Почитта към новомъчениците в Русия не е както трябва
Протоиерей Георгий Митрофанов, професор в Санкт Петербургската православна духовна академия, член на Синодалната комисия по канонизация на РПЦ
На 9 февруари Руската православна църква чества Събора на новомъчениците и изповедниците. У нас за много популярни светиите, към които можем да се обърнем с молба, неудовлетворени от системата на здравеопазване, социалното осигуряване, правозащитните органи и съда. За какво можем да молим новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресиите? Защо се разочароваме, когато четем житията им? За проблемите на канонизацията и отношението към новомъчениците разсъждава протойерей Георгий Митрофанов.
Вече 30 години в Руската Църкви тече процес на прослава на новомъчениците и изповедниците на XX век. Като свещеник и църковен историк, работил 20 години в Синодалната комисия по канонизация, аз трябва да се опитам да оценя резултатите от тази дейност и да отговоря на въпроса в какво се превърна процесът на търсене и прослава на новомъчениците за нашите съвременни православни християни?
Трудно е да се направи лаконичен извод, но за мен е очевидно: новомъчениците и изповедниците на Руската православна църква заеха много скромно място в пантеона — подчертавам тази полуезическа дума — на тези Божии угодници, които почита нашият църковен народ. Сред практикуващите християни в Русия почитта към новомъчениците не се разпространи нашироко.
Да, съществуват определени протоколни празнични дни, има места за провеждане на заупокойни богослужения, като например, Бутово и Левашово. Но смея да твърдя, че всичко това е с твърде маргинален характер, за разлика от почитта към блажената Матрона Московска или Ксения Петербургска. Даже най-известният член на Събора на новомъчениците и изповедниците, цар Николай II, се почита неизмеримо по-малко от всякакъв вид чудотворци или юродиви, които дори понякога формално не са канонизирани.
Отчитайки, че Църквата е жив организъм, редно e да се замислим за причините и за смисъла на случващото се в нея, защото всичко това се благославя или допуска от Бога за наше вразумление и назидание.
През първоначалния етап на канонизацията ние даже не можехме да си представим какви важни проблеми ще възникнат с нейното осъществяване. Това е съвсем естествено след десетилетия на историческо забвение, задълбочено от историческо митотворчество, насаждано в културно-политическия и църковен живот. Малобройните църковни хора, дръзнали в съветско време да запазят някаква историческа памет, живееха в тайна, неподкрепена с истински църковно-исторически знания парадигма на мита за новомъчениците и изповедниците. В нашето съзнание многобройните жертви на комунистическите репресии над Руската Църква се представят като мъченици на вярата.
Но нека да напомня, че мъченик е християнин, когото принуждават да се отрече от Христа под смъртна заплаха и който предпочита да загине, но да съхрани своята вярност към Христа.
Не си давахме сметка, че нашето духовенство и активните миряни, загинали по време на репресиите, са смятани от болшевишките власти за непримирими врагове не от идеологическа, а от социално-политическа гледна точка. По отношение на страната болшевиките провеждаха политика, напомняща геноцид над много народи и преди всичко над руския народ. И все пак това не беше политика на геноцид — унищожаване по признак на национална, етническа, расова принадлежност. По-вярно е да се определи политиката на комунистическата държава по отношение на Русия като политика на стратоцид – унищожаване по признак на принадлежност към определени социални групи.
От тази гледна точка представителите на духовенството и активните миряни са се оказали обречени на унищожаване подобно на дворяните, търговците, казачеството, и даже в значителна степен на селячеството, като класово чужди елементи. Руската Църква е била подложена на гонения преди всичко като определен социален институт. Затова болшевиките са били сигурни, че ако се конфискува църковната собственост, земите, сградите и се разруши организационната структура, Църквата ще престане да съществува. Останалите незатворени храмове ще опустеят, а съхранилите верността към Църквата клирици и активни миряни ще се окажат незначителна група от населението, която лесно ще бъде ликвидирана физически още на първоначалния етап на построяването на новото общество.
Антирелигиозната пропаганда се е провеждала в контекста на формиране у широките народни маси на нов, тотално натрапен квазирелигиозен мироглед. Вече не е било от значение кого ще превръщат в марксист — монархиста, либерала, социалиста, православния, мюсюлманина или агностика. Всички те трябвало да изповядват новата комунистическа религия.
