Полет над светините

Предлагаме на вашето внимание статия за българските средновековни крепости и църкви, която разказва освен за откритията на проф. Николай Овчаров и за нетрадиционния и атрактивен начин, по който те могат да бъдат представени на хората.

В нихилистично време като днешното, когато сякаш всеки е вечно недоволен от себе си и сърдит на света, българинът отчаяно се нуждае от опорни точки, за да върви напред. От ударна доза национално самочувствие, подправено с щипка романтика. Затова, в разрез с прословутия американския принцип, че добрата новина не е новина, той постанови, че и хубавите открития могат да се превърнат в събития.

Поне според две скорошни социологически проучвания, значимите археологически открития в страната са в Топ 5 на оскъдните поводи за гордост. В едното са поставени на втора позиция след приемането на България в Европейския съюз, в другото – на четвърта, изпреварваща стремглаво цял куп тенденции и процеси в обществото, смятани за по-„сериозни”. Добре е обаче от поводите за гордост да се правят и пари. В развитите туристически държави това отдавна се случва; в нашата, която е на трето място в Европа след Италия и Гърция по брой на ценни исторически паметници, културният туризъм също напоследък се класира сред икономически най-перспективните отрасли.

Проф. Николай Овчаров е доктор на историческите науки, старши научен сътрудник в Археологическия институт към Българската академия на науките, дипломиран професор в Международния славянски университет в Москва, член на изследователския борд на Американския биографичен институт. Автор е на 30 монографии и близо 300 научни труда, както и на повече от 70 публикации в авторитетни чуждестранни специализирани издания.

Евгени Димитров е възпитаник на Факултета по журналистика в София. Негов учител във фотографията е изтъкнатият майстор на обектива Шаварш Артин. От дете е запален по старината, тъй като вторият му баща Никола Даскалов, известен историк и археолог в Националния институт за паметници на културата, отрано го посвещава в тайнството на професията, докато малкият го придружава на обектите по време на разкопки. Днес е собственик на фотографска агенция Булфото”.

Художникът Тодор Ангелиев преди три години печели една от наградите в конкурса за лого на държавната администрация на Република България. Той е един от търсените илюстратори на учебни помагала за прохождащи любопитковци, но историческите сюжети са неговата истинска стихия.

Пътищата на тримата щастливо се пресичат в реализацията на проекта „Български столици, твърдини и светини”, възраждащ величието на Средновековието по нашите земи. Той включва над 40 художествени възстановки – илюстрации и фотографии, напомнящи за славата на една могъща в миналото империя: с нейните царски дворци, крепости, замъци, обществени постройки, православни храмове. Експонатите пресъздават картината на някогашните цветущи градове – както вероятно са изглеждали тогава, съпоставени с днешните руини, пощадени от времето. Или реставрирани от грижовна човешка ръка. В луксозния албум, съпътстващ преминалата с огромен успех изложба, ефектът „преди” и „сега” е постигнат с помощта на изрисувани прозрачни плаки, които се полагат върху автентичните пейзажни снимки. Евгени Димитров е виждал подобен „трик” в италиански и гръцки издания: „Вярно, не сме открили велосипеда, но сме първите, които се втурнаха да го карат в България” – обяснява той. Проф. Овчаров пък смята да внедри този ефектен метод и в научните книги.

Повечето кадри са направени след 8-часов полет с малък спортен самолет над старите столици на владетелите от Първото и Второто българско царство и останките от укрепления на независими средновековни феодали. Цели 32 гигабайта памет съдържа суровият снимков материал, „захранил” експозицията, разкрива фотографът. В своето изложение, представящо албума, проф. Николай Овчаров определя средновековна България, опирала о три морета, като велика империя, сравнима по мощ единствено с Рим и Византия. Сюжетите с архитектурните символи на Плиска, Преслав, Сердика, Търновград, от внушителните крепости Червен, Варна, Ловеч, Калиакра и други свидетелстват в полза на подобно твърдение.

