно време при мен дойде един брат, който ме хвана за ръката и ме поведе извън храма. Каза ми, че игуменът искал да отида при него да си поговорим. Заведоха ме в едно малко параклисче до храма, където игуменът приемаше всички поклонници. Целунах ръката му, той ме благослови и започнахме така жадувания от мен разговор, който отново преживях като едно откровено чудо. Бог ме удостояваше за втори път да беседвам с духовно светило от Света Гора, което бе мехлем за душата и радост за сърцето.
Този път със стареца започнахме съвсем конкретно да говорим за изграждането на манастира, за това накъде трябва да гледа и да концентрира вниманието си един игумен и как да ръководи своите послушници и монаси. Ако на първата ни среща той беше лаконичен, то този път наставленията му бяха пространни и детайлни.
Говорейки за строителството на манастира, който току-що бяхме започнали, и тогава той с благ бащински тон ми каза: „Отец Поликарп, да знаеш, че ти започваш да строиш манастир, но на другия връх на планината, отсреща, и дяволът започва да строи обител и да събира пълчища, с които да воюва срещу теб и твоите монаси“. Знаех, както ми казваше и старецът, че няма нищо случайно. И неговото послание към мен не бе случайно. Тези негови слова се запечатаха в съзнанието ми. Много силно подействаха на моята млада монашеска душа, тръгнала без опит да гради манастир. Знаех, че е трудно, но наистина не си представях, че е дело непосилно за човеци. Все пак архимандрит Филотей ме обнадежди и окуражи, заръча ми да не унивам и да не се предавам, да бъда мъжествен, по примера на светиите…
След като благодарих на стареца за духовното насърчение, той ме благослови и се разделихме. Скоро след това с братята потеглихме пеша за лаврата на св. Атанасий Атонски.
Бях щастлив и преизпълнен с надежда от срещата си с дядо Филотей. Окрилен, сякаш препусках нагоре по пътеките към лаврата. Но пътят беше много дълъг. Превоз нямаше и се наложи да ходим пеш. Вътрешно си знаех, че Бог няма да ни остави да ходим дотам пеша, защото службата беше вечерта, а до лаврата трябваше да ходим десет часа. Непосилно. Бог винаги е с нас, макар и често дори да не се стараем да забелязваме благодеянията Му. Ето че Той ни изпрати един светогорски монах с автомобил, който също бе тръгнал за Великата лавра на празника и който ни взе и ни закара в обителта.
Всенощното бдение бе неописуемо. Песнопенията, молитвата – наистина до този момент не бях чувал и виждал нещо подобно, сякаш небето се беше снишило, за да слязат ангелите и да бъдат сред нас. Бяхме едно с небето. През цялото време впечатление ми правеше един скромен, но в същото време забележим от всички старец. Той беше слаб, съсухрен, със светло ангелско лице. Не отделях поглед от него. Той се открояваше от останалите със своята чистота и молитвена вглъбеност.
Бдението започна в 19 ч. и продължи до 10:30 ч. преди обяд на следващия ден. Повечето гости на манастира се бяха приготвили след обяда да пътуват за Карея, а оттам за Дафни. Това направихме и ние, но се оказа, че няма достатъчно светогорски таксита-микробуси, които да ни извозят. Наложи се да чакаме много време, часове.
И ето че пак това не беше случайно. Както си седяхме сред народа, аз съзрях встрани до едно дърво седнал старец. Той беше съсухрен, като онзи, на когото се възхищавах на всенощното бдение в храма на лаврата. Реших да отида при него. Затова плахо-плахо закрачих уж към дървото и се приближих до този велик старец, както щях да разбера в последствие…
Старецът държеше броеница в лявата си ръка и се молеше. Когато ме видя, ме накара да седна до него. Аз се покорих на волята му, държах се все едно се познаваме от години. След като се разговорихме, до нас започнаха да се приближават и други хора, от които разбрах, че „случаят“ ме бе срещнал с отец Кирил, известния отшелник, населяващ килията на св. Василий Велики при подножието на връх Атон. Това беше този, за когото говори цяла Света гора и когото иска да види цяла Гърция. Разбрах, че от 40 години отец Кирил не бе напускал Атон. Верен на своя обет, той живееше на планинския връх и слизаше на големи празници в определени манастири, за да вземе участие в общата молитва и да се причасти със Светите Тяло и Кръв Христови. За него казваха, че е виждал невидимите отшелници, които живеят на върха, беседвал е с тях…
Бог отново погледна благосклонно към мен и ми даде да видя, да се докосна до този отшелник, както и да се насладя на неговите поучения, които той скромно раздаваше на питащите го. А дали задаваха своите въпроси от превъзнасяне или от истинско желание да научат нещо за тяхна полза, но каквото и да беше, за мен бе важно, че чрез тях аз научих много. Научих колко важни са смирението, търпението и послушанието; да не се превъзнасяш, да не си самомнителен… С поведението си самият старец бе удивителен пример за търпение – без следа от нервност той приемаше струпалата се около него тълпа, която задушаващо го притискаше.
Тъкмо започнах да се наслаждавам на тази дивна среща и внезапно около нас настъпи суматоха, тичане, викове… Оказа се, че микробусите пристигат и всеки скачаше, за да си хване място и да се настани пръв в превозните средства. Духовното настроение бързо премина в бутаница и съперничество – кой пръв ще се качи в микробуса и ще изпревари останалите.
Аз останах с дядо Кирил, не исках този разговор да приключва, даже и ако трябваше да остана още една нощ в лаврата. След като всички се качиха, влязохме и се настанихме и ние. Аз седнах до дядо Кирил, като му помогнах за багажа, защото той беше толкова слабичък и мъничък, че имах чувството, че се измъчва да носи своята торба. Радвах се, че пътят до Карея беше дълъг и имах възможност още време да поседя заедно с дядото отшелник. След като пристигнахме в Карея, помогнах на отеца да слезе и той пое към своя връх и килия. Ние пък взехме автобус до Дафни, откъдето си тръгнахме с кораб, който превозваше строителни материали и големи пътностроителни машини, защото пътническият отдавна беше потеглил. Въпреки неудобството на пътуването, се чувствах като най-щастливия и облагодетелстван монах и човек, защото имах възможността да се докосна до такива отци и отшелници от Света гора в лицето на отец Филотей и отец Кирил.
Нека по техните свети молитви Господ Иисус Христос ни помилва всички и дарява онова, което ни е за спасение и живот вечен!