Защо при такъв мащаб на репресиите новомъчениците са толкова малко
Какво следва от казаното: гоненията срещу Църквата в Русия през XX век никак не са приличали на гоненията от предшестващите векове. Пред повечето жертви на комунистическите репресии сред духовенството и активните миряни не е стоял конкретно формулиран от палачите им избор между отричането от Христа и запазване на техния живот.
През основните четири периода на гонения – 1918-20, 1922-23, 1929-32 и 1937-42 година – репресиите са били различни по форма: били са кървави, например през 1937-42 година, по-малко кървави, но широки, като през 1929-32 година. По време на гражданската война са се провеждали арести или просто задържания на хора преди всичко от обявените за класово враждебни социални групи. Тези арести често завършвали със стихийна разправа или разстрел без формална съдебна процедура — хората даже не са успявали да разберат какво се случва.
Например, първият убит новомъченик протойерей Иоан Кочуров, чието житие написах, е убит в Царско Село под Петроград на 31 октомври 1917 година съвършено стихийно, почти случайно. Червената гвардия и революционните войници заловили няколко свещеници в техните жилища заради това, че отслужили молебен за прекратяване на междуособната война. Повели ги към сградата на местния съвет, издевателствали върху тях, отправили им обществено порицание и ги пуснали. Но тълпата още по пътя започнала да бие отец Иоан и да го боде с щикове. Застреляли го, а трупа му изхвърлили на улицата.
След 30-те години започнала да доминира практиката на многодневно или даже многоседмично следствие с прилагане на физическо въздействие. Арестуваните са принуждавани да дават показания както срещу контрареволюционерите (по-късно този термин ще се замени от «враг на народа»), така и срещу себе си и други хора. И тогава не е стоял въпросът дали да спасят живота си, като се отрекат от вярата. Да, над вярата са могли да издевателстват, но същността е била друга — човекът да бъде унищожен по признак на социално положение като “църковник”. Впрочем, предоставял му се шанс, невинаги реален, да спаси своя живот или да спрат изтезанията, като даде показания срещу себе си или срещу съвършено непричастни към каквато и да била контрареволюционна дейност хора.
Следователно вече беше невъзможно да разглеждаме всеки загинал по време на репресиите като мъченик. Изучавайки архивите забелязахме, че често загиналите не само са давали показания, заради които после са страдали други хора, но и са били секретни сътрудници на ЧК, НКВД.
Възникна нравствена колизия: грях ли е желанието на човека да прекрати мъките си като се признае за някакъв японски, полски, английски шпионин, член на несъществуваща монархо-фашистка групировка, разобличител на колхозния строй или Сталинската конституция? Достигнахме до извода, че в случаите, когато е налице безупречен от църковна гледна точка живот, ако признаването на несъществуваща вина е само за да се прекратят мъките и ако човекът не е свидетелствал срещу никого, въпросът за канонизация може да бъде поставен за разглеждане. Но когато при признаването на своя несъществуваща вина човекът е казвал имена на хора, които са могли да пострадат, това се разглежда като препятствие пред канонизацията. Ето защо, милион и половина новомъченици на фона на многомилионните жертви на политическите репресии съвсем не са много. И това е напълно естествено.
Можем ли да наречем всички жертви на репресиите мъченици?
Какви са те след станалото? С какво се отличават от всички, които са били подложени на репресии по социално – политически признак? Значи, те са жертви на политически репресии? Как в такъв случай да оценяваме тяхната кончина и страдания?
Можем ли да наречем мъченически подвиг гибелта на жертва на политически репресия, която вече е била предопределена и човекът не би могъл да спаси живота си дори като се отрече от Христа? Нещастният свещеник, подобно на нещастните бивши земевладелци, търговци, професори, чиновници, генерали е бил обречен просто по график да получи смъртна присъда или дълги години затвор. Вече нищо не е могло да измени съдбата му, освен някакво активно сътрудничество със следствието. Но тук ние се потапяме в съвсем други води и за святост не става и дума. Този обречен свещеник е повече страдалец, отколкото герой.
Въобще, изучавайки вече тридесет години историята на гоненията на Църквата в Русия през ХХ век, започнах да ненавиждам думата “герой”.
Това е чисто езическа представа за човека. Колкото по-често си спомням свидетелствата за кръстната смърт на Христа, толкова по-ясно започвам да разбирам колко неприложима към Христос е тази титла “герой”, която често използват за някои светии, в това число и мъченици, подчертавайки по този начин техния свръхчовешки статус. Но хората не са призвани да бъдат герои, нищо че всеки има своя мярка за търпение.
