Очистващият огън



 

Заминах за Йерусалим с поклонници от групата „Радонеж”. Какви бяха първите ми впечатления? Почти физическо усещане за присъствието на Спасителя: така постоянно и близко, сякаш чувстваш погледа Му върху себе си. И… съмнението дали ще слезе този път благодатният огън; въпросът се появи у мен съвсем ясно.

 

Отидохме в храма на Гроба Господен в нощта преди Велика събота. Имаше много народ: и местни, и пришълци от целия свят. Изведнъж наоколо се разнесе слух, че всеки момент ще се появи израелската полиция и ще изгони всички от храма. Хората се разбягаха насам-натам: стари, млади, гърци, сирийци, коптски жени в ослепително бели рокли; един крещи, друг се моли по източен маниер: „О-е-о-е-е…”

Аз приех всичко напълно сериозно и се чудех къде да се скрия. Действително се появи полиция, тръгна из храма и като че ли гонеше някакви хора. По-късно разбрах, че това е традиция, която се повтаря всяка година. Имаше още някакви турци с фесове и войнишки униформи — също заради традицията. После се появи охраната, която съпровожда йерусалимските свещенослужители. Сутринта те бяха с Йерусалимския патриарх Диодор. Тези охранители също са облечени по необичаен начин — с едни такива бели, нагънати полички. Възможно е да бяха араби. Работата е там, че в арабския град Лида, който се намира между Йерусалим и Яффа, с такава поличка се изобразява св. Георги Победоносец. Там, в Лида е неговият храм и гробницата му. Православните араби много обичат св. Георги, защото майка му е арабка и е родом от техните места. Те честват паметта му и през есента; това е техен голям празник.

Гледам понататък: приближават се турци с железни бастуни и чукат с тях по земята. Изглеждат много строги, сякаш всеки момент ще ударят някой, който се държи лошо. Но не трябва да се обиждаме — това пак е многовековна традиция.

Всички се разпръснаха в различни части на храма, а ние, кой знае защо изплашени от израелските войници, се преместихме най-отдалеченото, нисичко крило. И това за мен беше някакво малко, лично чудо: без сами да знаем, бяхме попаднали в параклиса на Адам. На това място е приет Кръстът, на който са разпънали Спасителя. Вижда се прозорчето, през което светата царица Елена е гледала как носят трите намерени кръста, за да положат върху тях покойник. По предание, покойникът е оживял на един от тези кръстове и този кръст бил признат за Христовото разпятие. Цялата нощ преди Пасха прекарахме на това място. И така се случи, че Господ доведе тук един свещеник. Имах с него разговор, който ме разтърси. Общо взето се изповядах, разказах му за чеченските събития, за лицата, които ме гледат от стените… И той извърши тайнството за опрощаване на греховете.

Наблизо някакви момченца непрекъснато се въртяха насам-натам, блъскаха се, замеряха се с пантофи … Всички наши поклонници бяха напълно изнервени, но замълчаха — нали там никой на никого не прави забележки.Накрая момчетата се укротиха и легнаха да спят; после едното започна да рита другото, а то да крещи: „не, не…” Нямах представа какви са — гърци, французи… Така минаваше нощта. Изобщо не можех да спя. Изведнъж едното момче се събуди, стана и повдигна ръце нагоре… Не мога да опиша това! То се молеше така, сякаш виждаше пред себе си Бога лице в лице. И другите момченца се събудиха, строиха се и започнаха да се молят така красиво, сякаш пееха някаква песен. Тогава разбрах, че са араби, защото те имат много протяжни молитви… На сутринта ги видях отново. По-късно разбрах, че те играят една от най-древните роли в цялата мистерия. Бяхме много изтощени от полубезсънната нощ, бяхме гладни, пък и доста захладня. И… съмнението ни се засилваше все повече и повече. Какъв благодатен огън изобщо може да се появи тука?! Изведнъж се разнесе силна врява, думкане на барабани, свирене на пищялки, и влязоха същите тези момченца, в дълги бели ризи, седнаха на земята и закрещяха неописуемо. Една монахиня-арабка, която седеше до мен, ми преведе какво викат. Оказа се, че това е молитва, която звучи така: „Майко Божия и Свети Георги, спуснете благодатта на светия огън; ние чакаме този огън … шакрие, шакрие — дай огъня, дай огъня! Нашата вяра е права — вярата ни е православна; ние чакаме огъня!” И до безкрай повтаряха; „Шакрие, шакрие…”

Дойдоха турците и започнаха да ги удрят с камшици и да ги гонят. Аз се възмутих сериозно защо правят това. Но арабката ме успокои, че ритуалът е такъв; те трябва да приемат удари върху себе си. А ето защо се е появил този ритуал: векове наред момчетата са се държали така шумно в храма, докато са молели Бога за благодатния огън. Веднъж на възрастните им омръзнало и ги изгонили от храма. Но огънят не слизал. И когато върнали обратно в храма тези „шакриетчета”, огънят пламнал. Точно така е казал и Господ: трябва да вярваме като децата — искрено и без да мислим как изглеждаме отстрани… Така са вярвали първите християни. Така вярват и тези момченца.

И ето, че то се случи! Качихме се на стълбите на кувуклията*, над нас имаше много висок купол, и видяхме виолетовите мълнии, Те се движеха в безредие по купола и се спускаха надолу…. В този момент силите ни напуснаха, едва ли не до загуба на съзнание… Храмът стана едно цяло, сякаш живо същество! Ръцете на Патриарха протягаха от Гроба Господен факела с благодатния огън, а свещениците, които запалваха свещите си от него, го предаваха нататък, към народа… Сякаш цялата църква в един миг избухна в огън. Не помня съвсем точно какво ставаше наоколо, защото възторгът беше пълен. Удивителното е, че първоначално огънят съвсем не пари. В този момент той не е толкова огън, колкото светлина, подобна на Таворската… Ярките му пламъци се предаваха от ръка на ръка; ето че и аз вече държах благодатната светлина. Имаше хора около мен, които започнаха да го преглъщат — като хляб, да го поемат в себе си, да го разливат по тялото, ръцете и краката си — сякаш искаха да се нахранят с благодатта… Имаше толкова много народ, че не се чуваше почти нищо; хората ликуваха… Радост! Пасха! Христос воскресе!

Останахме в Йерусалим още една седмица. В душите ни цареше някакво абсолютно опустошение и всепоглъщащо чувство на щастие. Нямаше ни. Съществуваха само мириси, звуци, тихото църковно пеене… Бяхме цъфналите дървета, които растяха наоколо, камъните, древните домове, котките, които се плъзгат в горещата мараня (в Йерусалим има много котки), синьото небе… Отидоха си всичките ми предишни страхове.

Но дойде един друг, добър страх. Честна дума, почти физически почувствах, че Бог е до мен. Той винаги е до нас. И как няма да е страшно това? Представете си тогава какво е да направиш нещо лошо и да огорчиш Бога, да огорчиш Божията майка. На Пасха в 1997 година животът ми се промени. И слава Богу за това!

* Параклисът на гроба Господен

Превод : Илиана Александрова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Имам видеофилм, на който се вижда, че няколко минути след слизането си небесният огън започва да пари и гори. Само няколко минути, през които повечето присъстващи в храма си помислят колко са велики, щом Бог е снизходил към тях с това дивно чудо.

  2. Makedonski каза:

    Радостта на огъня е Радостта на Възкресението!

    Радостта не от свръхестественото събитие само по себе си. Радостта е от осеняването на душите от Духа Светаго!