Хипотетичната реставрация на обектите става възможна благодарение на националноотговорния бизнес в лицето на Обединена българска банка, която по традиция подкрепя патриотични инициативи. Всъщност в началото, скромно и непретенциозно, идеята тръгва именно от нея – с календарите с български забележителности, „провидени” в пълния им блясък отпреди векове и нарисувани от художника Тодор Ангелиев със специфичната му акварелна техника. По-нататък съавторството между него и Евгени, както фотографът обича да казва, тръгва в динамичен синхрон. Някои от нещата илюстраторът подготвя предварително и снимката трябва да се нагоди към ракурса на рисунката. А това е изключително трудно: за да се „хване” определена гледна точка отвисоко, се налага със самолетчето да се изпълняват номера от висшия пилотаж на въздушната акробатика. Друг път Тодор съобразява авторската си интерпретация с вече запечатаното на кадър – тогава композицията се напасва и без световъртеж. Но и в двата случая резултатите са впечатляващи. Нали целта освен познавателна е и естетическа…

Обаче най-интригуващата част от приключението, разбира се, е летенето. „Проучих възможностите на въздушната фотография, защото аз самият до момента бях снимал единствено от прозореца на голям пътнически самолет при кацане и излитане – признава Евгени Димитров. – Установих, че най-добър резултат се получава от моторен делтапланер, но работата предполага дълга подготовка: да отидеш до мястото, да разгърнеш делтапланера, да изчакаш най-подходящото време и вятър, а след полета евентуално да пренощуваш наблизо… Ние нямахме толкова време, пък и цената на тези „скитосвания” не е малка. Вторият удобен вариант – с хеликоптер, има предимството, че може да те „закове” в една точка и оттам да направиш спокойно множество снимки през отворената му врата. Но и той отпадна, защото пак щяхме да излезем извън бюджета на събитието. Накрая се спряхме на миниатюрен спортен самолет – сравнително достъпен като цена, обаче най-рисков като удобство за снимане”. След като си избира „превозно средство”, фотографът се свързва с Емилиян Николов, известно име във филмовия бизнес – ентусиазиран авиолюбител, предпочел вместо за екстрите на голям джип да харчи за поддръжката на малък самолет, за да може във всеки свободен миг да е във висините. „Въпросният самолет е като играчка от лего – представете си половин трабант с крила, не по-голям – шегува се Евгени. – Събират се само двама, един фотоапарат и една малка чанта в багажника – с него не можеш да отидеш на море”. Емо е категоричен, че при този тежък в техническо отношение полет над твърдините няма да управлява машината, но препоръчва бившия военен пилот Атанас Тенев, който още пази спомена за изтребителите. Оказва се, че не му е за пръв път да лети с фотограф. Преди години го е правил за колега на Димитров, който почти го принудил да кацне на връх Мусала, за да направи качествени снимки. Сега с Евгени се насочват към Ловеч, Велико Търново, Плиска, Преслав, нос Калиакра…

Разумната продължителност на подобен полет е три часа, а този продължава цели осем. На „окото на проекта” доста му се замайва главата от лупингите, но това не ти е като да спреш с колата – има си няколко определени летища в България, където можеш да кацнеш. Все пак се разминава без сериозни произшествия, като изключим, че нашият герой тръгва навлечен като за световно с пуловер и яке, а горе слънцето го напича като във финландска сауна. Самолетчето обаче му е тясно в раменете и няма как да хвърли дрехите от себе си: „Много треперехме за времето, отлагахме няколко пъти полета, защото все беше дъждовно, и уцелихме единствения ден, в който облаците се поразредиха и проби слънце. Не можехме да чакаме повече, защото имаше срок за производството на албума. Имахме късмет, че се получиха снимките, които исках”.