Когато изучавахме репресиите, особено тези през 1937 година, в Комисията за канонизация водехме нескончаеми дискусии дали е възможно с физически изтезания да се вземат от човека всякакви признания. Едни от нас твърдяха, че има хора, които могат да превъзмогнат всички изтезания, а други не се съгласяваха, подчертавайки, че е възможно всеки човек да бъде доведен до такова състояние, че да даде каквито и да са показания, стига палачите му да имат време и умения. Аз съм последовател на втората гледна точка – човекът не е свръхчовек. Да, може да се случи “чудо” и той да умре, но това ще е единственото чудо, което му е помогнало в такава ситуация.
Чувството на разочарование и съмнение
Когато нашите съвременници, възпитани от житията на древните светии, четат жизнеописанията на новомъчениците, изпитват чувство на разочарование и съмнение. Няма чудеса, нито разобличения от устата на мъчениците, насочени срещу техните палачи, нито някакви свръхествени изцеления, и възниква някакво колебание: какви мъченици са те, щом тяхната гибел не е съпроводена от чудеса? Или неведомите чудеса на тези светци са останали скрити за нас или светостта като такава е измислица. Това е смущавало и смущава мнозина.
Нашата руска православна менталност се страхува от съмненията. За мен това е лошо: само вяра, преминала през горнилото на съмненията, може да бъде истински непоклатима.
А вярата, която не преминала през това, е обикновена доверчивост, която лесно се заменя с доверчивост към нещо друго. Така се случи и в нашата история през 1917 година: от създаването на Святата Рус на земята, вместо Русия на светците на небесата, към създаване на комунистически рай на земята с квазисвети герои на комунистическото строителство. И едното и другото се оказаха химера.
Новомъчениците са били обикновени хора. Те не са се стремили да стават мъченици, страхували са се от това. Достатъчно е да си спомним епизода, когато през 1937 година един многодетен свещеник, прощавайки се с близките си благословил най-големия си син още на другия ден да се отрече от него и да стане комсомолец, за да има поне един човек в семейството, който да издържа майка си, братята и сестрите си.
Как да се отнасяме към такава постъпка на новомъченик? Да благослови сина за предателство не само към баща си, но по същество и към Христа. Ще кажете, че на този въпрос може да отговори само Христос. На мен ми се струва, че в такава ситуация Христос би простил на сина – комсомолец и би разбрал бащата – свещеник. Трагизмът на положението на духовенството е още по-силен, защото са имали семейства.
Дълги години ние, членовете на Комисията по канонизация, смятахме, че целта на нашата работа е да съставим достоверни жизнеописания на новомъчениците, които да покажат техния подвиг пред нашия църковен народ. Но се оказа, че когато ги чете, народът не се вдъхновява, не се назидава, а само си мисли: колко е хубаво, че това не ми се е случило на мен.
Това предизвиква въпроси и съмнения и за пореден път ме кара да се замисля за верността на тази гледна точка – че въпросът за канонизацията на починал християнин трябва да се повдига само тогава, когато вече съществува негово почитане сред църковния народ. А осъзнато и отговорно, и главно широко почитане на новомъчениците в руския църковен живот не е имало и няма и в момента.
Много от нас чувстват носталгия по съветското минало, нищо че са с расо и носят кръст
По принцип кои са светците? Те са немощни и грешни хора, каквито са всички християни, които поради някакви обстоятелства, някакви свои лични добродетели и с Божия помощ в определен момент или продължителен период от живота са достигнали нещо, което може да послужи за пример на другите християни. Почитането започва тогава, когато между християните се налагат представи, че този човек е въплътил възможно най-пълно християнския идеал.
Разбира се, сред нас са популярни тези починали християни, които са били надарени с някакви свръхестествени способности, чудеса, които са могли да предсказват бъдещето и да лекуват. Да, такива случаи имат място в историята, но те са редки и подобни чудотворства са допълнение към духовното и нравствено съвършенство на човека, а не обратно – когато нравственото съвършенство може и да липсва, но в изобилие има потресаващи въображението чудеса, каквито например има блажената Матрона Московска. Невъзможно е да й се дадат точни етични характеристики, тя сякаш се намира на границата между доброто и злото, но чудотвори…
Колкото повече навлизах в темата, толкова повече се сблъсквах с това, че у някои православни християни, дошли в Църквата с съветското минало, без да са го отхвърлили нравствено от себе си, предизвикваше критика непримиримата позиция към властта у някои новомъченици. Например, у митрополит Кирил (Смирнов), у Агафангел (Преображенски), архиепископ Серафим (Самойлович), епископ Виктор (Островидов) и епископ Серафим (Звездински). Те са били готови на преговори с властта, но не са могли да приемат всички нейни условия. В частност, за тях е било неприемливо да се назначават епископи само при съгласуване с ГПУ и НКВД. И това ги е разделило с митрополит Сергий (Страгородски).