На скромните летища, където правят спирки, диспечерите изпълняват и ролята на бензинджии, и варят кафе на гостите. С пилотите те образуват едно малко посветено общество – познават се помежду си и страшно много разчитат едни на други. Защото от правилното поведение на едните зависи дали другите ще кацнат или ще…паднат. „Движението горе не е като на волна птичка, разчетено е минута по минута. И курсът непрекъснато се сверява, за да няма въздушни катастрофи, въпреки че просторът е безкраен…” – обяснява Евгени Димитров, на когото асовете са обещали да признаят няколкото летателни часа, ако реши да се изучи за авиопилот. Той не е далеч от тази мисъл, защото възможността са се надбягва с времето му е харесалата: сутрин да хвръкнеш от Долна баня край столицата, да пиеш кафе примерно в стария Несебър край морето и следобед по светло да се приземиш отново в София. „България, погледната от високо, е невероятна! Има пейзажи, които не можеш да обхванеш и усетиш по друг начин – меандрите на реките, карста около крепостта Червен – неща, за които си заслужава да прекараш много часове във въздуха, дори без да ги снимаш”. За съжаление срещат се и нелицеприятни гледки: „Видях и ужасните строежи по Черноморието – продължава маестро Димитров. – На някои места това красиво крайбрежие е буквално като разяден от кариес зъб. Малко тъжно е и в Плиска и Преслав, които, за разлика от Велико Търново, където кипи живот, стоят някак си забравени. Пък и, честно казано, този итонг, с който схематично са ги надстроявали, също ми се видя мизерен и ръбат…”

Поради особените изисквания за сигурност се оказва, че екипът не бива да прелита в близост до големите градове с пренаселен аеропорт, затова Бургас и Варна биват заобиколени от мнооого далеч. Но въпреки това програмата максимум е изпълнена. Коя, според майстора на обектива, е най-сполучливата възстановка? Колкото и странно да звучи, една от най-ефектните е по снимка, правена на земята, в подлеза на Президентството на пъпа на София – Източната порта на някогашна Сердика, основана от римляните по времето на императорите Марк Аврелий и Комод. Любимите му сюжети, към които има специален сантимент, обаче са величествената крепост на нос Калиакра заради близостта с морето и предизвикателството Анево кале над Сопот. „За този обект се катерих пеш, защото е изключително трудно достъпен. Има три баира – калето е на средния и, за да стигнеш, трябва да драпаш по скалите. Като се изкачиш, мястото е толкова стръмно, че можеш да снимаш крепостта само отдолу. Панорамата е страхотна, но не е възможно да я обхванеш с обектива – от този красив пейзаж, който виждаш с очите си, е трудно да изкараш добра снимка” – връща лентата Евгени. Сходно е положението и с Велико Търново, понеже идеалният ракурс за получаване на добра снимка е в пълен контражур – в тоя час на деня слънцето заслепява, ето защо най-успешните попадения оттам са уловени със самолета от по-ниско.

Най-известният български археолог проф. Николай Овчаров, главен консултант на проекта „Български столици…”, също намира за особено впечатляващи вътрешното укрепление на Анево кале, замъкът на Ловешката крепост и изобщо възстановките на замъци. „Често се възхищаваме на френските и италианските, а всъщност ние сме имали едни от най-красивите замъци в Средновековна Европа през ХІІІ и ХІV век” – разказва историкът, когото често наричат „българския Индиана Джоунс” заради професионалните пристрастия и приликата с Харисън Форд. Той подкрепя твърденията си, цитирайки по памет откъс от първата запазена османска история на завоюването на България, написана през ХV век от Мехмед Нежри: „Когато тръгна султанът към земята на Шишман, той знаеше, че е най-богатата земя, от която към света течеше мляко и мед, а имаше и най-яките и най-многобройни крепости…” Николай Овчаров и колегите му знаят, че това са били над 20 000 твърдини, увенчаващи едва ли не всеки хълм, но днес от тях, уви, не е останало почти нищо освен развалини. Ние сме първенци в унищожаването на своите паметници, напомня той. Многобройните войни, нашествия и петвековното робство са изиграли своята разрушителна роля, но има примери и в по-новата ни история. Малцина знаят, че през 1921 година земеделското правителство на Александър Стамболийски обнародва закон, поощряващ демонтирането на старите паметници, за да има строителни материали за домове за многолюдния емигрантски поток от Тракия и Македония. „От 42-метровата дворцова базилика от ІХ век във Велики Преслав – една от най-големите църкви на средновековна Европа, намерихме на място един-единствен камък, всичко друго беше съсипано през вековете” – продължава проф. Овчаров, който повече от 25 години работи над тоя обект. Целта на сегашната мащабна програма е именно реставрирането на такива изгубени съкровища. Възможно е то да бъде осъществено не само „в материал”, с помощта на модерни компютърни технологии, с използване на 3D изображения, но защо не и със стария изпитан метод на четката и молива, както в случая?!