Сега ми се налага да слушам такава критика: “Възможно ли е такива антидържавни служители да смятаме за светци? Правилно е постъпвал митрополит Сергий, който е търсил компромиси, смятал е, че Църквата трябва да бъде с народа си, а значи и с родината си, а значи и с държавата си и с тези, които са на власт”. И в това се проявява засилващата се тенденция на одържавяване и сервилност на нашата съвременна църква, както и конформизмът на нашите граждани по отношение на държавата, който, за съжаление, винаги е бил свойствен на нашия народ. Много от нас, даже в расо, с кръст и панагия, тъгуват по съветското минало и смятат, че най-голямата трагедия на ХХ век не е крушението на Руската империя през 1917 година, а разпадът на СССР през 1991 година.
А феноменът на “православния сталинизъм”! Всеки знаещ малко история разбира, че най-страшните репресии са се случили по времето на Сталин. И въпреки всичко, именно с него се свързва митът, че нашата държава бързо се е опомнила от богоборческия ленинско-троцкистки възглед и се е върнало към традиционния православен мироглед. Затова е нежелателно мъчениците, загинали при Сталин, да напомнят, че “великият таен православен християнин”, спасил Църквата от унищожение, на практика е неин главен палач в продължение на десетилетия.
Държавният конформизъм, натрапващ се сега в обществото все повече прониква и в Църквата и способства за отслабването на и без това не много горещото почитане на нашите новомъченици.
Но чудото на светостта на Църквата е и в това, че често се прославят тези, които приживе са били преследвани от официалната църковна власт.
Чудото на събора на канонизацията за мен е в това, че едни или други светии се канонизират от епископи, които приживе биха ги преследвали. Но не епископите водят Църквата, а Христос.
Християнинът не бива да е потребител
Нужно ли е да чакаме чудеса от новомъчениците? Вече казах, че сред нас са много популярни онези светии, към които можем да се обърнем с молба, която е невъзможно да бъде удовлетворена от системата на здравеопазване, социалното осигуряване, правозащитните органи или съдебната система. Молим се да ни помогнат в живота, може би несъвършен, но обикновен, да се устроим още по-добре и да го живеем по-спокойно. Но това не е християнски подход, това е примитивно езически подход, свързан с традиционната магия, когато не се замисляме сериозно за своето духовно и нравствено развитие, а сме изцяло потопени в проблемите на оцеляване в света и се опитваме да привлечем свръхестествените сили, за да ни помогнат да оцелеем или да решим някой конкретен въпрос. “А аз ще ти се отблагодаря, ще дам дарение, ще ти запаля свещ”.
За какво можем да молим новомъчениците, жертви на антихристиянско гонение? Та нали и тях, и цялата страна се опитваха да лишат не само от вярата в Христа, а и от всякакви нравствени ценности. Да няма честни, духовно независими, мислещи хора. Това не е ли антихристиянско дело? Нали нравствеността, творчеството, умът, свободата са дар от Бога за хората. Именно от тези основополагащи дарове, които ни помагат, даже на тези, които не познават Христа, да живеем достойно, по християнски, се опитваха да ни лишат в продължение на десетилетия. Но и ние самите често бяхме готови да се лишим от тях доброволно.
Иска ми се да поставя още един въпрос: Защо сред нашите новомъченици доминират представителите на духовенството? Жертвите на репресиите са били представители на различни социални групи. И защо свещениците доминират над презвитерите? Има статистика, че свещениците са правили признания много по-често от монахините, но тази тема изобщо не се обсъжда. Защо не прославяме като мъченици онези православни миряни, които са се държали достойно до следствието, по време на следствието и след него? Получава се, че кандидатите за канонизация са много повече. Тогава какви са критериите за тази канонизация?
Офицерът, който не отишъл да служи на болшевиките и е разстрелян за това, нима не е достоен за споменаване, уважение и прославяне? Отказалият се да дава показания срещу своите колеги и разстрелян учен — нима не е достоен? А селянката, арестувана и бита до смърт за това, че е носила храна на децата на разкулачените — нима не е достойна за почитание? Като че ли тук не виждаме религиозна тема, а виждаме само достойнството на човека, неговия нравствен избор. Въпреки че поставям остри въпроси, които може би изглеждат като свободен либерален подход към тази тема, а в Комисията винаги действах на принципа “по-добре да недоканонизираме, въпросът все пак си остава.
Нашето потребителско отношение към светиите прави неудобни молитвите ни към новомъчениците.
Би изглеждало странно да ги молим да ни избавят от нещастия и страдания. Те веднага ни поставят в ситуация, в която изпитанието на нашите духовни качества се случва в условия на гонения и страдания. Затова, докато не усвоим очевидната истина, че християнинът в отношенията си с Христос и светиите не трябва да е потребител, а съработник, и не молим да ни научат да направим своя духовен живот по-добър, да имаме сили да правим избор между доброто и злото, да водим труден, но достоен живот и така да променяме околния свят, ние няма да разберем отношението към новомъчениците.
Гордеем се с нещо, от което трябва да се срамуваме
Нашето общество е обхванато от историческа безпаметност, затова и забвението на нашите новомъченици не само в него, но и в църквата, е толкова видимо.
Тази безпаметност сега се пълни и с историческо митотворчество: нашата страна започва да изглежда за много от нас даже в периоди на най-големи нравствени падения и богоотстъпничество, иманентно православна, винаги близо до Бога.
“Народът – богоносец” може и да гони Бога, но Го гони от неравнодушие, за разлика от останалия така наречен цивилизован свят. Той или неистово вярва в Бога, или неистово преследва Бога.
Впрочем историята показва, че неистово преследват преди всичко Христос, а в други богове вярват. В този пантеон може да се намери място и за Перун, и за “тайния православен християнин” Сталин, и за “светия старец” Распутин, и за “христолюбивия” маршал Жуков, и за Иван Грозни, но не и за новомъчениците.
Съборът на новомъчениците изтъкна още един проблем: ние се гордеем с нещо, от което трябва да се срамуваме. “Вижте ни колко сме духовни, в коя друга страна има толкова новомъченици?! Никъде. Значи, у нас достойните християни са най-много”. А на мен ми се струва, че може да има и друг извод: че това е най-бездуховната страна, щом стана възможна такава трагедия. И мъчениците биха били по-малко от мъчителите, които са чада на същата тази Руска православна Църква. В такъв случай винаги цитирам митрополит Кирил (Смирнов), който призовава патриарх Тихон да не прави компромиси с властта. В отговор на патриарх Тихон, който иска да направи компромис, защото мисли за затворените архиереи, митрополит Кирил казва: «Не мислете за нас, архиереите, ние сме годни единствено да лежим в затвора».
Гоненията в Русия са и резултат от това, че нашата църковна йерархия не успя да възпита своите миряни като достойни християни, за което заплати твърде висока цена.
Как се извършва канонизацията? Първо се служи панихида, след това се чете акт за прослава на починалия християнин, изнася се негова икона и пред нея се служи молебен. Тоест, ние констатираме, че този подвижник повече не се нуждае от нашите молитви за опрощаване на греховете му, а обратно – можем да му се молим да бъде наш ходатай пред Бога. Но ние за съжаление преживяваме криза както на агиографическия жанр, така и в областта на иконографията.
Не мисля, че трябва да търсим нови пътища за почитание. Но и нищо няма да се промени, докато не преосмислим и не разрешим проблемите, които споделих. Да, поставих много въпроси и те си остават въпроси, в това число и за мен самия. Но сега аз разбирам ясно – когато възникват въпроси, това е добре; това значи, че има истински живот.
От новомъчениците можем да усвоим един урок: свидетелството за Христа трябва да се случва не в някакви екстремни ситуации, а всеки ден, във всеки час от нашия живот.
Когато ежедневно правим избор в полза на Христос, може и да не ни се наложи да бъдем на мястото на мъченика и да правим този избор с цената на собствения си живот. И за да свидетелстваме за Христос ще трябва да живеем, не да загиваме.
Трябва да бъдем християни в ежедневния си живот, а проблемът за избора стои винаги, просто формите са различни. И въпросът се заключава в едно: доколко изборът, който ще направиш, е мотивиран по християнски. Ipravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова- Дановска