Историческите познания или креативната фантазия са решаващи в подобно начинание? Важно е да умееш да събереш частиците от информационния пъзел, смята Евгени Димитров. А какъв е процентът реалност при така създадените художествени възстановки? „Доста над 50 – категоричен е той, – въпреки че на шега наричаме помежду си рисунките поп-арт..” А ерудитът Овчаров отново привежда за доказателство мнението на друг авторитет, прочутия изследовател на процесите в историята Арнолд Тойнби: „Историкът е в някакъв смисъл демиург, създател – почти като Господ. Защото данните, върху които стъпва, често са откъслечни, особено ако са от далечни епохи. Толкова по-голяма е отговорността да се възстановят правдиво събитията – може би не съвсем точно, но максимално близо до духа на реалността.”

Защото има и лъжливи „следи”. Как преди трийсетина години е възстановена например Патриаршията на Царевец? По средновековни карти, където Търновград е отбелязан със съответната схематична рисунка. Днес обаче мнозина се съмняват дали камбанарията е изглеждала така. Излиза, че е била по-ниска, с различна форма и изображението в експозицията „Български столици, твърдини и светини”, в съгласие с новоналагащото се становище, става нещо като коректив на веществената архитектурна възстановка.

За да проговори камъкът, археолозите не бива да пишат неразбираемо като лекарите. Дори понякога да го обвиняват в профаниране и вулгаризация на науката, Николай Овчаров впряга в мелницата на историята цялата митологията, движещите я съдби, дори мъничките човешки драми зад кулисите на големите събития. „Когато всичко се глобализира, няма вече наука сама за себе си – твърди той. – Но не искам да използвам думата комерсиализация, а популяризиране. Или например модерния термин „клъстър” – дестинация с голямо натоварване при културния и природен туризъм. Без да знаем този купешки лаф, ние създадохме такъв клъстър и той функционира по линията Кърджали-Златоград, на която са навързани тракийската перла Перперикон, самият град Кърджали с църквата „Св. Йоан Предтеча” от ХІ век, пещерата Утроба, светилището на Орфей и Златоград – най-интересният в последните години етнографски център у нас.” Погледът на специалиста в близка перспектива е насочен към Александрово, където през пролетта в присъствието на японския принц Акишино ще бъде открит музей на тракийската култура. Оттам ще плъзнат лъчове към крепостите Мезек и Маточина при Свиленград, а после стратегическата цел е да се свържат Велико Търново и Хасково – историческите центрове на Северна и Южна България, да се отворят проходите към Гърция, впуска се в мечти ученият…

Овчаров е пионерът, който „обживя” Перперикон. През десетилетието на проучванията му там в началото са се качвали неколцина любопитни туристи годишно, а сега се изсипват и групи по 1500 наведнъж, така че на археолозите им става все по-трудно да копаят из руините. Но те не се оплакват: през 2008 година 225 хиляди са посетили обекта. Неговият откривател е убеден, че до есента на 2010 той ще бъде най-модерният като инфраструктура исторически паметник в света. 2 600 000 евро по европейски програми вече са осигурени за целта.

Професорът не крие, че в центъра на следващата проява от инициативата „Българските столици, твърдини и светини” най-вероятно ще бъде именно Перперикон. Този път фотоизложбата ще наблегне на един обект, но цялостно разработен в детайли от 20 отделни паметника: скалният хълм от каменно-медната епоха, дворецът-светилище, ранната християнска базилика, където е служил кръстителят на Родопите, кръглият олтар, акрополът, кулата… Някои от най-старите сгради тук сигурно помнят стъпките на Александър Велики и Октавиан Август, по-късни се свързват с пребиваването на цар Иван-Александър. Бъдещата експозиция трябва да представи 6000-годишната история на древния свещен град с картини като в своеобразен комикс: от първите жертвоприношения в чест на Слънчевия бог до обсадата, героичната защита и завоюването му от пълчищата на Орхан през 1361 година. Подготовката за новата авантюра се „пече” за лятото и този път Овчаров сигурно ще настоява снимките да се правят с двуместния мотоделтапланер, с който понякога излита от Кърджали и кръжи над откритията си. | сп. Вокруг света България, бр. 1/2009